Обичам да държа кормилото в ръцете си, казва още Антоанета Попова, предприемач, лидер в петролния бизнес, участник в третия алманах по проект „Предприемчивите – визионерите на България“ – „Тайни на успеха“
Днес – 5 януари 2026 г., Антоанета Попова, предприемач, лидер в петролния бизнес, празнува красив юбилей. За нас е чест, че тя е участник в третия алманах по проекта „Предприемчивите – визионерите на България“ – „Тайни на успеха“. С нейния опит, визия, дисциплина, морал и откровеност тя е ценен пример за всички, които търсят своя път, и вдъхновител за поколения предприемачи и лидери.
Пожелаваме й здраве, вътрешна сила, удовлетворение от създаденото и още много моменти, в които да държи кормилото на живота уверено в ръцете си.
Честит празник!
С уважение: Екипът на проекта „Предприемчивите“.
Антоанета Попова е отлично позната в петролния бизнес. Навлиза в частния сектор през 1990 г., създател е на Първото частно петролно пристанище на река Дунав. През 2002 г. заедно с румънски партньори основава „Ромпетрол България“, където е акционер и няколко години Председател на Съвета на директорите. През 2009 г. в Бяла, Русенско, купува и превръща стара петролна база в най-модерната Петролна база към онзи момент на Балканите.
През последните години се развива успешно и в областите строителство и недвижими имоти, обновява емблематични сгради.
Хората, които успяват, са тези, които следват мечтите си и намират начин да ги сбъднат. Удоволствието да намериш изход от трудна ситуация, да се справиш тогава, когато другите се отказват, е уникално. Много пъти в живота съм го изпитвала и това ми дава увереност, че невъзможни неща няма, просто трябва да търсиш начин да се справиш, категорична е Антоанета Попова.
Родена съм на 5 януари 1956 година в Долна Баня – прекрасен малък град в полите на Рила. Моят дядо, Янко Петров, беше строител по професия и голям общественик. Роден e в гр. Бяла, Русенска област, още на 18 години напуска градчето и започва работа по строителни обекти в София. Мащабен царски проект за канализация на Долна Баня го отвежда там през 1929 г. Покрай изграждането на канализацията и уличните чешми, съдбата го среща с баба ми. Той почина в Долна Баня през 1983 г., с чувство на удовлетвореност от създаденото през годините в полза на хората. Един от кметовете на града е, инициатор и ръководител на множество обекти – здравна служба, кооперативен магазин, ресторант и Младежки дом. За него невъзможни неща нямаше. Винаги знаеше как да се подготви за даден проект, откъде да набави нужните средства, къде в България може да закупи необходимите материали. Баба ми Иванка му създаваше уюта и спокойствието, за да бъде отдаден изцяло на работата си. Мисля, че двамата с него много си допадахме, усещах обичта му, а после и неговата гордост от моите успехи в училище и в живота. Беше много спокоен човек, не съм го виждала ядосан, излязъл от равновесие.
Това е нещо, което много харесвам у хората – да успяват да овладяват емоциите си, независимо от ситуацията
Харесваше ми, че всичките си проекти правеше с голяма отдаденост. Това караше хората да го уважават, да ценят труда му и след години да го направят Почетен гражданин на Долна баня. Наследих от него вярата в успеха, упоритостта и умението да не се отчайвам, а вечер да заспивам удовлетворена и готова за следващия ден.
През 1959 г. родителите ми се преместиха да живеят в Русе, където намериха своята самостоятелност и независимост. Израснах в сплотено семейство, и макар че нямам братя и сестри, никога не се чувствах самотна – всички празници прекарвахме
с брата и сестрите на майка ми, с братовчедите ми. Баща ми Стефан беше много спокоен човек, говореше тихо и това много ми допадаше. Мисля, че от него съм наследила непоносимостта към говорене на висок глас и към скандали. И днес,
ако бизнес партньор или познат се опитва да ми повишава тон и да налага агресивен начин на говорене, аз просто казвам: „За мен разговорът приключи“
Ставам и си тръгвам. Това в много случаи спестява напрежение, нерви, ненужни скандали.
Баща ми беше добродушен човек, обичаше семейството и приятелите, да се събира с роднини и близки, много уважаваше майка ми. Не съм била свидетел на скандали в семейството през целия ми живот – нещо, което малко хора могат да кажат. Майка ми Лиляна беше най-работливият и неуморен човек, когото познавам. Беше пълна с енергия, винаги намираше изход от всяка ситуация. Имаше предприемчив дух и ако започнеше нещо, не се спираше, докато не стане това, което си е наумила, и то по начина, който тя си е наумила.
Най-ярките спомени от детството ми са от Долна баня, където ходех всяко лято, при баба и дядо. Харесваше ми атмосферата – по улиците течаха вади, които напояваха градините на хората, семействата отглеждаха животни, които водеха на паша, по улиците вървяха крави, овце, кози… За мен като дете беше много интересно. Хората си почистваха половината път пред къщата – това днес никъде не се случва, и много си помагаха. Всички бяха отдадени и много по-добри един към друг. Помня, че в Русе играехме на улицата до полунощ през лятото. Родителите ни не се притесняваха. Сега децата растат прекалено обгрижени, обсебени от родителите. Това ги изкривява в живота, според мен, трудно вземат решения – все чакат някой да им каже. При нас не е било така.
