Уважавам моя роден град Стара Загора, не бих го сменила за нищо, казва още старозагорката Цветанка Пенчева, която заедно със съпруга си Недялко ПЕНЧЕВ тази година отбелязват Благодатна сватба
Старозагорците Недялко Пенчев и Цветанка Пенчева са семейството с най-дългогодишен брак в община Стара Загора. През тази година те ще отпразнуват 70 години съвместен живот. Преди дни по повод Деня на влюбените – 14 февруари, семейство Пенчеви получи поздравителен адрес, цветя и торта от кмета на Стара Загора Живко Тодоров. Двамата съпрузи сключват брак на 15 септември 1952 година. Тогава работят като учители и избират символично датата на първия учебен ден.
Разговаряме с Цветанка Пенчева за ценностите в семейните отношения, за патриотичното възпитание на младите хора, за онова, което ни прави горди българи и старозагорци.
– Г-жо Пенчева, тази година с Вашия съпруг ще чествате Благодатна сватба – 70 години от сключването на Вашия брак. Как се пренасят във времето любовта и разбирателството?
– Срещнахме се с моя съпруг много млади, като ученици в гимназията. Беше ученическа любов. В негово лице видях един прекрасен приятел. Не знаех как ще се развият нашите взаимоотношения, но му се доверих. Родителите ни не бяха съвсем съгласни, особено моите – една дъщеря имат и искаха да продължа да уча. Но ние се оженихме, въпреки техните желания.
Имахме и любов, и уважение, и доверие. Между нас има единомислие във всяко едно отношение
И винаги сме се подкрепяли. Не помня да сме имали голям скандал, спорове – да, разногласия – да. Но както казваше майка ми кавгата става с двама души, единият премълчи и то мине. Той зачита моите усилия, благодарен ми е за най-малкото. И да има нещо не както трябва, казва ми – ще се справиш, ще стане другия път.
– Имате две дъщери и един син, разкажете за тях?
– Голямата ни дъщеря се казва Любомира. Кръстихме я на мира и любовта между нас. Тя завърши езиковата гимназия „Ромен Ролан“ в Стара Загора, после стана електроинженер. Дълго време работи със съпруга си в ЗЗУ Стара Загора. Втората ни дъщеря Мариана се роди 9 години по-късно, когато вече следвах задочно педагогика. Тя също завърши езиковата гимназия. Учи и завърши за начален учител със специалност физическо възпитание и руски език. След това работи 2 години, записа и завърши философия в Софийския университет. А преди десетина години завърши икономика и банково дело. Вече 20 години е директор на СУ „Максим Горки“ в Стара Загора. Синът ни Стоян завърши руската езикова гимназия, след това право и стана юрист. Ожени се в София и там остана със своето семейство. Снаха ми е с 2 висши образования – история и икономика, здраво семейство са. От тях имам внук Богдан, който скоро ще навърши 30 години, той е инженер по електроника. Впрочем, дни след като ние ще отпразнуваме Благодатна сватба, дъщеря ни и зет ни ще имат 50-годишнина, т.е. Златна сватба.
Имаме още една внучка от дъщеря ни Любомира. Казва се Венета и е с 4 висши образования и докторантура. Имаме и правнук – Кристиан от нея, който е студент втора година. И той завърши езиковата гимназия в Стара Загора, сега е студент в София. Отиде в Холандия за 1 година, не му хареса и се върна. Като идва ни показа студентската си книжка – пълен отличник е. Това е малкото ни семейство.
Любопитен факт е, че всичките ни деца са родени през месец март, и внучката ни включително
Съпругът ми понякога се шегува и казва, че март е месецът на финансовото разорение – започва от 3 март, че 8 март, че 17 март, когато е родена Мариана, на 19 март – внучката, на 27 март – Любомира, на 28 март – синът ни Стоян. Имаме много събития тази година. Деца и внуци ни посещават постоянно, но при настоящата ситуация с пандемията, дано можем и всички да се съберем.
