Новата стихосбирка на старозагорския поет от национално значение Йордан Пеев събра почитатели на неговия талант на 10 ноември в залата на Библиотеката. „Стъклена кожа“ е още една виртуозна програма в един проект, както е модерно да се каже, на необикновените метафори. Те извират сякаш от рога на изобилието, с една вътрешна равносметка на лирическия герой за съществуването в реалността, сиреч наяве, и във фантазната сфера на неговата същинска природа, все така артистичен в полетите си между земята и небето. Йордан Пеев е неуморен поетически съзидател и автор в създаването на чисто човешки светове зад сънуваните и несънуваните реалности. И нещо много важно – не с големеене и надутост, а с поклон към словото, с дълбок поклон, но и с неизказана радост от богатствата на един език, на една фантазност у българина, доказана през хилядолетията живот на тази земя.
Поради отсъствието на човека, който трябваше да го представи, поетът предложи на своята публика един спектакъл на живото слово от неговата стихосбирка. Началото бяха кадри и звучеше музиката на един македонски композитор за младия мъж, който иска да се сбъдне неговата мечта за „бял кон“, че да язди и наяве, и насън. С музиката от екрана пя и поетът. И оттук, като ни връхлетя една мъжка стихия, присъща на поети, които вярват единствено на себе си и на съня, който сънуват.
И под индигото от тишина
прозират очертания на мисли,
изгубили тревога и вина,
в които бъдещето е излишно.
И в сянката на думите е жив,
че вместо кестен, стиска кактус в джоба
и погледът му е от туй бодлив,
но втори път годините не могат
като в часовник да го завъртят
и костите на времето да пръснат.
Животът го живее първи път,
а вторият е опит да възкръсне.
Авторът на „Стъклена кожа“ не само броди в човешките преизподни и извежда навън разкаяния, човешката вина в съществуването и какви ли не още душевни несгоди. В неговата поезия ще видиш Слънцето, „изскочило от ризата на здрача/ в редиците от мигове провесени,/ с които вятъра се заиграва/ ще види зад пердетата ми ъглови/ тъгата в стаята ми – есенно кафява/ и сянката на самота… обесена/.
Много човешки душевни проявления, които бликват от сърцето и душата на човека, имат своята биография, своята драматургия, създадена от неспокойния автор на болките на душата и съществуването. Всичко е облъхнато от неговата творческа стихия, чиято цел е да я опитоми – душата, да й даде човешка представа и образ и по този начин да продължи да дърпа читателя и слушателя си да му разкрие всичките подходи към битието. Поетът сам е автор и постановчик на онова грандиозно нещо, което наричаме театър на живота и ролята на всеки смъртен в него.
Йордан Пеев е неуморим създател на метафори, на иносказателства, където в издълбаното във видимия свят – банален и неумолим – се кротва животът на невидимото. То си има свои закони, постулати, образи и подобия, ветрила от чувства и въжделения. Ето какво казва той в стихотворение, посветено на неговия приятел художника Валентин Дончевски, автор на корицата и на рисунките в книгата, които е нарисувал със завързани очи: Седем дни Бог създава света…/ И разбра, че човек е висок,/ щом по стълба с криле е в небесното,/ и тогава премъдрият Бог/ пръсна погледа му като кестени./ Подир всичките земни тъги/ в тях наръси от космоса пепел./ И в най-дългата зима го скри,/ за която от звезди блуза му плете…/.
Богатството на тази невероятна поетическа книга с невероятното заглавие “Стъклена кожа” е поредно откровение на поета. Тук не става дума само за присъщото метафорично богатство на неговата поезия. Нещо повече, в тази поезия завладява откровеността на автора и съответно на неговия лирически герой. Откровеност в позиции за грехове и негрехове на човека, за любови и нелюбови, на „изветрели надежди“ и пр.
Поетът изповядва своя философия за женското сърце. Особено затрогващо е стихотворението „Жената със смълчаните очи“:
…Отдавна е с печални колене,/ че любеха я винаги все смъртни./ И върху глухите си рамене/ на не едно небе крилете мъкне./… Сега е само сянка и вина/ на любовта, която все я няма./ Кръстосваха я всякакви мъже,/ един от друг по-важни и желани,/ и връзваха я с клетвено въже,/ но вместо рози посадиха рани./ И като врани в раните кълват,/ затуй от тях във себе си избяга,/ тъй както блудница на кръстопът/ в последната си гордост се изправя./
В тези дълбини на човешката душа се рови поетичната душа на Йордан Пеев. С тази си откровеност той печели своите почитатели и не само като морално-етична позиция и милосърдие, защото това е толкова дълбоко законспирирано, че остава много далеч от всякакво подозрение за някаква банална игра със словото и с читателя. Похвално за поета е, че спечели своята публика с тази откровеност и чистосърдечност, със своето виртуозно майсторство да гради художествени вселени от своята съкровищница, от която черпи и слушателят, и читателят.
НБП, Донка ЙОТОВА