Като бях малка, може би 6-и клас, помня, прибирам се в края на учебната година, нося бележника си – отгоре до долу шестици. Баща ми, който е много труден на похвали и рядко показва емоциите си, се разплака и каза на майка, че не е очаквал неговото дете да постига това, което той не е. Той не е имал време да ходи на училище, не е бил толкова добър ученик заради трудните години. Не е бил така отдаден на училището – налагало се е да се занимава с физическа работа в къщата, и това е нещо, което много го докосваше. Беше много горд с мен и щастлив, че се справям така добре. Бях дружинен председател в училище, в Младежкия червен кръст на Русе председател, после влязох в МГ с отличен успех и също се справях. Това го караше да изпитва особена гордост. А за мен беше окрилящо.
Бях доволна, че мога да направя щастливи майка си и баща си
Въпреки трудните години, те успяха да направят така, че да израсна в спокойна среда, в която няма обиди, скандали. И двамата много ме подкрепяха във всичко, вярваха ми. Когато ги помолих да ипотекират единственото си жилище, за да взема кредит за бизнеса ни, майка ми само ми каза: „Бъди много внимателна. Да не ни оставиш някой ден на улицата“.
От малка обичам да чета книги, особено за успели хора – в бизнеса и в живота. Откривам и ми допада това, че всички те са много последователни. Пътуват към успеха си всеки ден, с много труд и постоянство. Нямат дилема да продължат или не. Хората, които успяват, са тези, които следват мечтите си и намират начин да ги сбъднат.
Завърших Математическата гимназия в Русе, след това немска филология. Толкова бях пристрастена към четенето на книги, че започнах да закъснявам за училище. Ходех непрекъснато до библиотеката, веднъж отидох за третия час в училище и учителката каза на родителите ми. Тогава ме записаха да свиря на акордеон, да ходя на солфеж, тръгнах на курсове по немски език. Беше ми изключително приятно да уча немски и откривам, че и аз, и децата ми имаме афинитет към чуждите езици. Когато трябваше да избирам след 11-и клас дали математика или немска филология да следвам, избрах немската филология. Справих се с приема, въпреки че си беше предизвикателство. Ходех на уроци при една възрастна учителка, г-жа Петранка Тодорова, която беше изключително взискателна, много добре ме подготви.
Математиката не беше моето поприще. Учех, защото трябваше, и не мисля, че сбърках.
Немската филология ми даде възможност да пътувам, да срещам интересни хора, да имам усещането като съм в друга държава, че съм у дома си
защото говоря езика на хората там. Преводачите са онази излишна личност, която не е на нивото на участващите в преговорите, но е необходима на всички на масата. В онези години не се говореха чужди езици както сега и винаги съм се чувствала много полезна. От математическата гимназия съм безкрайно благодарна на класния ни ръководител и уникален учител по математика, Даню Михайлов, който успя у всеки един от нас да изгради увереността, че не е нужно да имаш природна дарба, за да разбираш математиката – нужен е труд, много труд, решаване на задачи всеки ден. След много години този урок се оказа безценен за мен – знаех, че винаги има решение, просто трябва да го търся.
Мисля, че много хора не успяват в живота и бизнеса, просто защото много бързо се отказват, когато срещнат първата трудност. А удоволствието да намериш изход от трудна ситуация, да се справиш тогава, когато другите се отказват, е уникално. Много пъти в живота съм го изпитвала и това ми дава увереност, че
невъзможни неща няма, просто трябва да търсиш начин да се справиш
Много хора мислят, че ако започнеш нещо, ще е лесно, считат, че морето е до колене и надценяват възможностите си. После, когато стане трудно, вдигат ръце и се отказват. Аз по някакъв начин се опитвам – може би е вътре в мен, да гледам трезво на ситуацията. Да се опитвам да преценя дали мога да се справя. Тази предварителна, вътрешна моя подготвеност, ми дава увереността, че мога да се справя. Когато започна, за мен е абсурдно да се откажа. Даже нямам такава идея в главата си.
Завърших немска филология във Великотърновския университет, работих като учител по разпределение, а след това започнах работа в спедиторската фирма „Деспред“ – Русе. Бях в среда с много румънски колеги и съвсем естествено започнах да уча румънски език – знанията ми по латински език от университета много ми помагаха. Положих изпит за сертификат за ниво по румънски език в Софийския университет и скоро започнах да правя частни преводи на немски и румънски език.
Когато месечната заплатата беше 150 лв., от частни преводи понякога аз изкарвах до 950 лв. на месец
Явих се на конкурс за преводач с немски и румънски език в Комбината за тежко машиностроене в Русе, спечелих го. И там, в Международния отдел, преминаха 9 интересни и ползотворни години от моя живот. В Комбината работеха около 5000 работници и служители. Преговорите с чужди компании бяха голямо предизвикателство за всички ни. Подготовката за тези разговори, юридическият им аспект, техническата и икономическа обосновка на всички решения за партньорство, финансовата дисциплина и следенето на всички елементи в сделките – това бе процес, който широк екип от специалисти в комбината подготвяха с много внимание към всеки детайл. Работата в Международния отдел на Комбината за тежко машиностроене за мен беше уникална школа. По време на срещите ни с чужди компании открих една от причините за успеха на тези доказали се, амбициозни, възпитани и деликатни чужденци, основно мъже. Харесвах начина, по който те идваха на търговските преговори – елегантно облечени, много подготвени, спокойни и уверени. Този опит впоследствие се оказа много ценен за моята кариера.
