Евгени Черепов е роден в Стара Загора. През 2000 г. завършва ПГСАГ „Лубор Байер“ със специалност „Архитектура и строителство“. След това заминава за София, където завършва семестриално строително инженерство в УАСГ. В столицата среща съпругата си, която е от Казанлък и тогава е студентка в Техническия университет. След приключване на висшето си образование двамата остават да живеят и работят в София в продължение на 10 години, но после се прибират в Стара Загора. Г-н Черепов записва да учи задочно специалност „Българска филология“, докато става баща и работи за голяма частна компания. Днес той е преподавател по български език и литература в ГПЧЕ „Ромен Ролан“. Автор е на два романа – „Добавено лято“ и „Извън обхват“. Има дъщеря Саня на 13 години.
– Г-н Черепов, как от чисто техническа специалност като инженерството се преориентирахте към хуманитарните науки? Автор сте и на два романа, които бяха оценени подобаващо както от литературните критици, така и от младите Ви читатели.
– Всъщност аз никога не съм бил строителен инженер. 10 години съм работил в две международни компании, които нямат нищо общо със строителството. Една година преди да се роди дъщеря ми започнах да уча българска филология. Винаги съм искал да се занимавам с литература, активен читател съм от 5-годишен. Записах българска филология, защото в тази специалност видях възможност да се занимавам с литература, като я преподавам. И така вече 10 години съм учител в „Ромен Ролан“. Оказа се, че
учителството много ми харесва, в часовете по литература се чувствам на своето място
Разбира се, нашата професия е двустранен процес. Не я идеализирам, защото и аз съм имал дни, в които съм се прибирал изтощен психически. Но много повече са тези, в които се прибирам усмихнат и доволен от това, което се е случило в часовете ми. То понякога може да не е било с целия клас. Може да се е случило само на едно дете, което месеци наред не ми е обръщало внимание, но с някаква тема изведнъж съм предизвикал интереса му. Тогава виждам как то за първи път „се излюпва“ от черупката си, как в главата му се променя концепцията за училището и това, че то може и да не е толкова „отвратително”, нищо, че е задължително. Когато срещна такива любопитни погледи, намирам смисъла на това, което правя. Това са най-радостните мигове в преподаването.
– Кога открихте, че имате талант за писане?
– Желанието за писане дойде след дълги години постоянно четене. В някакъв момент поисках да създам нещо свое, подражателно, разбира се. Първия си роман написах в седми клас. Бях чел „Ланголиерите“ на Стивън Кинг. Там хора изчезват от един самолет. И аз
написах нещо подобно – „Изгубеният остров“, където едни хора също изчезват
Докато завърша училище, написах три романа. Беше ми като хоби. Така, както някои хора ходят за риба, спортуват. Но тогава още ми беше рано за публикуване. Първият ми „официален“ роман е „Добавено лято“. Той излезе през 2012 г.
– На какво смятате, че се дължи успехът на Вашите книги, особено сред младите хора, които днес трудно се изкушават от четене на романи?
– Не мога да преценя доколко съм успешен. Факт е обаче, че когато правихме премиерата на „Извън обхват“ в София, много мои бивши ученици, вече живеещи и работещи в столицата, дойдоха да ме подкрепят – над 200 души, бивши ученици и приятели. За втората ми премиера в Стара Загора пък дойдоха много ученици от следващия ми випуск в гимназията. Може би младите хора се вълнуват от темата за откъсването от реалността заради дигиталния свят, в който живеят. Може би немалко от тях вече усещат, че този виртуален свят им отнема от времето, което могат да прекарват в общуване на живо, променя личността им, мисленето им.
Неслучайно брейнрот (мозъчно гниене) беше дума на 2024 г.
Тези младежи започват да се съпротивляват, а една от темите на романа ми е точно тази.
– Какво Ви дават и какво Ви отнемат младите хора, с които общувате постоянно?
– Всички знаем, че учителската професия понякога е изпитание за нервите и за психичното здраве. Казвам го с усмивка, разбира се. Въпросът е с каква нагласа преподавателят тръгва към своите ученици, как може да се абстрахира от понякога необяснимите за един възрастен човек техни изблици и поведение. Да, понякога има вербална агресия, но тя е просто заради хормоналното им състояние в момента и ако тази агресия не минава граници, на нея трябва да се гледа с малко по-широк мироглед, да не се приема лично. Овладееш ли това, оттам нататък е по-лесно.
Учителската професия ми дава и нова гледна точка
Аз съм израснал с по-възрастни, брат ми е 11 години по-голям от мен, родителите ми бяха по-възрастни. Благодарение на това изградих добра комуникация с предишните поколения. Покрай учителската ми работа пък се случи точно обратното – създадох топла връзка с новото поколение. Сега се чувствам по-завършен като личност. Всичко това е забавно и зареждащо с позитивизъм. Да, понякога учениците ми ужасно мрънкат, и не само те, това ни е малко като национален спорт на нас, българите, но аз ги харесвам такива, каквито са.
– Какво трябва да се промени в българското училище, за да бъде по-близо то до света на децата, които се обучават в него?
