Разговаряме със старозагореца доц. д-р Борис КОМИТОВ от Института по астрономия с НАО „Рожен“, ръководител на Центъра за слънчев и слънчево-земен мониторинг
Борис Комитов
– Д-р Комитов, какво е в момента поведението на Слънцето?
– От около година и половина Слънцето се движи към минимума на своя 11-годишен цикъл. По последни прогнози се очаква той да настъпи около май-юни 2020 г. От друга страна обаче,
целият този 11-годишен слънчев цикъл под номер 24 в т. нар. Цюрихски ред
е в началото на дългосрочен спад, който започна около 2008-2009 година. Тогава приключи предишният 23-ти слънчев цикъл. Настоящият обаче е средно около 30% до 50% по-слаб по различни показатели от 23-ти и още по-слаб от всички 11-годишни слънчеви цикли с номера в Цюрихския ред между 17 и 22. Това показва, че слънчевата активност навлиза в дълъг период на все по-ниски 11-годишни цикли, който ще продължи няколко десетилетия.
Такива епохи се наричат „свръхвекови слънчеви минимуми“
Те са свързани с наличието в поведението на Слънцето на цикли със свръхвекова продължителност и тяхното взаимодействие. На първо място на 200-210 годишния слънчев цикъл. Неговият предишен минимум е бил около 1850 г. по време на слънчевия цикъл с „цюрихски“ номер 9, а последният максимум – по време на слънчевия цикъл No 19 (между 1954 г. и 1965 г.).
Фактически поради влиянието и на други слънчеви цикли с голяма продължителност активността на Слънцето остана много висока почти до самия край на 20-и век.
Следващият минимум на 200-210 годишен слънчев цикъл се очаква около 2060-2070 г.
Като се отчетат обаче ефектите, свързани и с другите слънчеви цикли с голяма продължителност, се оказва, че епохата на новия свръхвекови слънчев минимум е започнала с началото на сегашния 24-ти цикъл, т.е. в края на 2008-а и началото на 2009 година. Най-дълбоката фаза ще бъде достигната към края на слънчевия цикъл под номер 26, около 2040 година, а ще приключи окончателно към 2090 година.
За разлика от предишния свръхвекови Минимум на Далтон
в началото на 19-и век, този се очертава да бъде продължителен.
– Как ще се отрази това върху климата на Земята?
– Най-популярната представа за влиянието на слънчевата активност върху климата е свързана с това, че слънчевата светимост се влияе от броя на петната и площта на факелните полета (по-светлите зони върху повърхността на Слънцето). Причинно-следствените връзки са такива, че
слънчевата светимост следва общо взето 11-годишния петнообразувателен цикъл
Най-високите нива на слънчевата светимост са около фазите на слънчевите 11-годишни максимуми. Обикновено това са два пика – един около 1-2 години преди, а вторият – около година-две след максимума на петната. Ефективността на въздействието на този процес върху климата обаче е ниска. Той се изразява в промяна на средната температура на Земята с около 0.1 градуса в рамките на 11-годишния цикъл, около 0.12-0.15 градуса в рамките на 200-210 годишния цикъл и около 0.4 градуса в рамките на 2200-2400 годишния слънчев цикъл (т. нар. Халщадтцайт). Тези стойности са
много по-малки, отколкото са реално наблюдаваните по палеоклиматичните данни
особено що се отнася до 2200-2400 годишния и 200-210 годишния слънчеви цикли. В първия случай амплитудата на температурните вариации е не 0.4 градуса, а 2-2.5 градуса. По аналогичен начин реалните колебания върху климата, причинени от 200-годишните слънчеви цикли, са не 0.12-0.15, а 0.6-0.8 градуса. Следователно реалното влияние на активността на Слънцето е 4-5 пъти по-голямо, отколкото ако се приеме, че влияят само вариациите на слънчевата светимост, свързани с петната и факелните полета.
Това означава, че има и други, при това
много по-ефективни механизми за въздействие на Слънцето върху климата
Това е „нещото“, което климатолозите, поддържащи теорията за антропогенното глобално затопляне, пропускат. Фактически те занижават при всички свои оценки реалното влияние на Слънцето върху климата около 4-5 пъти.
