Няма как да развивам бизнес, ако не се развивам аз. Аз водя бизнесът, не бизнесът – мене

ГЕНА СЪБЕВА е предприемач, визионер и ментор. Първия си магазин открива на 22 години. Днес е управляващ партньор в семейната компания за управление на строително-инвестиционни проекти „Събеви груп”, собственик на франчайз бранда ВИТ – Борсата за матраци и Рематрак, инициатор на множество обществени дейности и инициативи. Съпруга и майка на три деца.


Винаги, когато съм говорила за семейството ми, като определящо за мен да бъда това, което съм сега, съм започвала от баба ми, която, тръгвайки от махала Камилчето в село Джурово двайсетинагодишна, идва в София и се записва да учи в Софийския университет. Тя е родена ПРЕЗ 1922 година, тоест това е било по време на Втората световна война. Завършва богословие, но я разпределят в село Дерманци като учител.
Защо го разказвам? За мен е много впечатляващо как от една махала високо в планината където хората се препитават, гледайки животни, решаваш да отидеш в София, за да учиш в университет. За мен това е много напредничаво мислене.
Нещо друго – никоя от майките на моите съученици не шофираше, моята майка шофираше. Но и баба ми караше кола, имаше чисто нова кола.
Дядо ми беше кротък човек, пилот от Втората световна война. Не е завършил висше образование, но цял живот се занимаваше със сметки и счетоводство. Разсъждавайки от днешния ми мироглед, съм сигурна, че е оказвал голямо влияние и подкрепа на баба ми, по същия начин, както съпругът ми Илия на мен.
По майчина линия родът ми идва от Беломорска Тракия. Когато турците ги гонят, те се установяват в Горна Студена, Свищовско.
Родила по време на студентството на моите родители
дошли в София – единият от Дерманци, другият от Горна Студена. До една година съм живяла с тях, а след това, до 6-годишна възраст са ме оставили при баба и дядо в Дерманци, където съм ходила на детска градина. Очевидно в първите седем години това много ми е повлияло.
По онова време баба ми беше директор на училището в селото, изключително уважавана и много строга жена. Всички я почитаха. Нямаше човек, който да не знае Гена Пеева. Казваха й Пеева, не защото фамилията й е Пеева, а защото е жената на Пейо; тя по фамилия беше Лилова, но всички я наричаха Пеева. Дори когато почина, на некролога й написахме Гена Пеева.
От баба ми Гена съм взела много. Не само името и гените. Аз съм гледала модела, била съм до нея, с нея постоянно и навсякъде, и буквално съм копирала поведение. Баба ми беше началник. Аз така сигурно съм закърмена. И някой сега като ми каже „Защо ми се караш, защо ми говориш така?!” – аз просто така си говоря, а то изглежда, като че се карам.
Нямаше да съм тази Гена, която съм сега, ако не бяха първите шест години при баба
На село обичах да сядам при другите баби на пейката и да ги слушам, макар моята баба никога да не сядаше при тях. Тя твърдеше, че хората, които седят по тротоарите и по пейките, са хора без работа, а тя никога не оставаше без работа. Работеше много, имаше си пари, голям чорбаджия беше. Каквото се предложеше, не отказваше, всичко взимаше: предлагат земя за царевица – гледа царевица, градини – градини, бостани – бостани, лозя – лозя… Всичко. Буби се гледаха в къщата, ръкавици се шиеха, една манифактура беше. Абсолютен работохолик.
Родителите ми идваха два пъти в месеца, за да ме виждат. Като си тръгваха, много плачех. Може би затова през ум не ми е минавало да давам на някого да гледа моите деца. Да бъдем заедно, за мен беше много важно.
От 6-годишна ме взеха в София, но всички ваканции, от първия до последния ден, бях на село. Имах велико детство на село.
Тръгнах на училище една година по-рано от връстниците си. Аз съм 71-ви набор, всичките ми съученици бяха 70-ти. Голям стрес беше за мен, още го помня. Започнах в 11-о училище в „Червена звезда”, сега „Дианабад”. Много ме беше страх, никого не познавах. Тогава живеехме в общежитие в Студентски град и ходех сама на училище. Родителите ми няколко пъти ми показаха как се движи автобус 94 и аз продължих да ходя сама. Всички ми се чудеха, но аз бях свикнала сама. Моите родители все ходеха някъде – или на кино, или на гости. Аз стоях в общежитието и чаках на прозореца да се приберат.