– Имате прекрасно семейство. С какво още се гордеете в живота Ви досега?
– С това, че всичко сме постигнали сами и сме вървели по труден път. С Недялко сме родени в една и съща година, той на 1 януари 1934 г. и е тръгнал 1 година по-рано на училище. А аз съм родена през същата година, но на 25 юни.
И двамата завършихме Средното смесено педагогическо училище в Стара Загора. През 1951 г. той изпълни комсомолския си дълг, като отиде да учителства в Ивайловградска околия. Недялко започва първо в село Чукурите. А следващата година, когато и аз отидох при него, той стана директор на училището в село Лъджа, а аз бях учителка. След това се върнах и родих Любомира в Стара Загора. По-късно продължих да работя като учителка в различни училища. Завърших и специалност „Педагогика и психология“ в Софийския университет..
И така – тръгнала съм от начален учител, бях заместник-директор и директор на основни училища, преподавател в ИУУ „Д-р Минчо Нейчев“, директор на ПИДУ „Анастасия Тошева“ и
стигнах до преподавател във Висше учебно заведение. Бях член и на Съвета за висше образование
заедно с ректорите на университетите и зам.-министрите на образованието. Не съм се спряла да работя. Имам няколко специализации. По онова време министърът ме назначи и постави задача да укрепя институтския колектив в Института за подготовка на детски учители в Стара Загора, който от известно време беше без директор, и да довърша строителството. Когато го оглавих, сградата беше на тухли и покрив, покрихме я, обзаведохме я, започна да се строи и общежитието… Написах книга за онова време, което беше моя гордост и кауза.
– А какъв е професионалният път на Вашия съпруг?
Недялко, когато се върна от Лъджа в Стара Загора, му предстоеше казарма. Имаше и един период без работа. Научи се да работи на десетопръстната система по машинопис и това цял живот му помага. Като се върна от казармата, малко време беше учител и след това стана зам.-началник на отдел „Просвета“, след което премина на комсомолска и партийна работа. Задочно завърши право в Софийския университет. Избраха го за секретар на изпълкома на Окръжния народен съвет и работи 18 години. При идването на промените и ликвидирането на окръга, стана секретар на изпълкома на Общинския народен съвет. След това беше юрисконсулт на ТЕЦ „Марица Изток“ 3 и като се пенсионира малко работи по професията си.
Моят баща имаше едно желание – оженили сте се, оженели… Искам от вас да завършите висше образование
защото имате тази възможност. И ние изпълнихме това желание. И двамата се трудихме много. Срещнахме в лицето на моето семейство родители, които ни подадоха ръка. Не бяха съгласни с нас в началото, но приеха нашето решение и ни помогнаха. Днес много родители се намесват и пречат на семействата на децата си. Ние сме щастливи, че нашите ни подкрепиха. Моята майка прие съпруга ми като син, помагаше за децата, бяхме дружно семейство, каквото сме и сега.
– Казахте, че работите върху родова история?
– Никога не съм стояла ей така. Сега плета, шия, чета, пиша на лаптопа… Когато се пенсионирах се записах и изкарах един курс за изработка на брюкселска дантела.
После направих градска изложба на брюкселска дантела в музея
Имам написани няколко книги, статии и една стихосбирка.
А сега нашият син настоя да напиша за рода ни и събирам родовата памет. Ще го направя, за да знаят децата ни откъде са дошли – за дедите и прадедите си.
– В навечерието сме на 3 март. Смятате ли, че днешните млади хора получават нужното патриотично възпитание?
– Родолюбието започва в семейството. То трябва да възпитава децата си. Патриотичното възпитание зависи по-късно и от отношението на учителя. Трябва да се посещават патриотичните места, местата на огъня, както се казва.
Но мен ме боли друго, че историята се преработва, преиначава, и това обърква децата
Оттам идва всичко.
