Фи­ли­пи­ни­те са рай за лю­би­те­ли­те на кра­си­ва при­ро­да

и­ли­пи­ни­те са дес­ти­на­ция за хо­ра, ко­и­то не тър­сят лукс, а при­ро­да, крис­тал­но мо­ре, ко­ра­ло­ви ос­т­ро­ви, райс­ки ла­гу­ни, ху­ба­ва хра­на, слън­це, пя­сък, ти­ши­на и спо­койс­т­вие. То­ва каз­ва Деч­ко Не­дел­чев от Ста­ра За­го­ра, и до­пъл­ва – не е „лъс­ка­ва“ дес­ти­на­ция ка­то Ба­ли, Мал­ди­ви­те, Мав­ри­ций, но пък из­не­над­ва при­ят­но с при­род­ни­те си кра­со­ти. Един­с­т­ве­но­то не­у­доб­с­т­во е, че е мно­го да­леч от Бъл­га­рия, на 15 000-16 000 км.

Най-не­заб­ра­ви­мо­то пре­жи­вя­ва­не на Фи­ли­пи­ни­те е да плу­ваш до най-го­ля­ма­та ри­ба на пла­не­та­та – ки­то­ва­та аку­ла. Мо­жеш до­ри да я до­кос­неш. Мор­с­ки­ят ди­но­за­вър дос­ти­га до над 12 мет­ра дъл­жи­на и тег­ло 20 то­на. Все ед­но плу­ваш с трам­вай, каз­ва ста­ро­за­го­ре­цът. Въп­ре­ки че се на­ри­ча аку­ла, на прак­ти­ка тя е на­пъл­но бе­зо­пас­на за чо­ве­ка, тъй ка­то не е хищ­ник и не на­па­да хо­ра. Хра­ни се са­мо с план­к­тон и мал­ки риб­ки. Ус­та­та на чу­до­ви­ще­то е ши­ро­ка по­ве­че от 2 мет­ра и ко­га­то ми­на­ва пок­рай теб, въп­ре­ки че чо­век не пред­с­тав­ля­ва ни­ка­къв ин­те­рес за нея, тя мо­же да го зас­му­че. Пос­ле бър­зо ще те из­п­люе. Тряб­ва прос­то да се от­мес­тиш от пъ­тя й, да сто­иш на мет­ри от ус­та­та, как­то и от опаш­ка­та й.

Ус­пях да ви­дя и най-мал­кия при­мат на пла­не­та­та – фи­ли­пин­с­ки дъл­го­пет (тар­си­ер), кой­то е с раз­ме­ри 10-12 см. Съ­би­ра се в ше­па­та ти, опис­ва пъ­те­шес­т­ве­ни­кът. Опаш­ка­та му е по-дъл­га от тя­ло­то, гла­ва­та го­ля­ма, зак­ръг­ле­на, спо­соб­на да се за­вър­ти поч­ти на 360°. Дъл­го­пе­ти­те са мно­го под­виж­ни и спо­соб­ни да ска­чат на раз­с­то­я­ние от ня­кол­ко мет­ра. При­те­жа­ват най-го­ле­ми­те очи в срав­не­ние с раз­ме­ра на тя­ло­то и са сред най-бав­но рас­тя­щи­те ем­б­ри­о­ни при бо­зай­ни­ци­те. Нощ­ни жи­вот­ни са. Ос­та­на­ли са са­мо око­ло 700 броя и дос­тъ­път до мес­то­на­хож­де­ни­е­то им е строг – сут­рин рейн­джъ­ри от­к­ри­ват къ­де са, сла­гат та­бе­ли за да на­соч­ват ту­рис­ти­те, но е заб­ра­не­но да ги пи­паш, до­ри да се сни­маш с тях.