Аз ги харесвах и исках някой ден да бъда като тях
И до голяма степен успях. Говоря немски, английски, румънски и руски език. Имам 2 деца – дъщеря Теодора, на 41 години, и син Георги, на 29 години, които от малки, още от гимназията и университета, работят изключително упорито и всеотдайно в частния ни бизнес. Справят се отлично в търговската и финансовата част на сделките. Определено мога да кажа, че в някои аспекти имат значително по-добри постижения от мен. Това ме прави спокойна и горда, че един ден семейният ни бизнес ще остане в сигурни ръце. От миналата година част от семейството ни е и Мария – млада, умна и красива дама, съпруга на сина ми, и сериозна подкрепа в смелите ни начинания.
В живота ми днес има един спокоен, уравновесен мъж, който ме подкрепя в амбициозните ми проекти и забързаното ми ежедневие. Имам и един прекрасен внук, на 9 години е – Ерик-Антъни, когото вече учим на финансова грамотност. С моя помощ вече може да събира и изважда стотици хиляди и милиони и се подготвя някой ден да стане част от компанията ни.
Защо го уча още отсега да смята със стотици хиляди и милиони?
Считам, че това са само цифри – постижими, както всичко останало в живота и бизнеса. Добре е да свиква с тях.
След демократичните промени през 1989 г., гражданите на България бяхме изправени на кръстопът – накъде да поемам. Някои стегнаха куфарите и намериха мястото си в чужбина. Други смятаха, че България може да бъде интересно място за частен бизнес. Събраха кураж и се хвърлиха в студените води на частното предприемачество. Аз влязох в частния бизнес през октомври 1990 г. Стартирах като едноличен търговец – такава беше обичайната формула тогава. Причината да събера смелост да направя тази първа крачка, беше един много специален за мен мъж, който повярва в мен, откри потенциала ми, доверяваше ми се и ме водеше по трънливия, рискован път на предприемачеството. Това беше Димитър Калчев, любовта на живота ми и баща на Георги. Беше много умен, предприемчив, адаптивен, изключителен работохолик и много коректен човек. Умееше търпеливо да води разговори и да постига целта си. Той беше моята подкрепа, моят коректив, моят учител в бизнеса.
Обичаше да казва, че аз съм най-добрата му ученичка в предприемачеството и някой ден ще го надмина
Когато напусна този свят през 2008 година, имах усещането, че това е просто една безкрайно дълга командировка… Но се наложи да продължа сама, да се справям, да успявам, да се доверявам на децата си, да споделям с тях и да търся подкрепата им.
Останахме силни, като свит юмрук. Бяхме единни и знаехме целта си. Това ни сплоти и ни помогна да преодолеем всякакви трудности, да губим, да се изправяме и да изживяваме заедно миговете на успех.
Казват, че за да се случи нещо голямо и хубаво, са нужни две неща. Първо – проблем, който трябва да бъде решен, и второ – предприемач, който може и иска да реши този проблем, можещ да го реши. Тогава идва и успехът. Пътят към този успех изисква умения, отдаденост, постоянство, финанси, работа в екип, внимание към всеки детайл и любов към проекта. Иска се да се влюбваш в проекта, той да превземе мислите, дните и нощите ти и да нямаш покой, докато не го завършиш. Когато е готов, идва удовлетворението от добре свършената работа. Идва удоволствието, че можеш да предложиш на обществото и бизнеса нещо ново, модерно, различно.
35 години вървя по този труден, но изпълнен с предизвикателства и успехи път на частния бизнес и винаги го правя с увереност и удоволствие. Обичам да преоткривам и пресъздавам проекти.
Първото ми предизвикателство бе едно разграбено и изоставено мазутно стопанство на брега на река Дунав в Русе. Закупихме го през 1998 година и с партньори, отличен екип и много ентусиазъм го преустроихме в модерен петролен терминал със собствен жп коловоз, регистриран като Първото частно петролно пристанище на река Дунав.
Относно партньорите – когато видиш, че не можеш да се справиш сам, е хубаво реално да прецениш обстановката, евентуално да продадеш част от дяловете си на някой, с когото да завършиш проекта и той да стане успешен. Мисля, че на мен ми се доверяват, защото съм много точен човек.
Аз нямам невърнат кредит, няма фирма или физическо лице, на когото да не съм платила дължимото. Нас са ни завличали в годините, но аз никого
Коректна съм, и това е много важно, за да ти се доверят хората и да искат да работят с теб.
Като цяло, в България е трудно да имаш партньори. Двама души са много за ООД. Когато сами правите нещо, споделяте и успехите, и провалите. С партньор успехите лесно се споделят, но партньорите започват взаимно да се обвиняват за провалите и това не е здравословно за бизнеса. Мисля, че е най-добре да влизаш във временни партньорства, за определена цел, проект. Защото хората се променят като приоритети, цели, не можеш да искаш от партньора ти да е като теб.
