Най-важната част от Пътя са хората

казва Петър Кралев, преодолял Ел Камино за тридесет и два дни

Началото, край Ронсевал 1

През август старозагорският психотерапевт Петър Кралев извървя пеша 900 км до Сантяго де Компостела, където, според легендите, е погребан апостол Яков, и до нос Финистере край Атлантическия океан, където според средновековието свършвал светът. Пътя е известен като Ел Камино, и по него от хиляда и сто години вървят хиляди поклонници. Но не всички стигат до края. Връзката му с Камино е стара – от филма „Млечният път“ на Луис Бунюел, книгите на Паулу Куелю, Шърли Маклейн и други източници.

Самият терапевтичен процес е път, аз съм го извървявал и в личната си терапия, и в терапията с други хора. Преплетоха се много причини – страстта към пътуването, културни, психологически. Стъпил на Ел Камино, човек преоткрива и важна част от себе си, загърбвана в ежедневието.

Границите, които се налага да надскочим

в моменти на кризи и сътресения. Това е важен момент. До Сантяго извървях пътя за 29 дни, още 3 дни ми трябваха за нос Финистере, разказва пътешественикът.

Тръгва от началото – от Сен Жан Пие дьо Пор, средновековно градче във Франция, на границата с Испания в Пиренеите. От там, през билото и Ронсевал, където е загинал Ролан в битката срещу сарацините, се влиза в Навара, родината на баските, и се продължава към Памплона, Бургос и Леон, древните столици на Кастилия – колкото издържиш. От групичката, с която Петър тръгва, няколко души се отказват – по здравословни или психологични причини. Издържах, защото се придържах към реалността и усещането за възможностите ми, не се надцених. Защото понякога човек изпада в еуфория, изминава по 40-50 км. и на третия ден рухва психически или се появяват сериозни травми. Виждал съм хора с дълбоки до костта мазоли по ходилата. Най-дългите ми преходи бяха около 45 км, но през последните 10-12 дни, в Галиция. Човек има чувството, че се измъква от някаква черупка, която е изграждал около себе си цял живот, прекрасно усещане е. Изминавах към 25-30 км в началото, но последните дни с лекота изминавах над 40. Дори

като смъкнех раницата от гърба си, ми липсваше. Отслабнах с 4 кг

обяснява Петър Кралев.

За прехраната и преспиването се грижат общините, през които минава Ел Камино – на места това вече е и бизнес. Там годишно преминават над 200 хил. души. За Пътя се грижат и държавата, и католическата църква с ордените й – хоспиталиери и доминиканци. Те поддържат и част от албергетата – хостелите за нощувка. Преспиването е от 5 до 12 евро в общинските и частните албергета. А някои църковни са безплатни, срещу дарения. Храна всеки си осигурява от магазините. Има и достатъчно места с дневни менюта по 10-12 евро. Според Петър, не е скъпо,

човек може да се справи с по-малко от 1200 евро

ако се откаже от някои удоволствия, например чаша вино на вечеря.
Като психолог той знае, че когато остане сам, човек стига и до кризи, и до катарзиси. Важен извод, който прави, е, че за да следваш Пътя, се искат жертви. Всеки сам го извървява, никой не може нито да ти помогне, нито да ти попречи.
Хората тръгват с един-двама спътници, не бива с повече, защото обикновено се изпокарват. Всеки върви със собствен ритъм и издръжливост и в един миг другият става пречка – или трябва да вървиш по неговия път, или по своя. Аз тръгнах от Сен Жан сам. Запознах се първия ден с едно семейство лекари от Литва. Вървяхме заедно 5-6 дни, но жената слънчаса и решиха да останат в Логроньо за ден и половина. Колебах се, дали да остана с тях или да продължа, без да знам дали ще ги срещна отново. Трудно ми беше, но реших да продължа, другото означаваше да вървя по техния път, с тяхната енергия , а не по моя път. Повече не ги видях. Беше един от първите уроци на Ел Камино

