Росица Калчева е родена на 25 януари в Стара Загора. Завършва Второ основно училище „П. Р. Славейков“, след което – ГПЧЕ „Ромен Ролан“. Продължава образованието си в Германия, а днес заема висша мениджърска позиция в голяма компания от автомобилния бранш със седалище във Франкфурт и с партньорства в целия свят. Разговаряме с нея за пътя от родния град до света на големия бизнес.
– Росица, какво завършихте в България и как това повлия върху решението Ви да продължите образованието си в чужбина?
– Възпитаничка съм на Второ основно училище „П. Р. Славейков“, а след това реших да уча в езиковата гимназия „Ромен Ролан”. Това винаги ми е било мечта. Кандидатствах и ме приеха с първи език немски. В началото беше леко разочарование за мен, защото много исках първият ми език да е английски. Но доста хора ми казваха, че немският език има бъдеще. От днешна гледна точка мога да потвърдя това и не съжалявам за този избор.
Моите родители – Николина и Петър Калчеви, много ме насочваха и подкрепяха, особено при избора на гимназия. Математиката не беше сред любимите ми предмети, така че математическа гимназия или икономически техникум никога не са били на дневен ред. Макар че, 5 години по-късно все пак тръгнах натам.
Немският език ми даде много добра основа и напълно естествено ме насочи да продължа образованието си в чужбина. Това не беше решение „от днес за утре“, а логично продължение на гимназиалното ми обучение и насоките на учителите.
– Как взехте решението да учите именно в Германия?
– Обмислях да кандидатствам и в България – с немски език и география. Но едновременно с това започнах да проучвам възможностите за кандидатстване в Германия. По онова време нямаше много информация, интернет не беше така достъпен навсякъде.
Започнах и допълнителни курсове по немски в клона на Гьоте институт. Подготвях се и за изпитите в България. Смятах, че е добре човек да има и втора опция. В един момент обаче реших да се концентрирам изцяло върху Германия. Не исках излишен стрес, а и вътрешно вече бях взела решението си.
– Защо избрахте икономика и как стигнахте до университета в Регенсбург?
– Икономиката ми се стори много подходяща специалност – тя дава широки възможности за развитие, както личностно, така и професионално. Освен това за семейството ми образованието винаги е било основен приоритет. За родителите ми бе важно да придобия професия, която да ме прави конкурентноспособна. Баща ми често казваше, че неговата основна задача е да ми даде възможност за най-добро образование. „Ако го направя, значи съм си свършил работата“, допълваше той. Възпитавана съм с любов към ученето. Бях отлична ученичка, но не по задължение и насила, просто за мен това също беше важно.
Кандидатствах и на други места, включително немска филология, но ме приеха в университета в Регенсбург в Бавария – типичен студентски град с голям университет. Започнах с макроикономика, а след втория семестър се прехвърлих в „Бизнес администрация“.
– Какви бяха най-големите трудности в началото?
– Бях на 18 години, може би и аз самата не съм си представяла какво решение вземам и какви последствия ще има то за мен в следващите години. За първи път се отделях от семейството си. Винаги съм била много обгрижвана и изведнъж трябваше да се справям напълно сама – в чужда държава, на чужд език.
Освен обучението, в началото трябваше да се оправям с напълно ежедневни неща – търсене на жилище, банкова сметка, здравна осигуровка… Това беше 2001 г. – ситуацията не беше лесна нито в Германия, нито в България. Родителите ми не можеха да ме издържат напълно, живееха с една заплата, за да може с другата да ми помагат. Трябваше да работя през цялото следване – във фабрика, в печатница, в ресторанти, включително нощни смени.
Денят ми започваше рано сутрин, вечер работех до късно, след което учех. И така всеки ден, всичко се повтаря. Не много хора успяха да се справят. Имаше мои познати, които повече се концентрираха към работата и някак си следването им мина на втори план. Но за мен приоритетът винаги беше образованието. Този период ме научи на огромна лична отговорност и дисциплина и да мога да жонглирам с много неща едновременно.
Друг важен момент беше, че обучението на чужд език е съвсем различно от това на майчин език. Колкото и добре да владееш езика, академичният му вариант изисква допълнителни усилия и затова обучението ми продължи малко по-дълго. Бях редовна студентка и като чужденка не съм имала никакви привелегии, бяхме напълно равнопоставени с немските студенти, включително по време на изпитите. За нас, чужденците, четенето и разбирането на задачите често отнемаше повече време. Въпреки трудностите, имаше и много хубави моменти. Българите бяхме изключително сплотени и през почти цялото следване се движихме в тази общност.