През 2002 г. заедно с румънски партньори ние създадохме „Ромпетрол България“ – успешна, престижна компания. Румънците ме поканиха за акционер, бях няколко години Председател на Съвета на директорите и заедно с екипа ни започнахме да изграждаме бензиностанции в страната – една по една, докато станат почти 60 на брой. Неуморният ни дух не спираше да търси нови предизвикателства. През 2004 г. в Долна баня, близо до Боровец, закупихме старо, запуснато климатично училище. Съборихме сградата и в големия двор построихме 10 красиви къщи в стар български стил.
Създадохме Вилно селище „Кедър“, което 18 години наред посрещаше своите доволни гости
През 2022 година продадохме активите и вложихме средствата в нови начинания.
През 2009 година в гр. Бяла, Русенска област, една силно амортизирана стара петролна база очакваше новия си собственик. Закупихме я съвместно с нашия партньор от Русе – Богомил Димитров, и с много професионализъм и отличен екип я превърнахме в най-модерната Петролна база към онзи момент на Балканите с вместимост 12 000 тона, жп коловоз и авто естакада. Въведохме обекта в експлоатация през 2012 г. и вече 13 години фирмата ни „Джи Ти Ей Петролиум“ успешно търгува и съхранява петролни продукти.
От 1996 г. съм в петролния бизнес – един бранш, където основните играчи са мъже. Винаги са ме питали какво е да си жена в петролния бизнес. Отговорът ми е, че
да си жена в този мъжки бизнес е трудно само в началото
Нужно е време да докажеш на партньорите, банките и доставчиците, че ти си компетентен и коректен партньор, че уважаваш конкуренцията, но отстояваш интересите си.
Мисля, че този мой мироглед и отношение много са ми помагали. Не съм усещала пренебрежение заради пола си. Може би защото много предпазливо и внимателно подбирам хората, с които общувам. Когато усетя, че някой не отговоря на моите представи за приятел и партньор, намирам начин да изляза от такова сътрудничество. В днешно време не е чак толкова значимо от какъв пол си. По-скоро е важно да си много подготвен за това, което правиш, да си много отдаден, много коректен. Хората не биха работили с теб, само защото си мъж, ако си човек, който пренебрегва проекта, работата, партньорството, теб като личност. Независимо дали си мъж или жена, всеки, поне сериозните хора, които аз считам, че са значими, очакват уважение, коректност. Затова и дават уважение и коректност. Аз самата изисквам от партньорите си да са точни, да държат на думата си, да са готови в ситуация на трудност и грешки да не се упрекваме „ти си виновен“.
Да се говори в множествено число – „ние сбъркахме“, „ние трябва да намерим решение“. Когато срещна такива хора, ги разпознавам като партньори
Имахме един доставчик на горива от Бургас – Димитър Джамбазов, който веднъж ми каза: „Тони, кажи ми на каква цена ще продаваш на чужденците, аз ще ти кажа моята доставна цена, ще добавим транспорта до Русе и ще си разделим печалбата“. През 1998 година, по формула win-win. Направихме го и спечелихме и двамата.
В следващите години, пък и днес, се опитвам така да правя бизнес, че партньорът ни да се чувства доволен от сделката. Считам, че такова отношение изгражда не само доверие и авторитет, но и приятелски и партньорски отношения за десетилетия. През годините, въпреки конкурентните ни позиции, запазихме отлични отношения с Тодор Люцканов от „Нафта Трейдинг“, Станко Станков от „Булмаркет“, Наско Димов от „Сакса“, Светлозар Терзиев от „Зара Е“, Димитър Джамбазов от „Петро-Д“, Георги Самуилов от „Инса“.
Неслучайно, когато синът ми Георги отива на първа среща с нов клиент за покупка на горива от района на Разград и презентира петролната ни база в Бяла, мъжът го прекъсва и казва: „Чакай, чакай, там имаше една жена, която беше акционер в „Ромпетрол България“. Георги отговаря: „Да, това е майка ми“. Мъжът се усмихва и казва: „Така кажи бе, момче. Ако си толкова точен, колкото е точна майка ти, ще работим с теб“.
Когато Георги се прибра в София, дойде при мен и ме прегърна с думите: „Мамо, благодаря ти за доброто име, което си създала. Като отида някъде при клиенти се оказва, че много от хората те познават, или поне са чували, само хубави работи за теб. Усещам, че ми отваряш врати, но от мен зависи да не проиграя тази възможност“.
Считам, че наследниците ми – Георги Калчев и Теодора Попова-Моралес, се справят понякога дори по-добре от мен в този толкова специфичен и труден петролен бизнес. Когато им прехвърлях 100% дялове от фирми, им казах, че
очаквам доживотна рента – от хардуера, който съм построила, и от софтуера, който те ще надграждат
Има и дружества, в които аз съм водеща. Но считам, че трябва да дадеш на децата си писта, в която да се чувстват в свои води, да взимат решения, да правят грешки, да ги поправят. В офиса ние не сме роднини, там съм г-жа Попова. Учила съм ги да бъдат много отдадени, да обичат това, което правят, да изпитват удоволствие от работата и да знаят, че не е лесно. С тях в бизнеса динамиката на фирмата ни определено се промени, те поеха оперативната част, търговската, финансовата… В петролната фирма в момента аз съм само консултант. Удовлетворена съм от тях.
