През 2020 г. в първата книга от поредицата „Стара Загора: 100 портрета +” на издателство „Постижения” беше публикуван документалният автобиографичен разказ на Нино Луканов „Нямах навършени 18, когато се наложи да заместя Гришата Вачков”.
Честита годишнина на д-р Нино Луканов, един от малцината български актьори, защитили докторска дисертация – за дишането на сцената! Много му отива… Театралните почитатели ветерани още помнят неговия неподражаем дълбок и могъщ глас, особено в любимите му роли на Чобан в „Студена земя” на Христо Кацаров, хан Аспарух в „Хан Аспарух” на Радко Радков и на градоначалника Антон Антонович Сквозник-Дмухановски в „Ревизор” на Гогол.
NBP.bg




В Стара Загора е най-взискателната, но и най-благодарна за усилията ти публика
I.
„Ей това е красив град, няма улица без дръвче, цял ден можеш да вървиш и все да си под сянка!“, подхвърля в един от горещите юлски дни на 2020 г. Нино Луканов. Но истинското му обяснение в любов към Стара Загора идва с признанието, че ако сега му се наложи да увещава млад актьор да дойде да работи на старозагорска сцена, ще го стори с думите: „Тук ще намериш най-взискателната, но и най-благодарна за усилията ти публика!“.
84-годишният белокос мъж (роден е 14 ноември 1936 година във врачанското село Девене) не крие, че попаднал в града на липите някак случайно. След дипломирането си в някогашния ВИТИЗ (приели го от третия път) искал да се върне във Враца, където започнал актьорската си кариера още като ученик в местната гимназия, но „котка му минала път“, състудент го изпреварил и Нино се озовал по никое време (на 10 август 1962 г.) с два мукавени куфара и два лева на стотинки насред града на липите.
Оказало се, че е подранил, театърът започвал репетициите от 1 септември, в канцеларията била само счетоводителката. Жената все пак се смилила над новопристигналия и му дала ключа за служебната квартира (една стаичка в двуетажна къща на мястото, където сега е фоайето на операта, кръстена от майтапчиите… Пармския манастир), в която имало един дюшек на пода без чаршафи и един стол.
Разсмива се с гръмогласния си бас: добре, че парите му стигнали за телеграма до Ямбол, където преди студентството играл един сезон, и добра приятелка му пратила по влака два самуна хляб и две щафети салам.
Това колетче му дало сили да дочака първата репетиция, на която директорът Георги Парушев му връчил будилник. Да не се успива и да не закъснява. (Впрочем тая традиция си е жива и до днес в трупата на Драматичен театър „Гео Милев“.)
Запомнил е първото заглавие – „Когато розите танцуват“ на Валери Петров, поставил го Реджеп Садъков, паднало му се да играе студент.
Някъде между репетициите и премиерата припламнала любовна искра за цял живот между Нино и дошлата в подкрепа на драматичната трупа актриса от кукления театър Анастасия Въчкова. Иди после не вярвай в силата на изкуството!
Когато съм се родил, нашето село е брояло над 4500 души, имаше около 1100 къщи, спомня си Нино. Имахме голямо училище, казваше се „Свети свети Кирил и Методий”, там се учихме на четмо и писмо, първите ми учители бяха роднини, което съвсем не означава, че ми е било много леко. Аз бях изтърсак, преди мен се бяха родили брат ми Лукан и сестра ми Иванка. Мама ме родила в една от стаите на къщата, бабувала й прабаба ми, тя е израждала кажи-речи половината ми връстници. Кой ще ходи във Враца за едно раждане? Това е път, харчове, а тогава всяка стотинка беше ценна. Нашите имаха около 90 декара орница и малко гори, първите години гледаха и коне, ама не за работа, а за гиздосия, да се покажат на Тодоровден. Татко ми е ставал посред нощ да ги захранва с жито, да ги вчеше и изрисува със… захарна вода. Имахме овчици, кравички, всичко се използваше до последно.
Мама Яна е дъщеря на свещеник (служеше в селската черква, имаше великолепен баритон, цялото село се събираше да го слуша как пее), затова се водеше по документи Попгеоргиева. Тя била най-малката, майка й Мария починала при раждането. Отгледали я роднини в село Чирен. Върнала се при поп Георги Начев вече отраснала. Единият й брат почти до последния си ден беше секретар на врачанския митрополит. При съюзническите бомбардировки над София и Враца загива съпругата му и двете им деца. Другият пък беше кавалерист, гвардеец, след това командваше камионен полк.