Такива механизми има няколко. На първо място обаче са
вариациите на галактичните космически лъчи (ГКЛ)
които са в обратна връзка с нивото на слънчевата активност. Високото ниво на слънчевата активност усилва слънчевия вятър и намалява потока на ГКЛ, достигащи до атмосферата на Земята, и обратно – ниската слънчева активност води до отслабване на слънчевия вятър и усилване на ГКЛ. По-високото ниво на ГКЛ обаче води до образуване на повече аерозоли в атмосферата, при това в планетарни мащаби,
оттам и повече облачност и валежи
В крайна сметка това води до обратна връзка между потока на галактичните космически лъчи и температурата на Земята. По-високият поток на ГКЛ, произтичащ от по-ниската слънчева активност, води до застудяване на климата. Ефектът е много добре изразен в рамките на 200-210 годишните и 2200-2400 годишните слънчеви цикли.
Във връзка с настоящият слънчев свръхвекови минимум може да се очаква
застудяване на климата с около 0.5 градуса към 2040 г. спрямо 2007-2009 г.
Това ще се дължи преди всичко на очакваното нарастване на ГКЛ и в много по-малка степен – на неголям спад на слънчевата светимост. Засега се наблюдава слаба, но забележима тенденция към спад на слънчевата светимост, но все още няма забележим спад в потока на ГКЛ. Има основания да очакваме това да се случи при следващите два 11-годишни слънчеви цикъла с номера 25 и 26, които ще бъдат по всички прогнози и оценки още по-слаби от настоящия 24-ти.
Други важни процеси, чрез които Слънцето влияе върху климата, са слънчевите изригвания, вариациите на слънчевата ултравиолетова радиация и свързаните с тях
концентрации на озона и азотните окиси в земната атмосфера
20-22 годишният слънчев магнитен цикъл и др. Всички те също ще внесат своя принос в климатичните промени, но няма да променят по същество общата тенденция към застудяване на климата през 21-и век.
Състоянието на климата през последните 15 години след 2000-та може да се охарактеризира като „климатична пауза“.
След 1998-2000 г. средната температура на Земята практически не се е променила
Вариациите са разнопосочни в предела от 0.1 градуса нагоре или надолу спрямо средната стойност през този период. Докато през предходните 25 години, между 1975 и 2000 г., тя е нараснала с 0.4 градуса. И още един интересен факт, климатът на Марс също се е затоплил при това малко повече – с 0.6 градуса. Очевидно това е било резултат от обща причина, отнасяща се до всички тела в Слънчевата система и е логично тя да е свързана със Слънцето.
В много райони на Земята
през последните 10 години зачестиха случаите на екстремално студени зими
Особено много тези явления бяха между 2007 г. и 2009 г., по време на дълбокия минимум между предишния и настоящия 24-ти цикъл. Като добавим към това систематичното нарастване на централните части на континенталния ледник на Антарктида (вече окончателно потвърдено по спътникови данни и официално признато), екстремално суровите зими в Сибир (до минус 60-65 градуса) за пръв път от половин век насам,
несбъдването на прогнозата на затоплистите
за изчезването на остатъчния полярен лед в Арктика през 2013 г., екстремалната площ на замръзналите крайбрежни води край Антарктида – най-голямата за последните 35 години, откакто се водят спътникови наблюдения, замръзването на Големите езера и Ниагарския водопад през миналата зима… Както се вижда, получава се картина, която никак не се връзва с
тезата за „антропогенното глобално затопляне“
Говоренето по медии и по разни „казионни“ международни форуми е едно, а действителността е нещо друго!
– Ако вървим по линията на тази политика, която настоява за глобално затопляне, какво може да стане?
– Ще отговоря кратко: общ недостиг на природни ресурси, все по-високо ниво на военно противопоставяне, възобновяване на надпреварата в космоса…
Нараства необходимостта от развитие на машиностроителните и високотехнологичните отрасли. Нараства потребността от
високообразовани кадри в областта на науката, технологиите, военното дело…
Необходимо е засилване на производствения сектор в икономиката за сметка на сферата на услугите. Нужно е приоритетно развитие на образованието в областта на природоматематическите и техническите науки, където положението е катастрофално не само в България, а и в почти цяла Европа.
НБП, Донка ЙОТОВА