И на мен, подобно на мнозина, ми е трудно при подбирането на хора за екипа си. Опитвам се да направя правилния избор, ако се окаже, че не съм, се разделяме. Не трябва да стоиш и да работиш в екип, в който се чувстваш некомфортно. Имах такава ситуация – беше ми неприятно да отида в офиса заради хора, които работеха с нас. Тогава реших, че въпреки че имам емоционална слабост – не говоря за мъж, беше жена, не трябва да продължаваме. Труден избор, но трябва да се направи.
Имам усет към хората. Още на интервютата усещам, когато някой прекалено се изхвърля
Считам, че ще бъде неуважителен, некоректен, няма да се впише в колектива. Не обичам хората, които не са адаптивни и не са готови да работят в екип. Много от тях още на интервютата си личат. Когато започне прекалено да хвали себе си, да казва „Аз, аз, аз“ – това е знак, че човекът е по-скоро вълк единак. За мен, за фирмата и за екипа ни, е много важно да има взаимозаменяемост. Държа на това, считам, че то помага на хората да се чувстват екип.
През 2020 година едно ново предизвикателство ни доведе в Габрово – три хотелски сгради, две от които неработещи от години. Работата беше изключително много, но с правилния екип нещата се случват. Осигурихме финансиране и стартирахме с обновяването на ресторант „Балкан“, построен в далечната 1962 г. в сърцето на града.
Когато с партньори на 7 май 2021 г. започнахме ремонт на около 600 кв. метра в ресторанта, а на 24 май трябваше да се проведе абитуриентски бал, в града говореха, че няма да успеем да се справим с ремонтите и ще провалим баловете на младежите. Мобилизирахме се, осигурихме бригади от отдадени работници, едновременно работеха няколко различни специалности, сутрин от 6.00 часа до 24 часа вечер.
На 24 май в 15 часа завършихме всичко, в 18 часа дойдоха абитуриентите
Всички въздъхнаха, а спазеният срок стана причина в града да гледат на нас с изненада и уважение. Превърнахме ресторанта в модерно, престижно и луксозно заведение. Новата красива тераса, с изглед към река Янтра и паметника на Рачо Ковача, стана любимо място за срещи на габровци и гостите на града.
През 2022 г. стартирахме промяната на високото 11-етажно тяло на хотел „Балкан“ с площ около 6000 кв. м. С отличен екип от професионалисти, с мениджъри на проекта Стилияна Тинчева и Страцимир Тинчев, след една година въведохме в експлоатация обновената сграда „Балкан Тауър“, с жилища, фризьорски салони, офиси и представителна зала за събития „Пенчо Семов“.
Продадохме голяма част от апартаментите и сега новите собственици с много вкус, желание и гордост обзавеждат закупените апартаменти, отдават ги под наем и имат много добра доходност.
Очакваше ни обаче бившият хотел „Янтра“ с площ около 6800 кв. м. През октомври 2023 г. започнахме преустройството му в жилищна сграда „Янтра Тауър“, с крило за магазини и офиси. Предизвикателствата бяха много – на покрива на 15-ия етаж беше поникнало дърво, нужно беше да сменим цялата електро-водопроводна и канализационна мрежа, да монтираме нови врати и асансьори. Събрахме уникален екип – хора отдадени на работата си и изпитващи удоволствие от постигнатото. Осигурихме нужното финансиране за амбициозния проект. Вложихме умения, вкус и много труд. През август 2024 г. получихме Удостоверение за въвеждане в експлоатация от компетентните органи. Днес една прекрасна, обновена сграда, с жилища, търговски площи и офиси, е дом на нови собственици, които аналогично на „Балкан Тауър“ подготвят апартаментите и магазините си за настаняване или отдаване под наем.
Габрово ни откри и ние открихме Габрово
Пътят, който извървяхме заедно с екипа от специалисти и работници, беше труден. Учудихме габровци, че нещата могат да се случват в срок и качествено. Дадохме своя принос за обновяването на тези емблематични за града сгради и създадохме условия за бизнес за немалко хора.
Имиджът задължава. Дори да имаш 10 успешни проекта, а накрая един неуспешен, всички ще говорят за провала ти. Ще изгубиш доверие, а то се изгражда с години, но се губи дори в един миг, с един грешен ход.
Аз определено
вярвам, че всеки е ковач на собствената си съдба. В живота срещаме хора, дават ни се възможности
за избор и вземане на решения. Почти всички имаме равни шансове, но не всички са готови да рискуват, да излязат от зоната си на комфорт, да предизвикат себе си и да уловят мига.
Ако все пак има съдба, считам, че тя ми е изпращала определени хора и възможности и е изпитвала уменията ми за справяне със ситуацията.