човек трябва да умее да се пуска от нещата и от хората

колкото и да му е трудно, ако иска да стигне до края, до мечтаното. И не е лесно – вървим, застигаме се, разминаваме се дни наред, сприятеляваме се… и изведнъж човекът изчезва. Още в началото се сприятелих с един бразилец и изведнъж той потъна някъде, чак последния ден го видях в една евкалиптова гора преди Сантяго, разкрива част от преживяното Петър.
От дистанцията на времето казва, че на втория ден се чудел дали да не се върне, изпаднал в паника. Събудил се в албергето с огромни болки в тялото след изкачването на Пиренеите и около него – 100 души. С различен цвят на кожата, всеки си говори на неговия език, няма го домът, няма го уютът. Месец и нещо живееш с една раница, в чужда държава, с непознати закони и хора, сменяш всяка вечер обстановката и леглото, често температурата е към 35 градуса. Наложило му се да търси медицинска помощ заради алергия, но преодолял кризата.
Като психотерапевт, а и като литератор, Петър оценява, че най-важното на Пътя са хората. Повечето имат някаква история и там я разказват, в такава комуникация има доста психотерапия. Общуването е много улеснено, можеш

да чуеш неща, които обикновено не се споделят

Някои тръгват след тежък развод или загуба на близък човек, други при криза. Ел Камино всмуква хора с всякакви проблеми. До Атлантическия океан се запознава с един украинец и това е една от най-тежките му срещи. Бивш военен, воювал срещу руснаците в Южна Украйна, баща му загива при бомбардировка в Луганск, майка му така и не идва на себе си. Убивал е, пред очите му загивали негови войници… Накрая се пречупва и заболява от посттравматичен стрес. Уволняват го от армията и като не можел да избяга от кошмарите си, решил да тръгне по Пътя. Започнал от Киев пеша, както е по традиция – пътят започва от собствения ти дом и там свършва. Вървял три месеца и искал да поеме пеша и към Камино Примитиво, най-тежкото Камино. Не знаел кога ще спре.
Според Петър, трудно е да се прецени, кой за какво тръгва по Пътя. Има хора с религиозни причини, особено от католическите страни. Но повечето нямат религиозна мотивация, всеки си има различна причина и история. Било

заради любознателност, себепознание или решаване на тежка дилема

Краят на Пътя до нос Финистере

Най-честият въпрос там е: „Е, каква е твоята история?“. Самата идея за Пътя се развива във времето. В сравнение с началото маршрутите са различни, мотивацията на много от пилигримите е различна. Но склонността към пътуването е водещо, архетипно начало, то започва с пътуванията на Одисей и Язон, предшествениците на всички пилигрими. Както и с бавното Камино на Дон Кихот и Санчо Панса, вероятно по същите прашни кастилски пътища и позлатени ниви, по които минах и аз.
Бих го повторил отново. Уникално преживяване е, различно усещане на връзката със света – по тъмно да тръгнеш под Млечния път на звездите, който е другото име на Ел Камино, да видиш разсъмването по безкрайното плато Месета, когато всичко от розово става ослепително златно сред житата, макар и ожънати. В началото ме привличаха катедралите, после ми станаха безинтерсни. По-важно беше това, което се случва на Пътя, карнавалната му жизненост, хората, които внезапно се появяваха и изчезваха. Минаваш през живота, но в много по-сгъстен порядък. Безкрайно се удивих, колко

много млади хора от цял свят на около 20 години са поели риска

да пребродят Пътя с всичките му изпитания, вместо да се наливат някъде с алкохол. Ел Камино започва и свършва в теб. Няма как да избягаш от проблемните си страни, виждаш ги оголено да рефлектират навън в подобни екстремни ситуации. Всеки е с тъгата и притесненията си, но по различен начин се конфронтираш с тях, оставайки сам. Такива преживявания дават възможност на човек да надскочи лимитите си. Има много литература за Ел Камино, но може и аз да напиша нещо за тези срещи и това време. За хората и типажите на Пътя малко е писано. А това беше най-вълнуващо за мен, казва накрая Петър Кралев.
НБП, Таня ИВАНОВА