Когато съм се родил, татко ми Цено избрал да ме кръстят на дядо Нино, по нашия край това име е много разпространено. До четвърто отделение съм ходил с една овчарска торбичка, в която слагах учебниците си и две тетрадки. Най-голямата ми ценност беше една дървена кутия, пенал, в нея държах писалката и моливите си. Дланите ми бяха вечно изпоцапани с мастило. Като хлапак съм помагал да орат с кравите, имахме едно яко теле.
Запомнил съм 8 септември 1944 година, тогава в селото пристигнаха партизани от врачанския отряд, пред кметството говори командирът им Иван Тодоров-Горуня. За когото после се изписаха книги, че бил душманин на Тодор Живков и му готвел заговор.
Запомнил съм го защото след време, когато тръгна колективизацията на земята, пак той привикваше един по един несъгласните и с ръка върху пистолета на масата им казваше: от тая стая има два пътя – единият е към ТКЗС-то, другият е към гробището!. Така беше в онези времена…
На два пъти правиха на село кооператив, пред очите ми е как бяха изкарани всички животни, направо на полето, без подготвена храна, без обори, под дъжда и слънцето. Трудоденят беше жълти стотинки, купони, глад…
На 16 години Нино за пръв път престъпил прага на театъра, отишъл заедно с няколко съученици-осмокласници от гимназията във Враца, които научили, че се търсят статисти. От групата останали само той и още едно момче. Помагал, носел декорите, врял се из гримьорните, „крадял“ с очи и слух тайните на актьорлъка с благословията на директора Георги Фратев. През 1954 г. го водели вече като редовен сътрудник, дори получавал заплата – 12 лева на представление. Запазил е афиши, където било отпечатано името му. Запомнил е Горкиевата „Врагове“, в която имал епизодична роличка. По-големият от него Любен Панчев, който играел в образа на Кон, адютанта на генерал Печенегов, внезапно се разболял и режисьорът го повикал за дубльор. Точно тогава дошъл експерт от културното министерство – Георги Молевски, изгледал премиерата и похвалил играта на хлапака. Леко му се подкосили краката от удоволствие.
По онова време във Враца дошли току-що завършилите държавното висше театрално училище Никола Анастасов и Григор Вачков, които новият директор Димитър Панов привлякъл да играят в „Скъперникът“ на Молиер. За късмет на Нино Луканов, Вачков нещо се поболял и се наложило да влезе в неговите дрехи. Било месец преди да го вземат в казармата. Пак тогава пробвал да кандидатства за професионален артист по параграф 9, но не случил. Следващото кандидатстване било чак след 2 години, малко преди да изтече службата му в танковия батальон. С усмивка си припомня, че танкът му Т-34 бил със следи от войната по бронята, първоначално бил механик, после мерач и накрая го направили командир. Втората година станал… художник на батальона. Изрисувал де що имало стени в поделението на края на Симитли.
Малко преди уволнението отново кандидатствал във ВИТИЗ, останал в резервите. Тогава получил покана от режисьора в ямболския театър Янаки Стоянов след като свали униформата да отиде при него. Попада в Ямбол при директора Крюгер Николов през ноември 1957 г., първата му роля е на кандидат-жениха Васко Чепиловски от „В полите на Витоша“. Там остава един сезон. С пиеса на Иван Аржентински за генерал Владимир Заимов обходили повечето сцени в Южна България. С каруци карали декорите до гарата, сами товарели и разтоварвали, спели по училищата, командировъчните били по 1,30 лв. В едно голямо пловдивско село играли три пъти пиесата за един ден, всички искали да я видят. Тогава за пръв път видял морето край Созопол. Било през 1958 година, когато с още 750 жадни за славата младежи и девойки отново атакува ВИТИЗ, където имало 15 места в класа на проф. Георги Костов, основателя на Работническия театър.
Подготвил се сам с Яворовото „На нивата“, в спешен порядък му се наложило да научи песен за третия кръг. Помогнал му морският офицер Венелин Колев,който му изпял песничка от „Децата на капитан Грант“. След смъртта на проф. Костов ги поема Елка Гецова, първата съпруга на Стефан Гецов, заедно с него е дългогодишната бъдеща партньорка на Стоянка Мутафова в „Госпожа Стихийно бедствие“, актрисата Адриана Андреева.