Много ме изтезаваха да уча: таблици за умножение, сто задачи, двеста задачи… Никога не ми беше приятно да уча, винаги беше под напрежение и стрес.
Но училището ме научи на дисциплина и търсене на решение.Аз съм войник
Трябва да науча, трябва да напиша, трябва да се оправя някак си. Като не харесвам единия начин, ще намеря друг как да го направя. Ставаш много комбинативен, изключително комбинативен. И сега съм така.
Категорично училището е помогнало за моята дисциплина, но разбирам колко безсмислено е било да помня излишна информация заради самото помнене.
Раждането на моята сестра беше още една отговорност. Аз бях на 11 години и се грижех за нея. Моите родители винаги са ме възприемали като голяма и аз трябваше да отговарям на всичките им очаквания. Те пътуваха из Европа и ми я оставяха. Пращаха дядо, но той какво можеше да ми помогне, просто да има някой възрастен.
Така се учи на отговорност. Много ми се иска днес хората да са по-отговорни.
И от двамата си родители съм взела по нещо. Повече от баща ми. Той беше много категоричен, беше голям командир. От майка мисля, че съм взела усещането за красота. Тя умее да вижда и да прави нещата красиви. Винаги подбираше много добре цветовете на дрехите. Обръщах внимание и ми харесваше. Но никога не се е гласяла, нито се е гримирала, баща ми не й позволяваше. Такова нещо вкъщи – обици, червила, прически – беше абсолютно забранено. За него беше достатъчно да се изкъпеш и да си чист.
С майка ми много обичах да разговарям, от баща ми по-скоро се стремях да стоя далече
Като малка той ме хвърляше в морето, а аз плачех. Толкова много ме беше страх от водата, а той ме вкарваше и ме пускаше. По-късно „ме хвърля във водата” непрекъснато. Мислеше, че аз трябва да мога същото нещо като него. Срещу това воювах. Постоянно ме изкарваше от зоната ми на комфорт. Днес Илия го прави; някак си двамата си предадоха щафетата.
От майка и татко се научих да чета. Те много четяха. Харесваха научна фантастика, баща ми четеше и техническа литература.
И да пътувам. Моите родители много пътуваха. Всяко лято ходеха някъде в Европа за по месец и се връщаха с пълна кола. Любимите ми моменти с тях бяха, когато ходехме на море. Всяко лято ходехме на море, обикновено в Приморско.
От бабите и дядовците ми и от родителите ми научих, че всичко е една голяма борба, един постоянен стремеж за учене и за възможност за развитие. Всички те са искали да се развиват
Родителите ми са искали да останат в София, не са виждали възможност да се връщат нито в Свищов, нито на село. А единственият начин да останеш в София е бил като станеш докторант. Като си докторант, имаш основание да останеш и къде да живееш. Впоследствие, когато тази възможност се изчерпала, трябвало да се търси друга. Затова майка ми, завършила висше образование, инженер, отишла да работи в строителството и да лепи тапети.
Баща ми искаше да се занимава с практически неща в Техническия университет, обаче се намери някой, който да го спъва и да пише доноси срещу него. Да се прехвърли от катедра „Математика” в катедра „Радиотехника” беше негов стремеж. След това писа дисертация.


Що се отнася до бизнеса, най-силно ми повлия това, че 1989 година моите родители видяха възможността и я взеха веднага, без никакво колебание
Да започнеш бизнес никак не беше лесно. Видях как те вложиха всичко, което имаха. Направиха радио и телевизионен сервиз в 55-и блок в Студентски град, в едно помещение под наем. Започнаха гаранционно обслужване, много бързо нещата се развиха. Аз бях първи курс студентка в Габрово. На втората се прехвърлих в Техническия университет в София и им помагах.
1991-ва бележи една от промените в живота ми. Приватизират ли, какво ли беше, бившия магазин „София”, който се намираше на ъгъла на бул. „Мария Луиза” и ул. „Екзарх Йосиф”, в който е имало щанд за радиочасти, но собственикът нямал средства да го развива. Познат на баща ми, Мирослав, му предложи да отворят заедно същия магазин.
