Румен Радев е роден на 4 август 1968 г. в Силистра. Завършил е физика в СУ „Св. Климент Охридски“ и „Финанси“ в УНСС. Икономически директор на „Холдинг Загора“, за който работи от 2000 г. Семеен, баща на три деца.
Активен алпинист, планинар и приключенец. Има изкачвания в Хималаите, Андите, Аляска, Памир, Тян-Шан, Алпите. Пресичал е пеш пустинята Таукум. С малка ветроходна яхта е преплавал Атлантическия океан, с каяк – река Дунав.
Изложба с фотоси от последната му експедиция до вр. Денали (6168 м), Аляска, бе част от Панорама на планинарското кино в Стара Загора в дните 14-17 април.
* * *
На връх Мусала със съпругата Тодора и с децата Яна, Никола и Стамен
– Г-н Радев, какво ново в „Холдинг Загора“?
– Всички дружества от холдинга и хората тук работят много силно. Имаме положителен темп и възходящ ръст във всяко предприятие. Плановете ни за 2015 г. са ръстът на продукцията ни да надхвърля 5-7% спрямо 2014 г. Стоим много добре на пазара с утвърдените продукти. Развиваме и нови проекти – последната ни инвестиция е най-модерната в България оранжерийна инсталация. От месец вече имаме продукция – най-добрите краставици в страната. Не са сертифицирани като биопродукт – това ще отнеме време, но ние си знаем, че са, а и по-нататък ще предприемем съответните процедури.
Оранжерията ни е като шоурум на френската „Ришел“
Румен Радев (вляво) с Дойчин Боянов и Йоана Матеева по време на експедиция в Аляска
– най-големият производител на оранжерии в света. Впрочем, това е първият им цялостно реализиран продукт у нас. Площта й е 24 дка, част от топлината за нея се подава от „Пресков“. Именно оттам тръгна и идеята – как ефективно да оползотворим генерираната топлина в ковашкото производство. Няма друга оранжерия у нас на 100% осветление. В момента ползваме HPS лампи, но експериментираме и с нови методи –
разработваме светодиодно осветление
Оранжерията се ръководи от страхотен агроном – Димитър Гергинов. Щастлив, че го задържахме, беше тръгнал за САЩ като поредния млад български специалист. Продукцията ни е предназначена за вътрешния пазар, скоро ще открием магазин в Стара Загора. Финансирането на проекта е собствено. Всички в холдинга гледаме на него като на наше дете… Тези неща ме правят щастлив, че работя за „Холдинг Загора“.
– А кога открихте планината?
– Силистра не е най-планинският край в България, въпреки че има един прекрасен хълм. Там за първи път като дете
имах възможност да се спускам освен с обичайната шейна, и със ски
Тогава и открих, че моят сезон е зимата. Ските бяха на мой братовчед, за скокове, със свободна пета, пързалях се само шус и падах постоянно. След това се преместих в София и на планина съм от първите месеци там – бил съм на 15 години. С планините наоколо София е уникално дарено от Бога място. Софиянци, за добро или лошо, не го разбират. За добро, защото
ако го разбираха, щяха да намачкат Витоша
лошо, че е тъжно да гледаш хора, тровещи се по барове, които говорят „…за глупости, важно вирейки нос…“ – по думите на великия Валери Петров, вместо да излязат и се радват на планината. Няма друга столица в света, където да излезеш с градски автобус или пеш и след кратък преход да си на височина 2290 м.
– Кой Ви научи на алпинизъм, на умения и познаване на планината?
– Приятелите, по-опитните. Не е достатъчно само да ходиш – може да повтаряш една и съща грешка и да си останеш ненаучен. Трябва да имаш късмет да попаднеш в дадена среда.
Алпинизмът е личен избор, твой дух, твоя енергия
И си щастлив, когато срещаш себеподобни. Бяхме съученици с Киро Русев. Покрай него и баща му – Румен Русев, все от клуб „Еделвайс“, за първи път видях катерачи. Но започнах с прости планински преходи, а курсовете по алпинизъм завърших чак като първокурсник студент – в ЦПШ Мальовица.