Първият ми по-голям личен контакт с немската общност беше накрая на следването ми, когато имах практически семестър. Оказа се, че за мен тази практика е била много важна, защото бе в същата компания, в която работя сега, но в клона им в Регенсбург. Имаше и други стажанти като мен, лесно се случваха приятелствата с немците, особено с тези, които бяха на моя възраст. Тогава за първи път получавах и месечна заплата, може да е била практиканска, но ежедневието стана по-лесно и много по-спокойно. Животът изглеждаше съвсем различно.
– Как започна професионалният Ви път?
– Реших, че след дипломирането ще се върна в България, но кандидатствах за работа в компанията, в която бях на стаж. Интервюто беше във Франкфурт, в началото на 2008 г. Казаха ми, че шансът е малък, защото наемат предимно вътрешни кадри. Казах си: „Е, поне пробвах”. След това се лрибрах в България. След две седмици ме се обади шефът на този отдел и ми каза: „Ние решихме Вас да назначим. Искате ли място?“. Веднага отговорих „да”. Приех го като знак. Прецених, че е много добра възможност за натрупване на опит. Реших да поработя няколко години и така те станаха почти 18.
Днес съм в същата компания, но на ръководна позиция. Работата е изключително интересна, никога не ми е било скучно. Имах и късмета да работя с колеги, които много добре ме приеха, научиха ме на много неща. Започнах като младши мениджър, след това станах старши мениджър, а по-късно при реструктуриране ми предложиха да оглавя отдела за маркетинг изложения. И естествено, се съгласих. Оттогава съм на тази позиция. Ръководя екип. Когато работиш в голяма компания, може да си малък служител, който никой да не го знае, освен екипа му. Но моята работа е много публична и се вижда доста отвън.
– С какво точно се занимавате?
– Организирам изложенията на компанията. Едно изложение е много комплексен проект. Дори оперативно да се случва в Германия, всички звена по цял свят са свързани с нас. Работата е изключително комуникативна и многоспектърна – от определянето на стратегическите цели за определената дейност – до детайлната й реализацията в посока на клиента на самите изложения. Работя с екипи по цял свят, с хора, които разработват продуктите, и с тези, които изграждат щандовете.
Както казах, работата ми е много публична и се вижда от висшия мениджмънт. Това носи напрежение, но и удовлетворение. Обичам предизвикателствата. Всяка изпълнена амбициозна задача, оставя и чувство за гордост от постигнатото с усърдност. Не съм си и помисляла да си сменям работата.
Освен това да работиш в такава компания се изисква изключително постоянство, не е работа от осем до пет. Когато си отговорен за голям проект, се очаква да работиш, докато приключиш спешните задачи. Аз съм изключително отговорен и ориентиран към качеството човек, искам винаги всичко да е свършено по възможно най-добрия начин. Често работя под стрес. Но това пък, от друга страна, се забелязва и моите началници много са ме подкрепяли. Те винаги са виждали потенциала в мен и много рано започнаха да ми доверяват големи проекти.
Научила съм се и как да се отнасям към мениджмънта при срещите с тях, разбрах, че е много важно да ги познаваш. Защото те имат малко време. Трябва да си много добре подготвен, да си кратък в разговора, така че да им стане ясно и да могат да вземат решение. Това са тънкости, които съм научила с годините… В същото време виждам, че много се цени, когато се стараеш, когато може да се разчита на теб, когато си лоялен.
– Казват, че немците са стриктни, точни служители…
– Да. Така е, но дори когато говорим за Германия, има хора, които се покриват или не работят качествено, и си мислят, че остават незабелязани. Но не е така. На годишно събрание се обсъждат всички служители, как се представят. И ако си успешен, получаваш добри оценки дори от хора, с които си имал рядък контакт. И това играе голяма роля, когато се кандидатираш за нова позиция, когато има преструктуриране на екипи. Аз съм много щастлив човек, че съм имала възможност да работя с хора на доста високо ниво. Примерна случка: бях в стола и чувам някой да вика: „Хей, Роси, здрасти, какво правиш?“. Това беше член на борда на директорите и за мен беше голямо признание, че ме е запомнил и останал с положително впечатление за мен.