Тогава баща ми ми даде едно листче и ми каза: Ето ти телефона, отивай да наемеш магазина
Той все ме хвърляше в някакви такива занимания и всеки път усещането ми беше, че съм на изпит – а го видя, а ще ми изпита. Но започването на магазина беше нещо, което на мен много ми харесваше. Напълниха го със стока, а аз продавах.
Но един ден, когато майка ми и баща ми заминаха за Германия за стока, Мирослав, който е набор на баща ми, дойде и ми каза: Майка ти и баща ти нищо не правят, аз всичко върша. Я сега аз ще отделя моите неща, ето вашите, оправяйте се. Направих каквото направих през този месец; нямаше телефони, за да ги информирам. Прибират се те и аз разказвам какво се е случило. Баща ми ме изслуша, стана, отиде в магазина, смени патрона и на другия ден не го допусна, изплати му стоките и приключиха.
Тогава останах аз да се занимавам. Но за кратко. Защото се появи Ани, уж като продавачка, но впоследствие стана управител, а аз продавачката. Често се случва на собствените си деца да не виждаш възможностите, но като дойде една такава нахакана и ти обясни колко е важна, да й имаш пълно доверие.
В продължение на около две-три години така работех.
Докато си намерих съмишленик, с когото да отворим първия ми магазин. Това беше през 1993 година, а магазинът беше за копчета
Следващите три години имахме почти цялата улица.
Това са първите ми реални стъпки в предприемачеството. Но всъщност предприемачеството в мен винаги е съществувало. Като дете измислях игрите и организирах децата, после приятели и състуденти. Още през 88-а – 89-а година предлагах на мой приятел да правим бизнес, какъвто ще да е, но той нямаше никакъв интерес. Преди това с моята състудентка Петя плетяхме пуловери, 10 лева щяха да ни дадат за един пуловер. Но плета, плета и й казвам, че това няма да стане. Общо взето тогава бях в процес на търсене с какво да се занимавам, но попадайки на Ивайло, си намерих съмишленик. Казах му: „Хайде да отворим магазин” и той каза „Добре”.
По това време той караше частно такси. Запозна ме с родителите си, аз им разказах идеята си, очевидно достатъчно завладяващо. Не след дълго майка му, която се оказа началник „Държавни имоти” на Община „Възраждане”, каза: „Ето, намерила съм ви магазин. Връщат го на евреите, моят приятел Йосиф Герон става пълномощник и е готов да ви го даде веднага под наем. 1200 долара депозит, 1200 долара наем и да му направите ремонт”.
А ние нямаме и пет лева. Той договори майка му да плати един наем, аз договорих моята майка да плати един наем, изтеглих и вложих и трите хиляди лева от спестовната ми книжка. Каквото можахме събрахме и направихме магазина.
Това беше началото. После започнахме другия, съседния и всички.
И така за три години 12 магазина за различни стоки. И печелихме пари
Даже набирахме пари по радиото. Нещо като краудфъндинг. Може би оттогава ми е било в главата, без да то разбирам.
Веднъж Ивайло ми предложи да направим банка. А аз възкликнах: Какво разбирам аз от банки?! Била съм късогледа тогава, не съм можела да видя по-надалече и не направихме. Но бизнесът ни с магазините беше много успешен.
Аз исках да правим нещата, исках да виждам резултатите и това ми харесваше. Но той се видя в пари, купи си БМВ и аз бачках като изоглавена, а той се разхождаше с БМВ-то денонощно. Дали имаше и шест месеца от БМВ-то, и приключихме. А как приключихме – всички магазини, благодарение на „мама“, която е адвокат, останаха за него, а на Гена – един празен магазин. Ето това беше „справедливото” разделяне в началото на 96-а! На всичкото отгоре тя ми беше наемодател на празния магазин.
Към днешна дата те са фамилия, която притежава голяма част от центъра на София, благодарение на мен, защото аз ги въведох в бизнеса с магазини.
За мен това е много интересен период. Когато се разделихме,Ивайло тръгна надолу: алкохол, наркотици, инсулти… Затвори всичко, каквото бяхме изградили. Наскоро разбрах, че преди две години е починал. Но като се разделяхме, той имаше на негова страна семейството си. А аз не си говорех с баща си по онова време и нямах никого, нямаше с кого да споделя. Изобщо не знаех какво да правя.




Но разбрах, че човек, с каквото си носи в себе си, може да започне отначало колкото пъти си иска
В този труден за мен момент се появи Илия.
