На 22 декември на 79-годишна възраст почина Донка Йотова, едно от най-даровитите, талантливи и смели пера на българската журналистика. Светла памет на нашата любима колежка, държала ръката и дала път в професията на безброй млади дарования! С обич и тъга да я поменем днес, часове преди Рождество и да се помолим за безсмъртната й душа! Обичаме я!
Поклонението ще се състои на 26 декември, вторник, от 12 часа в църквата „Света Троица“. Погребението е от 13 ч. в гробищния парк край с. Богомилово.
Донка Йотова е родена на 16 октомври в Казанлък. Завършила е българска филология в Софийския университет „Св. Климент Охридски”. Започва работа в културния отдел на в. „Сливенско дело”. Живее в Стара Загора от 1972 г., където продължава журналистическата си дейност във в. „Септември” и за кратко време в Радио Стара Загора. От 1990 г. работи последователно във в. „Южна поща”, „Бизнес поща” и „Национална бизнес поща”. Темите, по които пише, са свързани с историята, литературата, изкуството и най-вече културата на Стара Загора.
Автор на сборника „Пъкленият ритуал”, събрал малко известни до 2002 г. документални материали, свързани със съдбата на Стара Загора по време на Руско-турската освободителна война (1877-1878). Автор на поемата „Вселенско жертвоприношение”. Автор на две издания на книгата „Романови, краят на една мистерия” – журналистическо разследване на основата на местен документален материал, с която доказва версията, че две от децата на последния руски цар Николай II са избегнали екзекуцията на останалите членове на царското семейство и на съпътстващата ги прислуга. Според авторката, съдбата на царевич Алексей (Жорж) и принцеса Анастасия (Нора) е свързана с казанлъшкото село Габарево.
През 2014 г. е издадена книгата на Донка Йотова „Времената. Следите остават“ (Най-доброто от „Национална бизнес поща”). Празнува юбилея си с нейната премиера и с авторския си спектакъл „Хетерите”, представен от Студентската театрална студия при Тракийския университет, която ръководи. Същата година Синдикатът на българските учители я награждава като „Журналист на годината – 2014”.
През 2017 г. излиза книгата й „Шест атома злато” за научните постижения на трима уникални мъглижани – проф. Стоян Съргойчев, Рашо Тилчев и сина му Тихомир Тилчев.
На 26 януари 2018 г. Веселина Кацарова изнася забележителен солов рецитал в залата на Държавна опера Стара Загора. След официалната програма тя кани на сцената Донка Йотова и й посвещава изпълнението на песента „Калиманку Денку”. През цялото време докато пее, Кацарова държи Донка за двете ръце.
Защото…
Защото Донка Йотова не беше просто блестящ ресорен журналист в областта на културата, на науката, образованието, въобще на духа и вярата, тя беше душеприказчица, посестрима на всички актьори, певци, художници, музиканти, писатели, поети, учени, учители, читалищни дейци… Уважаваха я, обичаха я, и когато перото й беше серт, защото беше сериозно, истинско, честно, далече от фалша и нагаждачеството. Само такова перо можеше да роди заглавие, примерно: „Наследници на траките ли сме или лукови глави?”. Доче, ти със сигурност си наследник на траките, мила…
Като юноша съм се учил на журналистика от нейните публикации във в. „Септември”. Продължавах да го правя и след университета, когато започнах работа в същата редакция. По-късно в „Национална бизнес поща” двадесет години бях главен редактор на доайена на старозагорската журналистическа гилдия с несекваща радост от таланта й, трудолюбието й, позицията й. Беше истински воин в отстояването на патриотични каузи – дали за Старозагорското клане, дали за 8000 години Стара Загора, дали за нещо, свързано с родния Казанлък… Изящният естет можеше да бъде остър полемичен публицист, отстоявайки истината!
Това беше журналистическото и гражданското амплоа на Донка Йотова – винаги на пост пред истината.
Поклон, Доче! Поклон, Диди – и така й казвахме! Винаги ще си с нас. Винаги ще си в необятното, невъобразимото, невероятното културно пространство на вечната Стара Загора, в оная неповторима духовна атмосфера, която ти не просто отразяваше, а и създаваше – ти, танцуващата с думи.
NBP.bg, Петър ДРАГИЕВ
ТАНЦУВАЩИЯТ С ДУМИ
На Донка Йотова
Ако знаем с радост и болка,
че ценната мисъл не е остен, а антена,
танцът с думи сплита красив ум.
Иначе търсим пещерата на Али Баба
с две багети накръст „ала-бала”,
бомбастично палим фитил от локум.
Истински живи, думите стават знак,
кръжат като пчели и светулки,
не се щурат заблудено залудо.
Не напират за парламентарна трибуна,
стига им да бъдат на разума булки,
несватосани с лапа на мечешка услуга.
Величието на духа няма нищо общо
с лудостта на величията
и с гръмкия екот на публичната зараза.
Ако се пъчим в образа „Шумим, брат, шумим”,
броим шушомигащо пилци през птичи грип
и вдигаме китайски стени ракообразно.
Решим ли, че сме без(по)грешни,
бързо ставаме досадни грешници,
без да ни замерят другите с камъни.
Профучаваме с марш на скок мартенските иди,
но затъваме в юнски горещници,
късаме струните на душите си с кресливи камбани.
Затова нека да танцуваме с думи,
все едно танцуваме с вълци –
обзети от любов, а не от омраза.
Да не търсим за дивачките плодни калеми,
да се взираме за бели лястовици по жиците
и да пазим в шепи пламъка на свещта от екстаза.
(Стихотворението „Танцуващият с думи”, посветено на Донка Йотова, излезе в стихосбирката ми „Има и други игри освен судоку” през 2006 година. )