Както всички хора, стартирали бизнес през 90-те години на миналия век, аз също имам своите почти невероятни истории. Например, едно пътуване до бившата ГДР. Скоро след падането на Берлинската стена, бившата ГДР започна да разпродава стария си автопарк. Една лятна вечер през 1991 г. нашият съсед Николай от Русе идва със съпругата си Ани у дома и ми казва: „Тони, в ГДР продават автобуси „Икарус“-и и камиони ИФА на много ниски цени. Ти говориш немски, да отидем заедно и да докараме. Ще ги продадем много изгодно в България. Помислих, помислих и се съгласих. Дори не знаех какво ме очаква. Вечерта преди отпътуването Николай ми казва, че се налага да остане в Русе, но ще пътуваме с приятеля му Красимир. Вземам аз пари в брой и потегляме с един малък стар „Опел“. По това време нямаше банкови преводи в реално време, а и германците приемаха само тази форма – плащаш – вземаш. Отиваме в Германия, намираме планински региони в Саксония, където българи не бяха ходили. Цените бяха много изгодни – купих 2 автобуса „Икарус“ и 3 камиона. Намерихме немски шофьори, докараха ги до границата с Чехия. Стигнахме до един голям неохраняем паркинг до границата, обадихме се по телефона в България да дойдат шофьори, за да ги докараме до Русе. По това време все още нямаше мобилни телефони. Чакахме 3-4 дни, докато дойдат шофьорите. Красимир също си беше купил камион. Паркираните 2 автобуса и 4 камиона трябваше да се пазят от нас двамата. Ще излъжа, ако кажа, че не ме е било страх през нощта. Красимир пазеше камионите, аз спях в единия автобус и пазех и другия. Облечена в почти всички дрехи, които имах в куфара, защото нощем ставаше студено, спях на седалка до предната врата, а ключовете на автобуса бяха на таблото, в готовност за включване – ако нещо се случи, да мога да натискам клаксона. Слава Богу, всичко приключи успешно, прибрахме се в България. Продадох двата автобуса и трите камиона и направихме добра печалба. Но рискът и трудностите бяха много големи, оформянето на всички митнически документи по границите си беше повече от предизвикателство.
Това пътуване ми показа колко е важно да преборваш страховете си, да запазваш хладнокръвие
и да вярваш, че има начин как да се справиш с всяка ситуация, просто трябва да го търсиш и да действаш. И още нещо – важно е да уловиш мига в бизнеса. Точно по това време в Германия имаше автобуси и камиони на изгодни цени, а в България частните превозвачи нямаха такива превозни средства, но имаха пари и потребност.
В Русе живеехме в блок с много голям паркинг. Когато паркирахме там 5 превозни средства и ги продадохме за по-малко от месец, съседите казваха: „Тони, ти удари мъжете в земята“.
Днес нямам страхове. След толкова много години няма от какво да се страхувам. Научила съм, че мога да губя, докъде мога да загубя. Винаги казвам, че човек трябва така да си планира рисковете, че ако загуби, то да е толкова, колкото може да си позволи. За различните хора това са различни цифри. Когато правиш нещо рисково, трябва да си готов да загубиш тези пари. Но никога не трябва да рискуваш всичко и да играеш вабанк, защото може да загубиш и тогава съсипваш себе си, семейството си, всички.
Аз се опитвам да диверсифицирам, да правя неща, които са разумни – рискови, но знам, че мога да се справя
имам хората и финансовата обезпеченост да завърша започнатото.
Много хора ме питат как си избирам проектите. Отговорът ми е, че проектите ме избират. През 1993 г. наш близък идва при мен и казва, че едни македонци са дошли в Русе. Плащат много добре, но искат да си купят зърно в чували за Македония, което да се закара там, на място в планините. Никой не иска да се занимава, мисля ли, че можем да го направим. Обаждам се в Плевен на наш бизнес партньор, той намира зърно и хора, които да го пълнят. Наемаме заедно камиони, експедираме, отиваме с колегите на границата, аз пиша инвойси на пишещата машина на място. Македонците идват, плащат. Направихме това, което другите не искаха да правят, защото не искаха да им е трудно и рисковано. Ние обаче го направихме и се справихме много добре. Просто уловихме мига.
В средата на 90-те години с нашия партньор Пламен Керчев от Пордим и още един приятел купихме 400 000 яйца
Наехме Птицезавода в Обнова, ремонтирахме сградите, купихме ваксини, осигурихме фураж.
От 400 000 яйца се излюпиха 392 000 пилета. Положихме много усилия, непрекъснато пътувахме до Обнова и бяхме възхитени от професионализма на ръководството и персонала, от безупречния ред и хигиена в сградите.
За първи път в живота си видях как в огромни сгради се отглеждат по 15 000 пиленца, как се хранят, поят, ваксинират. Дъщеря ми Теди беше веднъж с мен и остана очарована и изумена да види на едно място толкова много пиленца.
През есента успешно продадохме всички пилета, които бяха изнесени в арабска държава. Ние си осигурихме конкурентно предимство пред останалите, защото сами ходихме в Добруджа да си купуваме зърно, доставихме го на Фуражния завод в Долна Митрополия да ни произведат фураж на ишлеме. Фуражът, който ни остана, доставихме на птицезавод в региона на Плевен. Оказа се, че нямат пари да ни го платят. След дълги телефонни разговори, един ден ми казаха: „Госпожо Попова, ние пари нямаме да ви платим фуража, но имаме яйца. Взимайте и продавайте“. Затварям телефона и се чудя на кого ще продавам аз яйца. Никога не съм продавала. Намерих телефон на Зеленчукова борса в София, обадих се на хотели в Боровец. Продадохме яйцата на много изгодна за купувачите цена, тъй като целта ни беше не печалба, а прибирането на 600 000 лева, които иначе едва ли щяхме да получим от завода.
Продадохме повече от 2 милиона яйца, заводът дори искаше да им стана дистрибутор
А за Великден от Зеленчуковата борса не спираха да ми звънят да им закарам яйца. Отговарям им, че аз вече не продавам яйца, а те ми казват, че правя голяма грешка. Толкова добре съм се справяла.
