Има учени, които независимо от условията и пречките, продължават да захранват интелектуалния потенциал на страната, в тях ми е надеждата!
-Проф. Николов, каква е равносметката за археологическото лято на Вашия екип през тази година?
-Започнахме разкопки още на 10 май на голям археологически обект по трасето на газопровода „Балкански поток“ при село Миладиновци, Търговищко. При тези спасителни проучвания попаднахме на ограничен брой къснонеолитни обредни ями, в една от които имаше скелет, вероятно на млад мъж. След това разкрихме обредни ями от ранната желязна епоха и една постройка от същия период. Проучихме и около 50 средновековни гробове, датирани IX-X век, с погребения по християнски обред, както и селище с полуземлянки от същото време.
След разкопките при Миладиновци част от екипа ни започна работа на неолитното селище Слатина в София. Трябваше да извършим спасителни разкопки в определен участък, тъй като там ще се строи жилищна сграда. Беше открит обреден комплекс с удължена елипсовидна форма, край който са извършени погребвания на 6 индивида – мъже и жени, както и на 1 дете; скелетните останки са в процес на изследване.
Обредният комплекс беше открит непосредствено до селището, което се случва за първи път
В момента част от екипа ни продължава работа на Слатина, в сектора на редовните разкопки там. Ще продължим до началото на декември, дано времето позволи.
-Много дълго работихте в Солницата край Провадия, основен изследователски обект за Вас и екипа Ви. Какво представлява той?
-Целият обект е уникално явление за късната праистория на Европа и един от знаковите паметници на първата европейска цивилизация, която се развива на Централните и Източните Балкани, включително в днешните български земи от края на VІІ до края на V хилядолетие пр. Хр.
Това е най-старият солодобивен център в Европа
обграден с отбранителни каменни стени, чиято цел е да пазят богатството на тези хора. А те са били най-богатите в Европа, защото солта, която са добивали в значителни количества и са търгували с нея, е изпълнявала ролята на пари. Всъщност на това място се извършвала жизнено необходима дейност както за човека, така и за отглежданите от него опитомени животни, оттам и ценността на солта. Праисторическият комплекс Провадия-Солницата лежи върху солен залеж, от който са изтичали солени извори. Именно заради тях около 5600 години пр. Хр. от днешна Южна България – Старозагорско и Новозагорско, са дошли хора, които започват да произвеждат сол чрез изпаряване на солената вода и са експортирали този жизненоважен продукт на юг. Чрез препродаване тяхната сол е достигала до много голяма територия.
Интересна е също и структура, която проучихме през последните дни – гробна яма, изкопана в басейна на солното съоръжение, за което говорих по-горе. Тя е направена, след като съоръжението престава да се използва. Първо помислихме, че е кладенец за разсол. Но на дъното на ямата бяха установени скелети на 7 индивида, масов гроб, което е изключително рядко. В този участък се работи много трудно, тъй като избива подпочвена вода.
Когато е изкопан този гроб, той не е правен във вода, т.е. хората са погребани „на сухо“. С това находката подкрепя тезата, че във втората половина на V хил. преди Хр. климатът силно засушава. Изворите са се дръпнали надолу и хората са ги търсили с кладенци, но възможността да използват разсол явно бързо се изчерпва. Засушаването на климата на Източните Балкани е причина за загиването на първата европейска цивилизация.
Погледнато от много аспекти тази година работата ни в Провадия-Солницата беше изключително успешна.
-Кои бяха най-интересните открития това лято?
-Беше завършена работата в една огромна яма, в която е изваряван разсол в керамични съдове. Тя е с диаметър около 15 метра и дълбочина около 2 м. На дъното са нареждали много големи керамични съдове, дървен материал между тях, замазвали са отгоре отворените полета, за да се затрудни достъпа на кислород, и са запалвали тих огън, за да се изпари разсола и да се получи суха сол.
По отношение на процеса на солодобиване преди няколко години край селището открихме вкопано в земята съоръжение с кладенец, от който се е черпел разсол. Тази година разширихме проучването на това съоръжение. Оказа се, че този кладенец чрез улей, дълъг около 35 м, се свързва с плитък басейн, където е изливан разсола. Вероятно там се е извършвал процес на сгъстяване или направо е получавана суха сол.
