През 2018 г. излезе книгата „Шампионите разказват. Живи спомени на известни спортни личности на Стара Загора – част II”. Сборникът предложи уникални срещи и с легендите на автомобилния спорт Георги Петров, Илия Бояджиев, Вилхелм Кънчев, Стефан Георгиев, Николай Диков. Тук публикуваме разказа на Илия Бояджиев.
Състезател по автомобилен спорт от второто „златно“ поколение на Стара Загора. През годините на активната си дейност като пилот участва в най-сериозните планински състезания. Бил е и навигатор. В личния си „музей“ пази над 65 купи от зонални, републикански и международни състезания. Сред най-скъпите „експонати“ е пожълтяла от времето класация в някогашното международно планинско „Осогово“ през 1989 г., когато печели първото място с 20 точки като състезател от отбора на рудник „Трояново север“ при „Мини Марица изток“. През 2014 г. създава клуба за автомобилен спорт „Стара Загора“ и е избран за негов председател. По негова идея и настоявания е възстановено състезанието „Писта Стара Загора“. Признава, че и в момента е готов да извади бегачката от гаража, за да застане на стартовата линия.
I.
Роден съм на 1 юни 1958 г. в някогашното село Николаево. Ако трябва да бъда по-точен – раждането е започнало в селището на тогавашния подземен рудник Николаево, където са работили родителите ми: татко под земята, а мама в лабораторията. Нямало линейка и подкарали автобуса, мисля, че марката е била „Шкода“. Появил съм се преди да стигнат до болницата. Приятели се смеят и казват, че такава ми била орисията – шофьор да стана.
Завършил съм механотехникума в Стара Загора, училището ми даде страшно много. Научих се да заварям, да стругувам, макар да не съм бил в паралелка „двигатели с вътрешно горене“, а „топлообработка“. Идвах от Второ основно в Стара Загора с диплома „много добър 5,00“, но за двигателите искаха да си отличник. Тогава механотехникумът беше едно от елитните училища, за съжаление вече не е така. Ама това са минали неща, сега от време на време се случва да поправям колите на хора, дето са завършили за механици по двигатели. Не се е случвало обаче да получа покана от техникума да предам опита си на сегашните им ученици.
Зад волана се оказах още като момчурляк, трябва да е било 1964-1965-а. В рудника, където работеше баща ми, имаше една „Шкода Фелиция“. Кабрио. Краката ми не стигаха педалите. Имаше и различни камиони, на някой от тях съм си направил прощъпалника. Иначе първата кола, която сериозно подкарах, беше Москвич 412. Баща ми го купи през 1969 г., на следващата аз вече го карах. Бил съм на 12 или на 13 години.
Още като ученик съм гледал как карат Георги Петров и Иван Тонев. Запомнил съм, че като школник в Шумен съм ходил да гледам отсечката на това рали, която минаваше през града. Било е май 1977-а. Още нямах книжка за шофьор, курсовете ги изкарах в началото на 1980 г. Бяхме заедно с Емил Киров, баща му беше шеф в химкомбина, а Петров и Тонев тогава караха за комбината. Та този Емил ми стана и навигатор през 1982 г., когато застанах на старта на окръжното състезание в Стара Загора.
Карал съм с Йордан Иванов и Георги Петров, докато тренирахме по планинските състезания и ралитата, съм гледал какво правят те и съм запечатвал кое как се прави. Професионално с автомобилен спорт започнах да се занимавам през 1985-а. Тогава ни деляха на две групи: подготвителна и майсторска. Аз бях в подготвителната, а Йордан и Георги бяха при майсторите.
Първото ми състезание беше окръжното рали Стара Загора през 1982 г. Бях с жигула, помня регистрационния й номер: 71-77. Тръгнах като пилот. Не помня на кое място финиширахме. Участваха около 50 коли. Основната отсечка беше на Люляк, после Змейово, Пряпорец и пак Люляк… Беше интересен маршрут. През 1992 г. се бях отказал да карам, но на следващата Данчо Иванов нямаше навигатор и се преквалифицирах. Имахме като тандем доста сериозни резултати.
През почти всичките си състезателни години съм карал с лада, чак през 1999-а седнах в „Ситроен АХ“, беше го пипнал Пешо, Петър Петров, бившият механик на Георги Петров. С него имам две купи и най-голямата си парична награда – 700 лв. Беше през 1999 г., за пръв път се караше планинско Бузлуджа. Станах първи в генералното. Моторът беше двулитров с турбина. 600 лв. бяха за рекорд на трасето и 100 лв. за първото място в генералното. Това ми са паричните печалби оттогава, че и досега. Смеят се, че с тях съм можел да си купя най-много едно макетче на самолет, за да приличам на Ники Лауда.