Друг такъв случай – нашият директор на сегмента, на откриването на последното ни изложение изказа благодарности към целия екип. Но специално спомена мен, като каза: „Когато видя Роси, винаги е усмихната и лъчезарна. Много рядко съм виждал такива хора, които ти дават усещането, че всичко е наред, независимо колко е напрегнато”. За мен това беше от голямо значение.
Да работиш в голяма фирма има плюсове и минуси. Естествено, машината понякога е много тежка и тромава. Особено, когато искаш да постигнеш нещо бързо, но трябва да минеш през много нива.
– Как виждате живота в Германия?
– Живея в Германия от много време и се чувствам добре там, за това и реших да имам собствено жилище, което е лично моя инвестиция. Малко съжалявам, че не го сторих по-рано. Не бих казала, че животът в Германия е по-добре от България, защото това са много общи изказвания. И тук животът е труден, с много несигурност, с бюрократични спънки. В момента икономиката на Германия е доста разклатена, особено в моя бранш – на автомобилната индустрия. Големите автокомпании освобождават много хора. Няма гаранция и за фирми, които имат около 260-280 хил. служители по цял свят.
Въпреки това, на мен животът тук ми харесва, ежедневието ми е подредено и е планирано.
– Мислила ли си сте да се върнете в България?
– Никога не съм изключвала тази възможност, но в момента не е приоритет за мен. Живяла съм по-дълго време в Германия, отколкото в България. Манталитетът ми много се е променил. Дори имам колеги, които ми казват, че мисля по-немски от самите немци.
Но пак казвам, не изключвам България от бъдещето си. Връщам се доста често. Виждам, че в сравнение с 2001-2002 г., животът тук се е променил към положителното. Виждам и много негативни неща, които се случват в последно време. Надявам се това да се промени. Защото България е много хубава държава, а политическата нестабилност се отразява на бизнеса, икономиката, които в крайна сметка движат всяка държава.
Въпреки това смятам, че в България човек може да води много хубав живот, стига да притежава онези качества, за които говорихме.
– Какво правите в свободното си време?
– Моят приоритет е да се виждам с приятели, да общувам с тях. Освен това спортувам – кросфит. Този спорт ми дава възможност да срещам различни хора и има положителен ефект върху менталното ми здраве. По време на тренировката се концентрирам изцяло върху нея и освобождавам стреса от работата. Кросфитът съчетава лека атлетика, вдигане на тежести и гимнастика в изключително подкрепяща среда, в която се създават приятелства и положителни емоции. Тренирам минимум четири пъти седмично, включително през уикенда.
Много обичам да пътувам по света. Обичам да виждам други култури, за мен е много важно да се обогатявам. Но се прибирам поне три пъти в годината в България, а през лятото оставам по няколко седмици.
– Вашият баща – Петър Калчев, е директор на РИМ-Стара Загора. Не Ви ли изкуши някога археологията, историята…
– Мога да кажа, че съм израснала в музей „Неолитни жилища”. Татко имаше дежурства и в събота, много често ме е взимал с него. Много ми е разказвал. Когато издаваха посетители, винаги вървях с него и слушах лекцията с интерес. Неолитът, периодът, който е в неговите научни интереси, ми е любим. От малка, където и да отидем, винаги сме ходили по музеи. За мен е напълно нормално да съм свързана по някакъв начин с историята. Ходила съм като малка и на разкопки. Имам много ярки спомени. Не съм искала да се развивам в тази сфера, но тя остана за мен като силен личен интерес.
Разказвам и на немците за нашето богато наследство. Използвам всеки случай да изтъкна колко хубава и древна е България, държава, която може да се гордее с историята и миналото си.
– Какви ценности носите със себе си?
– Родителите ми са ме възпитали в съпричастност към другите, точност и уважение, качества, които за мен са израз на морал и отношение към хората. В семейството ни трудът винаги е бил на почит. Това е ценност, предадена и от баба и дядо, с които прекарвах време като дете на село и бях насърчавана да работя и да нося отговорност.
Имах щастливо и изпълнено с обич детство, с родители, които винаги са били моя опора, както и аз тяхна. Вярвам, че детството и семейните ценности оформят човека за цял живот и днес ясно личат и се проявяват във всичко, което правя.
NBP.bg, Радослава РАШЕВА