Лично за мен 3 март е един от най-големите национални празници, защото той ни донесе свободата. Е, не на целия български народ, но му даде надеждата със собствени сили да довърши несвършеното.
– Най-запомнящият се 3 март за Вас?
– Всички са ми много важни, не мога да отлича определен. Но има един, който не е точно на 3 март, а в навечерието на празника. Няма да го забравя. В Института за детски учители организирахме екскурзия до Шипка и до храм-паметника в Шипка. Не се изненадахме, че се бяха записали и над 10 студентки туркини. Дойдоха с нас, бяха горе на Шипка, слушаха разказа на уредничката много внимателно. Интересното беше друго. Като слязохме в село Шипка до храм-паметника, те се събраха пред входа на храма и се чудеха какво да правят. Накрая се решиха и влязоха. Започнаха да се оглеждат на всички страни – вдигат глави, въртят се насам-нататък, и една до мен каза –
това не е църква, това е художествена галерия… Бяха много впечатлени
Та какво искам да кажа – няма значение кой от каква религия и етнос е, важното е да сме добри хора.
– Вие и Вашият съпруг сигурно сте имали възможност да живеете и някъде другаде, но сте останали в Стара Загора. Защо се гордеете с родния град?
– Гордея се с историята на моя град. Моят дядо е загубил баба си през 1875 г. по време на Старозагорското въстание. Тя се е скрила в църквата „Св. Троица“ и е била посечена. Често с него ходихме на Мавзолея костница, палехме свещичка и той ми казваше – едни от костите тук са на моята баба.
Как да не си спомняш всичко това, как да не уважаваш всичко това!
Уважавам моя град. Стара Загора е град, възникнал от пепелта на опожаряването си, като птица Феникс, как да не го уважаваш и обичаш. Родното място е най-важно. Радвам се, че построихме и паметника „Бранителите на Стара Загора“. Така драго ми стана и като бе организирано паметното шествие със знамето и тръгнаха хилядите хора да вървят с него.
Има още много неща, с които се гордея – с музикалната култура на нашия град, с многото поети, писатели, художници. Той е родоначалник на светското образование. Сега е университетски град. Има развита промишленост и е център на богат селско-стопански район. Не бих го сменила за нищо.
Ходила съм на специализации в чужбина и на определени места не видях хората да имат такова поклонничество към миналото. Но аз зная историята на моя роден град и я обичам, както и моите хора…
– Какво искате да пожелаете на старозагорци за 3 март?
– Да опознават историята на България, да не се поддават на чужди влияния, да обичат рода си. Защото човек без да знае рода си, е без корени. А дърво без корени, не живее.
Пожелавам и природната среда в града ни да се измени
Транспортът да се оправи. Едно време имахме намерение, защото бях и съветник в Общинския съвет, в града да няма толкова личен транспорт, а засилен обществен транспорт. Ако идват от другаде, колите да се оставят в края на града и да се движат хората с обществен транспорт, за да няма такава пренаселеност. Сега, дори и с такси, няма къде да се спре. Като излизаме с нашата кола, не се боим от движението, а от това, че не се знае къде ще паркираме. Няма и тротоари, където да вървят пешеходците – заети са от паркирали коли, контейнери за отпадъци, рекламни табели, павилиони и сергии. Това да се оправи и тротоарите да се освободят за пешеходците.
И нещо да кажа към вас, журналистите.
Не ми се слушат лоши новини
Все пожар, убийство, това – онова. Няма ли някъде трудови успехи? Българите са предприемчив народ. Искам новините да започват с успехите на селското стопанство, на малкия бизнес на културата,образованието, спорта. Има хора, които с малкото постигат големи върхове. Такива примери трябват.
Абе, всичко ще стане, аз съм оптимист. Но промените ще се случат бавно, защото се рушат стереотипи и връзки, понякога и традиции. Но всичко един ден ще си дойде на мястото.
Радослава РАШЕВА