Когато останах с празния магазин, си казах: ОК, един – един, празен – празен, все пак имам нещо, имам къде да живея, имам кола. Какво ще правя? Магазин за копчета. И започвам отначало. Заредих го, но стените празни. Взех и прежди, но стените пак голи. Накрая измислих да взема гоблени. Гоблените ме спасиха – първо, много се продаваха, второ – придадоха вид.
Един ден приятелка ме заведе при нейни познати, които внасяли копчета. В този момент там работеше Илия, току-що завършил ВИАС. С един доцент имали фирма и ремонтирали тунели, мостове, но се разделили. Стоял три дена вкъщи, не знаел какво да прави и по предложение на приятел отишъл да брои копчета.
Запознахме се. И един ден идва при мен в магазина и ми носи някакви игли под предлог, че съм ги забравила, а аз никакви игли не съм забравяла. Така започнахме да излизаме.
Илия влезе в живота ми в много подходящ момент
Един ден ми каза: „Направи магазин за мебели”.Така взех обратно от Ивайло първия ни магазин. Илия имаше мебели като зестра, нямаше да ги ползваме и ги продадохме. Докарахме и от Орешака и някак си завъртяхме търговията. Интересното е, че по онова време той не ме вкара в строителния бизнес, макар да продължаваше да се занимава със строителство, а в мебелния. Защо? Някой ден трябва да го питам. После така стана и с матраците.
Аз започнах да взимам един по един някои от магазините на Ивайло, като съм му платила между 5 хиляди и 10 хиляди долара, за да ми ги даде. Но друго е, когато вече имаш мъж до себе си.
В началото Илия заставаше повече зад мен, зад това, което аз правя, защото виждаше, че се печели оттам. Но той внесе много нов поглед.
Вървим по улица „Екзарх Йосиф”, където съм от 91-ва година, а Илия се появява през 96-та, между магазина за копчета и мебелния магазин, разстоянието е 50 метра. Илия казва: какво има зад тия стени, защо не наемем тези магазини. Аз учудена питам какви магазини, а той ми казва – това са витрини, тия тухли само се махат и ето ги витрините. Аз минавах всеки ден оттам, но за мен това беше стена, докато за него беше магазин с витрини.
Илия веднага провери собствеността, оказа се на „Шалом”, която точно в този момент обявява конкурс за отдаване под наем. Направи проектите, внесе ги и ни ги дадоха тези магазини. 15 години ги стопанисвах, беше голяма еуфория. После започнах да отварям магазини на „Пиротска”, на „Раковски”.
През цялото време исках разширение и до ден днешен е така
– търся правилната формула, по която да се развивам устойчиво. Аз глася моя бизнес за 500 години.
И тук ще се върна към баща ми, с когото, както вече споменах, имаше десетгодишен период, в който не си говорехме, заради липсата му на доверие в мен.
Бяха обявили един магазин за 55 хиляди долара, който искахме да купим. Отивам при баща ми, а той ми каза: защо да ги дам на теб, ще ги дам на еди-кой си, той ще ми плаща 6 процента лихва. Даде му тези пари и никога не си ги взе. А аз му предлагах да купя магазина на негово име и да ми го даде на мен под наем. Но за пореден път не ме послуша.
Цял живот ми обясняваше как нищо не става от мене, как ще стана овчарка, после – библиотекарка. 10 години по-късно, той беше болен и аз отивам с мерцедеса да го взема и да го водя на преглед. Той стои до мен, докато шофирам, и казва: Брей, как хубаво влизат тя скорости! – защото на баща ми колите, не че е нямал пари, но все бяха стари. – Явно добре си се справила.
По-късно го запознах с Илия. Каза: добро е момчето, пази си го! По някакъв начин получих благословията му. Но за мен той е пример как не трябва да се живее животът.
Днес бизнесът с управление на проекти на мен ми е безкрайно ясен и от тази гледна точка, на баща ми. Родителите ми тръгнаха да купуват място за производството им. Баща ми бърза (и аз съм така, искам бързо да видя резултати): „Не мога да ги чакам тия, аз съм си измислил платките, искам да ги видя бързо как работят. Ще си построя фабрика за печатни платки”. Илия намери подходящо място, хареса го, явиха се на търг, купиха го и започнаха да правят сграда. Баща ми реши, че всичко сам ще си върши: сам ще си бърка бетона, ще зида, всичко сами ще си вършат, за да им е по-евтино. Фатална грешка! Какво направи той – отклони се от основната си дейност; вместо да се занимава с проектиране, с инженерната работа, в която той е идеален, тръгна да търси бригади по Родопите. И какво стана – отива на строежа, удря си крака и кракът му не може да зарасне. Той не обръща внимание на това. След това кара нанякъде – удрят го с колата…
Когато е в правилната посока, човек е енергичен, щастлив. А когато тръгне по неправилната, започват да му се случват някакви неща и си мисли – случайност. Нищо не е случайно.