Дипломният му спектакъл бил „Чайка“ на Чехов, където изиграл образа на Шамраев. Гордее се със студентския спектакъл „Долината на магнолиите“ през 1961 година, където играе в образа на сенатора Ленгдън. Припомня си, че пак тогава му се наложило да наизусти над 680 стиха от Омировата „Илиада“ за държавния изпит по художествено слово. След много години я рецитирал от прословутия фоничен квадрат на античния театър в гръцкия град Епидавър.
Преди това обаче му предстояло разпределението… За 3 години в Стара Загора. Които станали 47. Над 5000 представления, 100 и нагоре роли, сезон след сезон по 6-7 премиерни заглавия.
Казват, че и най-добрите актьори имат максимум пет или шест роли, в които са се доказали, твърди Нино Луканов. Е, аз се смятам за галеник на съдбата и малко нескромно мога да кажа за три. Първата беше в „Студена земя“ на Христо Кацаров, играх Чобан. Беше през 1965-1966-а. Ролята ми легна като ръкавица. Запомнил съм отзива на писателя Константин Колев, който ме беше посочил като млад и талантлив изпълнител.
Втората роля беше на „Хан Аспарух“ от Радко Радков, която играхме под звездите на хълма Царевец през 1971 г. пред над 5000 зрители. В една гримьорна бяхме с Апостол Карамитев, след представлението ме прегърна и рече: „А бе, какво направи? Ние как ще играем сега, та ти просто прибра публиката…“.
Третата е градоначалникът Антон Антонович Сквозник-Дмухановски в „Ревизор” на Гогол в постановка на Пьотр Лвович Манастирски. Разпределението ме изненада, първоначално ролята беше за Ангел Ламбев. С нея открихме през 1971 г. новата сцена в току-що построената модерна сграда за опера и театър, припомня си д-р Нино Луканов, един от малцината български актьори, защитили докторска дисертация – за дишането на сцената.
II.
Както казваше големият Масалитинов – за да бъдеш актьор, ти трябват три неща: глас, фигура и темперамент. Ако така се случило, че си ощетен откъм фигура, трябва да вложиш повече от другите две, защото в театъра словото е в основата.
Такива бяха Владо Трендафилов, бате Косьо Кисимов, Апостол Карамитев, Стефан Гецов… Актьорища, артисти с главно А, на които се покланям от кръста.
За израстването на актьора е необходим много труд, внимание, дълбоко вникване в ролята. През целия си актьорски път съм влагал огромно старание при подготовката. Търсил съм всичко, което можеше да ми помогне да си представя епохата – книги, музика, филми, картини. Исках да имам стабилна база преди да изляза на сцената. Рисувал съм си дегизировката, костюмите, но никога не съм забравял, че те са нещо външно и че публиката ще те аплодира, ако играеш не себе си, а героя.
Никога не съм претендирал за роля, никога не съм дублирал колега. Имах достатъчно време да играя. Винаги съм отивал поне час преди началото на спектакъла или репетицията.
III.
Радвам се на любовта на публиката в Стара Загора. Сега ми е трудно да кажа с колко колеги сме си партнирали… Няма как да не спомена партньорството с Бойо Боев, който нямаше диплома от ВИТИЗ, но имаше невероятни усет за сцената и колегиалност. Другият е Ивалин Димитров, един наистина голям актьор и чудесен постановчик. Има едно… лошо качество: никога не маркира, може така да те зашлеви на сцената, че главата ти да отхвръкне. Има и едно чудесно: винаги е вглъбен и всеотдаен.
Не съжалявам и за секунда, че някога дойдох в Стара Загора. Скоро ще станат 60 години. Чувствам се истински старозагорец. Винаги съм искал да бъда актьор и искрено се надявам, че като такъв съм останал в спомените на публиката. Много ми се иска да се върне поне част от онзи аромат, с който ме посрещна градът някога.
Слава Богу, и до сега в театъра ни е запазено доброто посрещане на младите артисти. Те имат възможност да играят и трябва да са сигурни, че колкото повече дават – толкова повече ще получават.























