Като студент бях в „Академик“
но не съм фен на организираните мероприятия. Скоро се ориентирах към зимните изкачвания. Имах чудесен партньор – Ташко Вълчев, но, за съжаление, той загина. Загина в Пирин в района на вр. Синаница в навечерието на 2000 г., намерихме го през месец май, затрупан от снега. Оттогава нямам особено желание за участие в класическа алпийска свръзка по нашите планини.
Няма да ме видите и в зала за спортно катерене
Предпочитам да съм на открито, не се чувствам комфортно и не съм умел катерач за високи категории. Но пък съм инатлив на дълги маршрути. Моят дух не е състезателен. Състезателен съм в други неща, например в работата си. В планината това ми е чуждо.
– Къде Ви е било най-трудно?
– Навсякъде може да е трудно. Дори при зимно изкачване в лошо време на Черни връх. Но … имам и случаи с неочаквано леки изкачвания – например вр. Корженевская – памирски седемхилядник, или вр. Денали – екстремно-северен шестхилядник.
Когато човек катери сам, сякаш не е чак толкова трудно
– бориш се със себе си, преодоляваш някак собствените си страхове. Но когато си с хора, на които държиш, а ние обикновено сме точно с такива важни за нас хора, и по някаква причина те разчитат на теб, е страхотна отговорност.
– Къде планирате да отидете тази година?
– Има безкрайно много места, на които не съм бил и за които си мечтая тихо.
Ако смогна – бих отишъл в Патагония, в Хиндукуш
бих се радвал на изкачвания в африканските планини и още много други места…
– Боян Петров казва, че ще ходите на два 8-хилядника тази година?
– Правим планове, готвим се, но ще видим какво ще покаже животът.
– Хобито помага ли Ви в бизнеса или е обратното?
– Ходенето на планина е
самодисциплина, организираност, екипност, вземане на бързи решения
Това е проектирано и в професионалната работа. Преценката на риск, управляването на този риск, стремеж да се подготвиш за него – това са допирателните, освен чисто физическата форма. Естествено, че и обратното го има, наученото в бизнеса помага, но не е толкова преобладаващо.
– Баща сте на три деца. Те обичат ли планината?
– Да, ходят, искат да идват с мен.
Започнахме като на игра, стъпка по стъпка
Радостта е важна за децата. Но така е само в началото. Държа впоследствие децата ми да привикнат към отговорно отношение към планината, защото алпинизмът, планинарството не са игра, нито авантюра, а разумно проектирано поведение.
– Попадал ли сте в лавина?
– Събарял съм неведнъж снежна дъска и съм тръгвал с нея. Случвало ми се е след
като премина даден участък, да падне лавина
или пък да е паднала малко преди да премина.
И в двата случая човек не се чувства комфортно. От най-големите, с които съм се сблъсквал, бе при една експедиция към вр. Комунизъм (7495 м, Памир). Беше потресаващо. Фронтът и буците бяха с чудовищни размери, съответно към 150 м и около 2-3 метра във височина, никакъв шанс човек да оцелее.
Тежкият сняг натрошава човека
имал нещастието да попадне вътре, освен задушаването. Сега излизат все по-добри екипировки, има раници, които са с изпускане на балон за оставане на повърхността, и прочие. Но при такива нещастия и това не стига.
Имаме страхотни деца в България, с невероятно хубаво отношение към планини и приключения в тях. Чисти хора. Бях в чужбина, когато се случи наскоро нещастието у нас – лавина в района на хижа „Яворов“. Ужасих се, стана ми мъчно, четейки изписаните глупости, укори,
а и немалко злобни простотии по случая
– някак преобладаваше лошотията спрямо загиналите момчета. Вменяваха им вина. Сигурно има и такива случаи, но с тези трима младежи не бе това положението. Говорим за изключително подготвени момчета, които знаят какво правят. Просто, истината е, че невинаги можеш да контролираш дадена ситуация. Никой от хората като нас не отива в планината с цел да загине. Тя не е място за самоубийци, а храм за хората, които я обичат.
НБП, Дима ТОНЕВА