Историята на баща ми е пред очите ми през цялото време. Човек винаги трябва да работи с професионалисти, винаги
Като наближих 40 години, исках да направя нещо голямо. Какво – не знаех, и Илия измисли голям магазин на Джъмбо плаза. Направихме го. Голяма хамалогия и голямо набутване. Не беше това моето голямо нещо, не се получи. Преди него пък станах франчайз партньор на Domicil – немска марка за цялостно обзавеждане на домове. Пет години ходех на обучение в Германия, беше полезно и интересно. Но и това не беше моето.
На фона на всички тези мебелни експерименти, които си правех, през 2009 година се записах в Нов български университет, за да уча интериорен дизайн. Отидох мотивирана, но още на втория месец разбрах, че не е за мен тази професия. Но завърших, не съм пропуснала нито една лекция. И какво излезе от това образование? Асоциация на интериорните дизайнери в България.
Доц. Банков обясняваше как имало СБХ, секция „Дизайн”, а сега нямало нищо. Слушам, слушам и казвам: „Направете го пак”. А той: „Как ще се направи вече, то не може”. Аз му казах: „Кое не може?!”. Проучих как става, дотогова не бях се занимава с организации, правех само фирми, направихме каквото е необходимо и учредихме Асоциацията. Започнахме на шега, но излезе нещо смислено.
Асоциацията и матраците съвпаднаха. Аз завърших през 2010 година, а през 2009-а открих Борса за матраци и това ми беше дипломната защита – магазин за матраци. Но моята истинска дипломна работа от НБУ бе Асоциацията на интериорните дизайнери в България (АИДБ).
По-късно, покрай Асоциацията аз влязох в управлението на Българската търговско-промишлена палата, толкова много неща се случиха. Пари не съм изкарала, обаче това ти дава друг поглед, контакти, възможности.
От Асоциацията на интериорните дизайнери започна моя период на каузитеПосле идват много други: Бизнес пътеки – както нарекох моите разходки, в които говорим за бизнес, докато правим преход в Бояна, които продължават вече повече от осем години; Националната менторска програма за жени предприемачи и Арена на дамския бизнес, всички инициативи, които правим от името на Менторите, фондация „ЗА добрите примери в бизнеса” и Съвет „Предприемачество и стартъп” към БТПП, на които съм съосновател. Сдружение на българските търговци, което все още търси своята структура. От по-скоро и Сдружение „Мост между поколенията”, чрез което реализираме инициативата „Нощ на индустрията”.
Бях член на Бизнес лейди клуб и председател на направлението Женско предприемачество в него. За мен Бизнес лейди беше фундаментална промяна, общувах на друго ниво, но ми умаля и напуснах. Исках структурирана организация, каквато е BNI, на която съм член от осем годни и съм създала две дружества – BNI Индустрия и BNI Капитал.
Бизнесът не може без кауза.
Когато човек намери своята кауза, се променя много
Аз участвам в много инициативи и каузи. Защо? Защото не мога да си представя, че мога да правя само едно нещо. И когато чуя обратната връзка, се гордея с това, което правя.
Разделям живота си ни няколко етапа: първите седем години – детските, училището, университета, бизнеса, каузите и инвестиционен период. И винаги идва някой човек, покрай който тръгват нещата нанякъде.
Съпругът ми Илия е основен фактор за много неща. Той стои невидимо, но много неща се случват покай него и в голямата си част аз изпълнявам някакви негови желания, той постоянно ме тласка към експерименти, които седят някъде в неговата глава. Така стана със „Събеви груп”.