– Говоренето на техния език и познаването на техните теми са в основата на добрата комуникация с учениците. После постепенно, говорейки на техния език, можеш плавно и неусетно да излезеш от техния свят, за да навлезеш в конкретните задачи, които трябва да се обсъдят в часа по литература, но вече на книжовен език, с различни думи. Така те започват да си дават сметка за различните начини на общуване и как трябва да се случва то – в неофициалната приятелска среда и извън нея.
Децата ни са преситени от дигиталния свят. Липсва им живият разговор
Те често са затворени, необщителни, но когато видят, че насреща си имат човек, който се интересува от техния свят и който се опитва да намести класическата литература в сегашните, в техните реалии, идва пропукването на черупката и сърцата им се обръщат към нас. Затова смятам, че в образованието по литература трябва да се върви от съвременността към класиката. Моето лично мнение е, че до 8. клас децата трябва да изучават литературни произведения, които са им интересни, които са близо до тях. Първо да ги спечелим като читатели, после другите педагогически дейности. Много приятно изненадан останах, когато разбрах, че „Пърси Джаксън“ е влязъл в програмата. Дъщеря ми прочете всички книги за Пърси Джаксън. „Под игото“ няма място в програмата за шести клас. Романът трябва да се учи, но доста по-късно.
Освен това смятам, че е крайно време да се намери баланс между крайните гледни точки и визии за това как да изглежда българското образование. Едни смятат, че всичко ново, което роди съвременният свят, веднага трябва да бъде приложено в училище. Други пък казват, че образованието е строго консервативна система. Добре, нека е така, но не можеш да вървиш с 200 години назад от действителността. Тези две гледни точки трябва да се съберат някъде по средата, но това ще бъде много трудна и дълга дискусия. Трябва да се намери начин да бъдат накарани децата да ходят с удоволствие на училище.
Да е по-лесно в малките класове, а трудността да се увеличава с възрастта
Сега имам чувството, че е обратното. Не бива да изпробваме всяка нова идея върху децата. Скандинавските страни например премахнаха преди време писането на ръка, но сега го върнаха. Оказа се, че фината моторика помага за много неща и за работата и на други дялове в мозъка. Затова там въведоха дори часове по плетене. Да не забравяме и огромната роля на семейството. Ако едно дете чува вкъщи, че училището е важно, за него то наистина ще е приоритет.
-Какво е Вашето мнение за въвеждането на оценка за дисциплина в училище?
– Безспорно трябва да има някакви мерки по отношение на дисциплината, но не знам доколко оценката би свършила работа. Първо – това отново ще натовари психологически учителя, защото той трябва да я даде. В Испания, и не само, децата още от малки са приобщавани да участват в клубове за помощ на хора в неравностойно положение, изобщо да вършат някаква общественополезна дейност. Вместо да учим на дъската какво е добродетел, нека да отидат и да видят на живо какво е да помогнеш и да се почувстваш по-пълноценен.
Аз се почувствах възмъжал за първи път, когато на село отидох с мъжете да гася един малък пожар
Сложиха ме накрая, където е безопасно, да удрям с лопатата, но когато се връщахме, се чувствах по-възрастен, горд и част от обществото. Иначе сухата теория няма да помогне с нищо. Проблемните деца трябва да бъдат включвани в дейности, които да пренасочат енергията им на друго място. В ГПЧЕ „Ромен Ролан“ виждам как това работи наистина. Родителите също трябва да помагат. Трябва да има и санкции, разбира се, но премерени. Особено когато говорим за възраст, в която всеки е вършил глупости.
-Какво Ви върна със съпругата Ви в родната Стара Загора?
– Аз съм провинциалист по душа. Обичам да минавам по пътеките, по които съм минавал като дете, по които са минавали моите родители. Чувствам се много по-добре в Стара Загора, като изключим финансовата част. Когато смених столицата с родния град, заплатата ми падна чувствително, въпреки че и тук продължих да работя за същата фирма. Затова много хора се превръщат във финансови мигранти. Но
да си на чуждо място, което не харесваш и където не се чувстваш добре, само заради финансовата страна – и така не се живее
Ето, тук отново говорим за баланс. Винаги ми се е искало да съм си тук. Съпругата ми изцяло ме подкрепи, когато решихме да се върнем. Отглеждането на дете тук е много по-лесно и по-уредено. Аз знам за други старозагорци, включително и живели в чужбина, които, когато дойде време да създават семейство и деца, се върнаха в родния град. И това са активни хора, с добри професии. Много от тях имат култивирано чувство за общност и вършат полезни за града неща.
-Стара Загора кандидатства за Европейска столица на културата. Какво можем да покажем на Европа, г-н Черепов?
– Стара Загора е древен град, с предостатъчно исторически артефакти, с два театъра, една опера, летен театър, с две големи библиотеки, с утвърден вече филмов фестивал.
Има какво да покажем на Европа и света
Въпросът е да се привлече максимално количество публика, за да види всичко това. Аз водя редовно учениците си на театър, на европейско кино, на литературни събития. За съжаление, понякога в залите сме само ние. Децата от малки трябва да бъдат водени на културни събития. Така човек по естествен път свиква да вижда изкуството, да се наслаждава на естетиката – така чувството за красиво неусетно влиза в живота му. Би било чудесно Стара Загора да стане Европейска столица на културата. Това ще промени облика на града, ще промени в някаква степен и начина на мислене на хората. Защото човек може да бъде космополит, независимо къде живее, нали?
NBP.bg, Мадлен ПЕЕВА