Променен е начинът на добиване на сол. Причината е свързана със засушаването на климата на Балканите
дълъг процес, при който започват да изчезват изворите край производствения комплекс на Солницата. Тогава хората, които са го обитавали, са започнали да следват изворите, като копаят кладенци и явно са имали успех.
Проучвахме останките от най-ранната каменна укрепителна система на селището, запазени в сравнително голям сектор. Първата каменна отбранителна система, строена около 4700 г. пр. Хр. и най-стара в Европа, е съборена от земетресение. При това събаряне част от вътрешното лице е запазено, външното е разрушено. Стената е била дебела повече от 2 м. След земетресението зад нея с камъни от нея е издигната по-тънка стена, дебела около 1,20 м, при това доста висока – поне 4-5 м. В проучвания участък открихме, че тя е била използвана и като стена на две жилища. Явно е, че среднохалколитното селище е било доста плътно заселено на цялата си площ от около 7 декара.
А най-важно от последните дни на разкопките е, че попаднахме на втория вход на същата тази крепост, с ширина 1,80 м. Първият открихме преди 15 години. Важна е констатацията, че минаващите през двата входа улици водят към центъра на селището, което предполага
радиална структура на застрояване – схема, която се среща за първи път
След като и по-тънката стена е била съборена при следващо земетресение, изградена е втората основна отбранителна система – около 4600 г. пр. Хр. Успяхме да разкрием нови части от нея и да се убедим в грандиозността на това отбранително съоръжение, без аналог за времето си в Европа!
През това лято допроучихме и част от най-късната, трета отбранителна стена и успяхме да извършим частична аварийна консервация с откритите край нея камъни.
-Да очакваме ли част от проучванията Ви да бъдат публикувани?
-По проекта на Столична община, който финансира разкопките ни в квартал Слатина, се подготвя книга за една голяма къща от началото на ранния неолит – 147 кв. м с три помещения. Надяваме се до края на годината, най-късно до началото на следващата, да приключим работата по нея и да я предадем за печат.
Подготвяме и книга за Солницата, която ще представи солното производство.
-Проф. Николов, Вие сте и зам.-председател на БАН. Кое е най-голямото предизвикателство пред днешните български учени?
-Най-голямото предизвикателство е самата наука, стремежът към научните знания. Разбира се, голяма част от колегите биха казали, че основният проблем е финансирането на изследванията. В България се води дискусия дали като малка страна да се насочим към приложни изследвания или към фундаментални изследвания. Лично аз смятам, че трябва да вървят и двата клона на знанието. Без фундаментално знание не виждам как можем да се развиваме. Не може непрекъснато да купуваме ноу-хау. В същото време трябва да се установи непосредствена връзка между фундаменталната и приложната наука – става много трудно, не само при нас, но, ако искаме развитие, особено на икономиката, нямаме избор.
Друг важен момент е нивото на научните изследвания, което, за съжаление, спадна много. Особено след промяната на Закона за развитие на академичния състав в РБългария.
Критериите бяха много занижени, представят се слаби дисертации
Разбира се, добрият специалист, човекът, който се стреми към върховете на науката, винаги ще върви нагоре. Но с по-ниското ниво на познанията, на резултатите от дисертационните изследвания, пада и конкуренцията. За мен това е много притеснително и наистина голямо предизвикателство.
Друго, което е сериозен проблем, е, че се губи връзката между образованието и науката. Продължават да се полагат грижи за образованието с наливане на повече средства в него, което безспорно е необходимо. Но се къса връзката с науката, защото средствата за нея не нарастват. Така хората, които завършват висше образование, не са мотивирани да се посветят на науката и ако все пак решат – го правят извън България. Когато няма подходяща обществена подкрепа и достатъчно развита научна инфраструктура, и когато заплащането на научния труд е съвсем ниско, няма мотивация.
Все още няма решение за този дисбаланс между финансирането на образованието и науката
А броят на учените и особено на качествените учени много бързо намалява!
Въпреки това, има учени, които независимо от условията и пречките, работят и за науката, и за познанието, и за интелектуалните достижения на човешкия потенциал. Те това са избрали, вървят напред и, преодолявайки дори себе си, продължават да захранват интелектуалния потенциал на страната. В тях ми е надеждата!
NBP.bg, Радослава РАШЕВА