През годините основно съм се състезавал за три клуба. Първият беше при рудник „Трояново – север“ на „Марица изток“ в самото начало на 80-те години. С комсомолския секретар на рудника Стоян Милчев съм влизал при генерал Врачев, тогава шеф на СБА и на федерацията по автомобилен спорт, за да измолим автомобил. Като навигатор на Йордан Иванов бях към клуба на „Автотранспорт“ – Стара Загора. Имам един период от 2-3 години към СБА – Стара Загора, после бях към „ЕФКО рейсинг“ – Казанлък, с Милен и Панчугата. През 2014 г. регистрирахме автомобилен клуб „Стара Загора“. От тогава съм и негов председател.
Не съм си броил наградите, но купите са към 65-66 индивидуално и годишни. Има и отборни, за които имам принос. Едната е за 2012 г., тогава бяхме със Светльо Ковачев и сина му първи на писта.
Докато бяхме млади, не сме чувствали особени трудности, макар по цели нощи да сме стояли над двигателя. В рудника имахме две жигули – състезателна и тренировъчна. Чак през 1989 г. едната я подменихме с „Лада 2105“. И трите дойдоха от таксиметровите превози в Стара Загора. Не бяха нови, но избрахме здрави купета, за да вземем регистрацията и да направим бегачката. Дълго време карах с казанлъчанина Кирил Аврамов като навигатор. Имало е проблеми, не е като да е нямало – на едно рали „Златни пясъци“ сменяхме разпределителен вал още преди да стартираме, мисля, че беше през 1991 г. Вървяхме 15-и в генералното първия ден. Скъса се венецът на маховика, на финала паркирахме… в гората на Върбица. Тогава тази отсечка решаваше класирането. Сменихме гумите, тръгнахме при слънчево време, а нагоре беше мъгла и дъжд. Навигаторът ми Вилхелм Кънчев (тогава още новобранец) загуби записките си, отгърна две страници едновременно. Аз също не се е съобразих и не отнех от газта, влязох в десен завой на четвърта, а бяхме го писали за сухо време „тройка с много внимание“. При дъжда това означава да сме на „втора с много внимание“ и директно излетяхме в гората. Забихме се в едно дърво. На Вилхелм му се скъсаха коланите и от тогава има един белег. Зад нас трябваше да е Стефан Георгиев, но нещо му се беше случило и закъсня, та идващият след него Магикян от Варна също излетя и ни удари отзад. След тази случка закарах каквото беше останало от автомобила в „Марица изток“ и приключих. Времето беше такова, че вече никой не се интересуваше от автомобилния спорт.
Имало е случаи, когато се „удряше рамо“ на определени колеги. Помня в края на 80-те вървях добре на планинския шампионат, бях в десятката, но все друг печелеше. Няма да забравя, бяхме на Кюстендил, Валери Великов, бог да го прости, ни каза, че неговият хронометър показва, че сме изпреварили с 2 секунди Светльо Радков, но в крайна сметка той е победител. Винаги го е имало, подпомагаха се тогавашните големи отбори.
Почти винаги съм вземал сам решенията. Може би защото напоследък карам сам на пистови и планински. Иначе без добър навигатор си загубен.
Имам една иконка с образа на Богородица в купето на бегачката, но не бих казал, че съм суеверен. От много време обаче преди да тръгна на планинско, в единия джоб на гащеризона слагам портфейла с парите, а в другия телефона. Защото не се знае къде ще закъсам и какво ще трябва да купя.
За мен планинското е най-точното състезание. При ралито има много отсечки, имаш шанс да компенсираш. На пистата е същото, дълго е. На планинското една грешка като допуснеш и се завъртиш – няма как да избиеш загубените секунди. Затова е необходима сериозна подготовка.
От 1990 г. се захванах с автомонтьорството, а от 1995-а съм в ей този сервиз, на територията на някогашното АПК – Стара Загора.
Карал съм какви ли не автомобили, но от доста време се задържах на една „Опел Корса“. Оказа се много здрава и издръжлива на моя начин на каране кола. Две дъщери имам, никоя не се занимава активно със спорт и като гледам – няма да има продължител на амбициите ми.
ІІ.
Задължително трябва да имаш добра зрителна памет, да можеш да си изчислиш правилна траектория. Особено в планинското рали това са най-важните. Можеш да имаш по-добрата кола, но да загубиш, ако ти липсва преценката. Нямаш ли реална преценка за собствените си възможности, по-добре е да не сядаш зад волана. Не става само с крак върху педала. Необходим е опит, като връщам лентата назад, виждам къде съм грешал. Наблюдавам сега младите пилоти, които идват от картингите. Това, което ние сме натрупвали като опит от 20-ата до към 40-ата си година, те са го постигнали между 4-тата и 16-ата си година. При едно дете, ако имаш подход – много по-лесно и по-бързо става моделирането на характера.