През цялото време Илия не е спирал да се занимава със строителство, непрекъснато проектираше. Когато купих апартамента ни в „Света Троица”, а той си купи компютър, аз му казах: Не, няма място за компютър! Аз такива неща съм изживяла с баща ми – разглобени телевизори, колони, трансформатори навсякъде. Да не го виждам тоя компютър! Искам всичко да ми е подредено. А той: Ами аз как ще работя?! Казах му, че ще го изважда през деня на кухненската маса и вечер ще го прибира и той така правеше – сглобяваше, разглобяваше и проектираше. Тогава се занимаваше със строителството някак между другото, така както сега се занимава с магазините.
Няколко години след това, ходейки за мебели в „Парел“, собственикът му споделя, че иска да построи най-големият мебелен магазин в България. Илия му казва, че може да намери парцел, да организира целия процес. И всъщност това беше първият голям, значителен обект, с който се захвана – от купуването на земя, проектиране, организация, търгове, всичко до края. Това беше през 2000-та година. През 2007-а официално го открихме.
Тогава аз не му обръщах много внимание, но ме амбицира да му покажа, че щом има един такъв инвеститор, значи има и други. Започнах от това да ми обясни какво точно продаваме, как изглежда, защо да го купят хората.
Записах се на обучение и там ме питаха какво очаквам да науча, а аз им отговарях: Да общувам с богати мъже
Много смешно им беше, но за мен нещата стояха точно по този начин, защото трябваше да се срещам с богати мъже, на които да им кажа какво ще свършим. Сега вече много сериозно съм навлязла в нещата и знам всяко нещо, познавам клиентите, знам процесите.
Нещата съвпаднаха с момента, в който се оженихме. Илия ми предложи брак на моята 40-а годишнина.
Вече повече от 30 години се занимавам с бизнес. Първите десет с каквото и да се захванех, всичко ми вървеше. И някъде към 2002 – 2003 година в продължение на десет години с каквото и да се захванех, нищо не ми вървеше. Правехме много неща, но въпреки всичко, като теглим чертата, се оказваше, че трябва да дотираме от наемите, които взимах. Това е фатална грешка в бизнеса – да взимаш от едно, да слагаш в друго. Разбирах, че така не може и търсех начин да излезем от това положение.

Последствията от този лош етап продължавам да плащам и днес. Но съм готова и съм наясно къде съм грешала, наясно съм, че трябва да си платя. Вече съм наясно, че
като се правиш на тарикат, накрая ти струва много скъпо
Но имах един такъв период на арогантност. Мислех си, че винаги съм права. Дойде момент, в който да разбера, че аз греша в нещо, не е всички други да са виновни. Започнах да уча, да се замислям, очевидно има нещо в мисленето ми, което ме води в неправилната посока. Това беше началото на процеса на осъзнаване.
Мога да обобщя така: първите десет години са суперуспешни, които те самозабравят, следващите десет, които те приземяват, и идват следващите десет, в които бачкаш яко, много яко.
Последният ми период съвпада със сватбата ни. Тогавааз излязох и пред 150 души публично заявих: Дотук знаете какво е направила госпожица Микова, от днес обаче ще видите какво ще направи г-жа Събева. Нямах никаква идея за какво точно говоря, просто разбирах, че нещо трябва да направя, че нещо ми предстои. И нещата потръгнаха.
Затова на участничките в Менторската програма им казвам: Излезте на Арена на дамския бизнес и го заявете от сцената, много е важно! Важно е да излезеш, да се заявиш и да го приемеш сериозно. Аз това направих тогава – заявих го и започнах да действам, да се движа в някаква посока. И да, днес мога да се нарека успешна.
Винаги може и още. Аз имам големи амбиции и планове. А
Менторската програма ми е ориентир, едва там виждам пътя, който съм извървяла
Аз не много отдавна се нарекох предприемач. Преди това не разбирах какво точно е. Виждам, че и майка ми не разбира. А и то не е много ясно, защото не изглежда като нещо важно и нужно.
Предприемачът е човекът, който започва нещата, има енергията, силите да започне и да вижда през цялото време какво трябва да се случва. Той знае кое е правилно и кое не, въпреки че не знае как да ги прави нещата. За това на него му трябва екип от професионалисти.
Увереността е качеството, което трябва на предприемача. А увереността идва, когато правиш много неща, сгрешиш и после ти се получи.