Сега с усмивка си спомням за тази история, но ако бях загубила тази голяма за нас сума тогава, сигурно щяхме да имаме големи проблеми в бизнеса. Аз и екипът ни бяхме доволни, че намерихме толкова неконвенционален начин да си приберем парите. Едва ли ако адвокати се бяха намесили и бяхме водили дела, нещата щяха да се случат в рамките на няколкото месеца, в които ние си прибрахме парите през бартер. Важното в бизнеса е да не се отказваш. Отново и отново да търсиш решение, да си гъвкав, да сменяш стратегията, докато постигнеш целта си.
Преди години искахме да купим един значим проект. Държавата не ни даваше кредит за ДДС, а беше сериозна цифра. Банката каза – не можем да ви дадем. Прибирам се, мисля, нищо не измислям. Лягам си, по едно време през нощта ми идва в главата: „ДДС, обезпечение, вземане от държавата“. Събудих се и тогава разбрах, че мога да заложа вземането от държавата, което е ДДС-то, което ще ни възстановят, след като купим проекта. На другия ден отидохме в банката, проведохме този разговор. Банката каза, че ще говори с юристите си. Съгласи се, направихме сделката. Беше 2005-2006 г. След това много пъти в годините сме имали такова придобиване на обекти, в което залагаме вземането от държавата. То се приема от банките, но тогава беше доста трудно да ни дадат това финансиране. Формулирането тогава дойде в подсъзнанието ми. С годините човек развива интуиция, намира неконвенционални решения и пътища.
Считам, че от изключителна важност за всеки успешен бизнес е възможността да се осигурят нужните средства в момента, в който има потребност от тях
По този начин, когато на пазара излезе изгодна сделка, фирмата може да реагира своевременно и да изпревари онези фирми, които тепърва започват да мислят откъде да осигурят пари за определен проект.
Тридесет и пет години фирмите ни получават кредити, нямаме един просрочен ден за плащане, нямаме невърнат в срок кредит. Доверието на банката се изгражда с години, банката следи развитието на клиентите си и когато те са успешни, сама ги търси и им предлага кредити. Да знаеш, че имаш зад гърба си банка, която няма да те подведе, ти дава свобода и решимост за действие в подходящ за инвестиции момент.
Считам, че въпреки политическите конфронтации, несигурността, която политическата нестабилност създава и лошите послания към чуждите ни партньори, бизнесът в България се развива и ще се развива успешно. Много чужди фирми идват тук с големи очаквания и си тръгват разочаровани. Първо, ги притеснява политическата нестабилност, второ – липсата на оперативност в административните процедури, през които трябва да преминат. За тях непрофесионализмът и изхвърлянето са нещо много шокиращо.
България е пълна с хора, които обещават, твърдят, че могат да направят всичко, обаче нямат потенциал
Подвеждат, а това е лъжа. Много чужденци си тръгват от България наранени, защото очакванията им са едни, после виждат реалността. Една огромна част от тях са разочаровани от персонала, който набират. Българите като работници в чужбина са страшно всеотдайни, но у нас не са такива, за съжаление. Малко хора са отдадени на работата си и изпитват удоволствие, че работят. Много добре познавам румънския пазар, познавам румънски компании. Считам, че румънците в това отношение, заради години наред по-добрата си политика към чуждите компании, както и към техните местни, успяха да привлекат по-сериозни инвеститори. Успяха да развият по-добра икономика, да имат по-добри възнаграждения. Ние искаме да даваме по-високи заплати, но условията не ни позволяват. Не може в единия бизнес, който не прави добри маржове, да даваш добри заплати както в другия, който прави. Ако искаш да си мазохист, непрекъснато да си на загуба, можеш да раздаваш заплати, но в един момент правиш избор… Помня, бяхме купили едни офиси в София, на бул. „България“. На изключително висока цена. Дойде кризата 2008 г., за да си връщам кредита трябваше да плащам много високи лихви, които не се покриваха от наемите. Започнах да наливам пари от друг бизнес и видях, че това е грешен ход. Продадох на голяма загуба тези офиси, но решението беше правилно.
Престанах да губя. Това е почти толкова важно, колкото и да печелиш
Аз се радвам почти толкова на всеки продаден проект – щом някой го купува, значи съм го направила добре, дала съм го като подарък да го продължат. Не го приемам като загуба – той започва нов живот, с нов собственик. Когато продавам апартаменти, последния ден отивам да спя там и се сбогувам с този имот, казвам му „На добър час!“.
Считам, че бизнесът у нас ще върви напред, защото тук има много качествени хора. Пловдив, икономическата зона „Тракия“, чуждите фирми, които идват там, са доказателства. Имаме успешни наши компании, успешни български и чужди фирми в партньорство, които работят. Според мен, няма заден ход. Вървим напред.
Някои ще бъдат по-успешни, други по-малко успешни, някои няма да се справят, но това е естествен процес. В природата има естествен подбор и оцеляват само силните. Така е и в живота, и в бизнеса, както в България, така и по света.
Всеки предприемач трябва да намери своето място, да се позиционира правилно, да бъде гъвкав, да уважава конкуренцията, да си партнира в трудни за нея или него моменти, да бъде креативен, готов да отстъпи при необходимост, да открива възможностите в най-кризисни и абсурдни ситуации, да вярва в успеха, да следва усета си, да цени безкрайно много качествените хора в екипа си.