Ако трябва да степенувам нещата, със сигурност на първо място ще поставя спокойствието зад волана. Нашият спорт недолюбва нерваците. Сложиш ли каската, трябва да забравиш ядовете си извън купето… В никакъв случай не тръгвай, ако предварително не си си изяснил трасето. И на трето, но не и на последно място е колегиалността.
Нямало е случай да тръгна на състезание без предварително да съм си подготвил колата. Винаги съм заставал на старта с намерението и желанието да спечеля, не заради самото участие.
ІІІ.
Държавата от много време я няма при автомобилния спорт. По-лошото е, че липсва и адекватно управление на федерацията. От пет-шест, че и повече години там вървят едни непрекъснати разправии, правят се избори след избори, старият управителен съвет обжалва в съда. В момента, ако има спорт, се дължи на пилотите, които искат да се състезават и вадят пари от джоба си това да се случва. И на клубовете. БФАС от две години не е получила нито стотинка от Министерството на младежта и спорта и съответно тя не е предоставила нито стотинка на клубовете. Иначе се дават пари за спортове, за които никой не е чувал. А с просто око се вижда, че нашите състезания събират повече публика дори от футболните мачове. Ситуацията, поне според мен, е заради дрязгите по високите етажи. Истината е, че повечето колеги сме в този спорт заради емоцията и адреналина. Не повече от една шепа, 4-5 са онези, за които това е бизнес и на всяка цена трябва да са първи, дори с нарушение. За последните 15 години вероятно съм извадил над 150-200 000 лв. от джоба си, за да участвам в състезания. Помагали са ми различни фирми, но след 2010 г. стана изключително трудно. На няколко пъти съм се оттеглял и пак съм се връщал.
Има момчета, на които при различни поводи благородно съм завиждал, един от тях е Стефан Панчугов. В момента наблюдавам Иван Влъчков, той е на 18 години, дойде от картинг шампионата, справя се уникално. Роден пилот. Харесвал съм много Георги Петров и Валери Великов. С Илия Чубриков не сме се засичали на състезания, но много сам чувал за него.
Формула 1 е мечта за мнозина, но истината е, че в България няма такъв спонсор, който да извади 10-15 милиона евро, за да ги даде на пилот и той да участва. Сега най-добри постижения има Иван Влъчков. За първи път на европейски шампионат за аматьори чухме два пъти българския химн, но не вярвам да седне в болид. Не защото му липсват качества, а заради липсата на финансиране.
В Стара Загора нашият спорт има традиции от 70-те години. АТЗ-то и „Автотранспорт“ бяха основните спонсори. По едно време имаше клуб и към някогашния завод „Сърп и чук“. През 80-те прибавихме нашия клуб към „Марица изток“. Сред най-изявените състезатели беше Георги Петров, многократен републикански шампион на рали, там участваха по 60-70 автомобила. С Иван Тонев са участвали в „Мир и дружба“, „Руска зима“, в Турция…
В моята лична класация за последните 30-35 години като рали пилоти бих подредил Георги Петров и Валери Великов, а от по-младите – Йордан Иванов и Стефан Георгиев. В пистовите шампионати ще спомена Димитър Димитров – Полицая. В планинските нещата са по-шарени, но не мога да не спомена Николай Златков, Любо Каменов, Стефан Георгиев през 90-те години. Имаме много добри пилоти, но няма финансиране. Няма как с автомобил под наем да станеш европейски шампион.
За съжаление, набраната инерция беше загубена през годините. Мечтая си да имаме една картинг писта. Не са нужни кой знае какви пари, струва колкото направата на едно футболно игрище.
Като тръгнах да възстановявам „Писта Стара Загора“, успях само заради ината си. Аз си зная какво време и ресурс ми е струвало. Същевременно няма как да не призная, че срещнах и голямо разбиране от Общината. Без съдействие оттам – няма как това състезание да се провежда. Без разбирането от страна на кмета Живко Тодоров и общинския съветник Николай Диков това просто нямаше как да се случи. Получаваме помощ не на приказки, а на дело.
Поне на двама млади пилоти съм помогнал да израснат: Динко Господинов и Диан Куманов. В клуба ни членуват 30 души, 15 имат лицензи за пилоти или навигатори. Заради неразбориите във федерацията обаче младите са оставени на самотек. Обгрижват ги единствено родителите им, които също са запалени по автомобилния спорт.
ІV.
Искам да изостря вниманието към един много важен момент за безопасността на движението. Според мен, една от основните причини за многото катастрофи идва от лошата подготовка на водачите. Курсовете в голямата си част са фиктивни, за да бъдат по-евтини, „спестяват“ от кормуване. Липсва елементарен полигон, от самото начало тръгват по улиците. Аз съм карал някога тримесечен курс: три пъти седмично по два часа с теория и практика, а сега просто не ми се говори… Най-простички неща не им обясняват и показват. После се чудим защо се обръщат по пътищата.