Наскоро се срещнах с един човек, който прави онлайн магазини, и му казах, че искам да давам онлайн магазини под наем. Аз винаги съм била рентиер, много ми харесва да давам магазини под наем. Казах му: „Ако на теб ти е интересен такъв бизнес, аз с удоволствие бих работила в тази посока”. След две седмици ми се обади с покана да си говорим по това предложение. От бизнеса с магазините аз зная толкова много неща и се чувствам уверена. Да, в онлайн продажбите е различно, но принципите са едни и същи. Аз разбирам принципите на продажбата, на търговията, на сделките. Дигитализацията идва да даде една друга форма на общуване.
На бизнес аз се учех на принципа проба-грешка
Когато започвах, нямаше никакво значение дали имаш име. Трябваше да имаш стока. И може би това ме заблуди в бизнеса ми с ВИТ – Борса за матраци.
Десет година добре съществувах на пазара без да разбирам от маркетинг, без да имам име. Но започнах да ходя на „Стройко”, гледам хората раздават брошури. Аз нямам листовки, не зная какво да пиша на тях, нямам и име. Толкова първобитно съм се учила на бизнес. Решавам, че ще е Мебелен салон. Но това не беше име и разбрах, че без име си никой.
Когато в вначалото на 2000-та година установих, че в мебелния магазин 70% от оборота ми идва от матраците, си казах: Какво ще стане, ако направя магазин само за матраци? Кръстих го „Нани маг”, защото беше фирмен. Направих два магазина – на „Екзарх Йосиф” и на „Г. С. Раковски”, и склад в „Хаджи Димитър”. После реших, че не искам да продавам матраци, които не харесвам, и ще си направя собствен бранд, наречен „Хъни”. Ребрандирах магазините и шест месеца никой не купуваше. Хората идваха и казваха, че искат да видят и други матраци в други магазини. Казах си: Защо да държим хиляда матрака на склад. Изваждаме ги и подреждаме всички марки матраци на едно място.Това беше суперуспешен ход.
Реших да е Борса за матраци, а името й да е ВИТ, защото сме на ул. „Вит” 1 в „Хаджи Димитър”. Тогава ВИТ беше с малки букви, а с големи – Борса за матраци. Сега е обратно. Това е развитие на моята търговска дейност и на мен самата. Защото няма как бизнесът ти да се развива, ако не се развиваш самият ти. Тоест аз водя бизнеса, не бизнесът – мене.
Днес ВИТ има магазини на франчайз в няколко града в страната и върви заедно с проекта за рециклиране на стари матраци Рематрак, бизнесът с матраци е един. Търговията с матраци изиска рециклирането им, което развиваме от две години. Аз се гордея с този проект.
Сега съм се фокусирала изключително върху структурирането на бизнеса
Искам да оставя след себе си устойчив бизнес и да го предавам на децата. Работя една година с Пламена, голямата ми дъщеря, за предаването на бизнеса с матраци към нея. Една година е оперативно в процесите без заплата. Сега предстои сериозният период – нейното обучение за управител на фирмата. Това искам да дам – да извървя целия процес с нея, докато един ден ще я оставя. Този ден може би ще дойде след година, тоест не е далеч. Но и тя е готова.
За мен сега е важно да структурирам всичко, което зависи от мен – и бизнес, и каузи. Искам да се науча и вярвам, че следващото десетилетие ще помагам и други бизнеси да се структурират. Искам да се занимавам с консултантска и с инвестиционна дейност.
Години наред не можех да определя какво да пиша на моята визитка. Сега вече всички визитки, които имам, ми харесват, където и да се представям, го правя с гордост. И това си го създадох, построих си го сама.
На следващата ми визитка ще пише: Консултант и инвеститор
Ще продължа с каузите, ще подкрепям това, което ми е интересно. Ще подкрепям, разбира се, това, което правят мъжът ми и децата ми. Синът ми, който е най-голям, има бизнес с отдаване на Зали за партита Contrast, дъщеря ми Пламена, която се занимава с бизнеса с матраци, а най-малката – Ивана, макар и още ученичка, има своите идеи за бизнес проекти.
Продължавам да планирам пътувания. Колкото и да съм обиколила света, имам чувството, че този свят не свършва.
На всички, които тепърва ще започват бизнес, бих препоръчала каквото и да правят, да постигат баланс: бизнес, семейство, лично време, здраве, книги, приятели… Всичко да се движи заедно. Да, по-бавно ще се движи, но много устойчиво.
























