Да обича работата си и да изпитва удоволствие, когато с малки стъпки, ден след ден, се приближава до успеха си.
Кризата е възможност за бизнес
Например, в петролния сектор, политическите събития много силно се отразяват на цените. Има моменти, когато цените се покачват всеки ден. В такава ситуация трябва да купуваш днес, максимално, колкото можеш, защото така утре може да направиш по-добра печалба, отколкото в друга ситуация. Но при други събития цените могат и да падат главоломно. За такива ситуации ние имаме много добър опит, практика, правим застраховки на горивата на склад и на вземанията на всеки наш клиент. Бизнесът не е хазарт. Бизнесът е премерен риск, улавяне на мига, адаптивност.
Човек трябва да има финанси, заделени пари, които да може в ситуация да ползва, да има добър кредитен рейтинг – когато ти трябват кредити, да вземеш. Трябва да живееш по-скромно, да няма показност. Не ти трябват много коли, а една, която да е сигурна и да те заведе от точка А до точка Б. Не ми допадат хората, които се самозабравят. Считам, че те бързо и главоломно падат. И децата ми не се изхвърлят по начина, по който някои деца на успели родители го правят. Включително в личния живот. Показността ни е чужда.
Хората, които успяват в това, което правят, не се хвалят. Те просто го правят
Не харесвам, когато някой говори прекалено за бизнеса си, за постиженията. Мисля, че успехът обича тишината. Хората, които са задълбочени, необятни в уменията си, в търпението си, това са хората, които на мен ми допадат.
Казват, че върховете изискват жертви. Това са силни думи, но по някакъв начин семейството ми е било ощетено от липсата на присъствието ми. Когато се налагаше да пътувам из страната, когато бях председател на Съвета на директорите на „Ромпетрол“, непрекъснато ходехме из обекти в цялата страна, имаше много командировки. Прибирах се в полунощ и по-късно, оставах да спя другаде… Децата ми се бяха научили да се грижат за себе си, да знаят защо съм извън дома. Оставяха една бележка на възглавницата „Лека нощ, обичаме те, мамо“. Знаех, че се прибирам там, където ме чакат и обичат, а те знаеха, че трябва да свърша работа.
Личният контрол е много важен. Когато правехме петролната база в Бяла, пътувах три пъти седмично от София до там, на сутринта – оперативки. По същия начин и в Габрово. Едва ли има човек сред собствениците, който толкова много е пътувал и е присъствал лично на оперативки.
Обичам да държа кормилото в ръцете си
Всичко, което съм правила, ми е доставяло голямо удоволствие. Обичам както пътя към върха, така и наградата да видя завършения проект. Да видя нещо, което съм визуализирала като факт. Когато правихме базата в Бяла, тя беше в такова окаяно състояние! Но аз я виждах такава, каквато е днес. И когато стана реалност, дойдоха 100 души на откриването. На много от партньорите от петролния бизнес видях в очите не завист, а удоволствие, че има такъв обект и ние сме го направили. Банкерите, които ни финансираха, казаха: доверихме ви се, оправдахте доверието ни. Това е удоволствието, това ми е удовлетворението.
Продължавам и сега да визуализирам проекти. Като ги завърша, ще разказвам…
Но на този свят човек не може да има всичко. Бизнесът ми отне възможността да пътешествам толкова, колкото искам, до дестинации, които искам да посетя. Отне ми възможност да имам лично време толкова, колкото искам. А да оцелявам и успявам, като лични качества, считам, че ми е помогнал фактът, че съм Козирог. Не се отказвам. Тези 35 години в бизнеса си бяха предизвикателства, но пък бяха изпълнени с много удовлетвореност, което си е награда.
В свободното си време обичам да се наслаждавам на тишината – на море или планина. Бягството сред природата ме зарежда и успокоява. Обичам миговете със семейството, близките и приятелите. Обичам празниците и запазването на националните ни традиции.
Семейството и фирмите ни подкрепят различни социални каузи, спортни и културни събития, хора в неравностойно положение
Считаме, че това е нормално за всеки успял гражданин и не е нужно да се афишира, а трябва да се прави от сърце, без показност…
Не сме пряко ангажирани с дадена политическа партия, но на всички избори правим личния си избор с надеждата, че гласуваме за по-добро бъдеще за България.
От 2021 г. съм част от Менторската програма за жени предприемачи, организирана от Съвет „Предприемачество и стартъп“ към Българската търговско-промишлена палата и Дамска бизнес общност. Програма, започнала с ентусиазма и безкрайната отдаденост на две изключителни за мен жени – Гена Събева и Виктория Караабова-Стоянова.
Вече пет години около 30 ментори се срещаме с жени, търсещи своето място в бизнеса, стремящи се да излязат от зоната си на комфорт, желаещи да постигнат нещо по-голямо в живота. Срещите с тях ми доставят удоволствие.
Когато споделям с тях трудния си път към успеха, неудачите, загубите и удовлетворението ми, имам усещането, че съм полезна
че поне в няколко от тях ще събудя увереността, че върховете са постижими, но изискват много лични жертви, време, отдаденост и вяра в екипа и собствените сили.