Гру­па­та ста­ро­за­гор­ци с Не­дел­чев по вре­ме на пъ­те­шес­т­ви­е­то из Фи­ли­пи­ни­те се нас­лаж­да­ва на ре­ди­ца удо­вол­с­т­вия. Тръг­ва­ме сут­рин с лод­ка и пъ­ту­ва­ме до ос­т­ров, опис­ва Не­дел­чев. Там се гмур­каш из ко­ра­ло­ви ри­фо­ве с мор­с­ки та­ра­ле­жи, до­вер­чи­ви ри­би, ко­и­то, ако не се дви­жиш, ид­ват да те къл­ват. Пос­ле оти­ваш на друг ос­т­ров, хап­ваш ху­ба­ва мор­с­ка хра­на. Хра­на­та е мно­го вкус­на и мно­го ев­ти­на. В рес­то­ран­ти­те на пла­жа сам си из­би­раш ри­ба­та, ска­ри­ди­те, ра­ци­те – пре­тег­лят ги, при­гот­вят ти ги. Един ог­ро­мен лоб­с­тер с тег­ло над ки­лог­рам, сгот­вен то­ку-що в рес­то­ран­та, е на­ши 40 лв. Крал­с­ки ска­ри­ди, ог­ром­на пор­ция от 800 гра­ма, 20 ле­ва. Пи­ле­то е мно­го вкус­но, фи­ли­пин­ци­те кон­су­ми­рат дос­та свин­с­ко и имат проб­лем с над­нор­ме­но­то тег­ло. По те­ле­ви­зи­я­та им пос­то­ян­но се вър­тят рек­ла­ми на сред­с­т­ва за от­с­лаб­ва­не. Имат мно­го и прек­рас­ни пло­до­ве, осо­бе­но ман­го­то им – ни­що об­що с пред­ла­га­но­то у нас.

Дру­га за­бе­ле­жи­тел­ност, с ко­я­то ту­рис­тът неп­ре­мен­но тряб­ва да се за­поз­нае на Фи­ли­пи­ни­те, са Шо­ко­ла­до­ви­те хъл­мо­ве – уни­кал­на ге­о­ло­гич­на фор­ма­ция от 1 268 ко­ну­со­вид­ни хъл­ма с ед­нак­ви раз­ме­ри. Име­то ид­ва от ка­ди­фе­ния шо­ко­ла­дов цвят, в кой­то през есен­та се обаг­ря ина­че пищ­на­та зе­ле­на рас­ти­тел­ност на скло­но­ве­те им. За то­ва как са се об­ра­зу­ва­ли има дос­та ле­ген­ди. Пъ­те­шес­т­ве­ни­кът мо­же да ви­ди Ма­ге­ла­но­вия кръст. А лю­би­те­ли­те на ек­с­т­рем­но­то – да се ка­чат на пла­ни­на и се спус­нат по ре­ка. Най-об­раз­но ка­за­но – да си нап­ра­виш раф­тинг, но без лод­ка. Въ­о­ръ­жен с кас­ка и пред­паз­на жи­лет­ка да се спус­неш през во­до­па­ди, ви­ро­ве, да пре­о­до­ля­ваш ка­мъ­ни. Не е лес­но, но е не­ве­ро­ят­но удо­вол­с­т­вие. В сто­ли­ца­та на Фи­ли­пи­ни­те Ма­ни­ла пък мо­же да се по­се­ти еко­парк с въ­же­ни мос­то­ве и ме­тал­ни прос­то­ри. Кач­ваш се в пла­ни­на­та и из­вед­нъж от ни­къ­де пред теб се раз­к­ри­ва езе­ро. То е со­ле­но, ма­кар на 200 м ви­со­чи­на в пла­ни­на­та, без­люд­но. Фи­ли­пи­ни­те са осе­я­ни с при­каз­но кра­си­ви ла­гу­ни. Те са скри­ти, тряб­ва да ми­неш при­мер­но през пе­ше­ра, за да раз­к­ри­ят пред теб не­ве­ро­ят­на­та си кра­со­та и рас­ти­тел­ност. Кол­ко­то до фи­ли­пин­ци­те – най-ха­рак­тер­но за тях е, че всич­ки пе­ят. Най-го­ля­ма­та оби­да за един фи­ли­пи­нец е да му ка­жеш, че не мо­же да пее. Те твър­дят и че са из­мис­ли­ли ка­ра­о­ке­то.

НБП, Ди­ма ТО­НЕ­ВА