Отиде си Таньо Клисуров. Не дочака 80-те си години. Но пък кой ли можеше да му ги даде! Човекът, когото на младини оприличавахме на Александър Блок, не само заради лицевата прилика и източената фигура, изпълвала футболната врата на юношеския „Берое”, но и заради цялостното му излъчване, заради подвластната му стихотворна магия, този човек до последните си дни запазваше осанката на големия руски поет, може би благодарение на несекващата творческа сила…
…Под рубриката „Четирима млади поети от Велико Търново“ в кн. 7 на списание „Септември“ от 1970 година са публикувани стихотворенията на студентите от Великотърновския университет Паруш Парушев, Марин Георгиев, Таньо Клисуров и Руси Русев. Четиримата ликуват и се шегуват помежду си. Таньо получава в село Памукчии, където прекарва лятната ваканция, писмо, адресирано до „Таньо Клисуров, голям поет от втората половина на 20-и век“… 54 години и 14 Таньови стихосбирки по-късно е повече от ясно, че шегата е безспорна истина. С едно допълнение: голям поет от втората половина на 20-и век и първата половина на 21-ви век.
Да оставим вековете на мира. Всеки, който има усет за истинската поезия, разбира, че стиховете на Таньо Клисуров завинаги остават в голямата българска литература.
Той е част от т.нар. Търновска поетична вълна, но още повече е част от удивителния старозагорски извор на поезията – заедно с Кирил Христов, Николай Лилиев, Гео Милев, Магда Петканова, Веселин Ханчев, Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Стойчо Стойчев, Христо Кацаров, Рашко Стойков, Михаил Берберов, Янко Димов, Жеко Христов, Иван Груев… Няма ги сред живите, но стиховете им са живи. С нас, с децата ни, с техните деца – за да сме по-свестни, по-силни, по-истински.
През 2017 г. излезе стихосбирката ми „Без поводи” с предговор от Таньо. В нея има едно кратко стихотворение, посветено на него, писано през 2007 година. Ето го:
ЧУДО
На Таньо Клисуров
Поетът си говорел с Бога –
Чудо!
Каква заблуда…
Задругата е друга.
Щом двамата са,
те мълчат.
Защото знаят всичко,
което могат да си кажат.
Това,
това мълчание е чудо.
Таньо, не знам как ще си мълчите с Бога, но тук, с живите, твоето Чудо ще е друго – разговорът с тебе, със стиховете ти никога няма да секне. Защото, казано с твои думи, в тях „главното действащо лице е Човекът”. Ти наистина си един от най-човечните поети в българската литература.
Светла да е паметта за тебе, както е светла поезията ти!
NBP.bg, Петър ДРАГИЕВ
На 30 март 2024 г., събота, от 12.30 ч. до 13.30 ч. в храм „Св. Въведение Богородично“ ще се извърши поклонението. Опелото започва в 13.00 ч.
През 2020 г. излезе първата книга от поредицата „Стара Загора: 100 портрета +” с документални автобиографични разкази на забележителни личности с принос в културата, образованието, изкуството и науката. В нея е и разказът на Таньо Клисуров. Публикуваме го тук.
Таньо КЛИСУРОВ, поет, Почетен гражданин на Стара Загора:
НАЙ-МНОГО ДЪРЖА НА ЧИСТОТО СИ ИМЕ
Ако едната страна на монетата е любовта, другата е приятелството
I.
Велика е тръпката млад автор да види отпечатана своя работа във вестник, още повече – в престижно списание. Какво ли пък е вълнението на млад поет, видял свое стихотворение в списание „Септември“ – трибуна само за утвърдени автори, пред които читателят благоговее. Трибуна само за утвърдени! – така казват поетите Найден Вълчев и Вътьо Раковски на четирима млади стихотворци от Великотърновския университет: „За вас има други издания, вестник „Пулс“…“. Но те, млади, симпатични, напористи, предизвикват благосклонни усмивки и двамата редактори отстъпват: ще прегледат работите им, да дойдат другия четвъртък за резултат…
Резултатът е впечатляващ! Харесват стихотворенията им – остава само Багряна да ги погледне, но щом те ги предлагат… Под рубриката „Четирима млади поети от Велико Търново“ в кн. 7 на списание „Септември“ от 1970 година са публикувани стихотворенията на Паруш Парушев (едно от тях посветено на Таньо Клисуров), Марин Георгиев, Таньо Клисуров и Руси Русев.
Четиримата ликуват и се шегуват помежду си. Таньо получава в село Памукчии, където прекарва лятната ваканция, писмо, адресирано до „Таньо Клисуров, голям поет от втората половина на 20-и век“! Те се шегуват тогава, но днес изследователите на българската литература поясняват, че с появата си тези младежи от „търновската група студенти“ внасят свеж полъх, нов стил и нови изразни средства в съвременната българска поезия. Явно редакторите от списание „Септември“, върнали не един и не двама разсърдени по-възрастни автори, разпознават свои следовници в тях и палят зелен семафор по пътя им.
Наистина много се вълнувах, когато видях свои стихотворения в списание „Септември“, признава и днес Таньо Клисуров. Тръпката беше дълбока, както при първата ми отпечатана работа – „Надпис на граничен камък“, на първа страница на вестник „Народна армия“ през 60-те години като войник. Пак през ония години, вече студент, се прибирах в Стара Загора с нощния влак от Търново около три и половина сутринта и там, където днес е хотел „Верея“, пред редакцията на вестник „Септември“ на едно дървено табло видях току-що изнесения на таблото пореден брой на вестника с моето стихотворение „Върхове“…
Поезията бавно, полека, но безвъзвратно овладява цялата му същност. Нищо, че поетът Рашко Стойков го съветва загрижено – не е за него работа това, да остави писането, за да не преживява разочарования. Той преглъща горчилката: „Подкоси се душата и на ринга се просна. / Съдията бе стигнал, чувах, вече до осем. / Но тя сили намери в тези мигове кратки – / поотърси се, после се вдигна на лакти. / След това на колени. Ето вече бе права. / И – блестяха очите. Значи – пак продължава!…“ ( „Ген“ ).
Винаги носи със себе си една тетрадка, в която записва думички, стихове – където и да се намира. Дори на футболния терен!
Той е вратар на юношеския състав на футболния клуб „Берое“. Знае, че всяка негова грешка води до гол и до поражение за отбора. Но знае, и че няма време за стъписване – преодолява тежненията и продължава! Футболът е колективен спорт, но вратарският пост е най-индивидуалният в него и трябва сам да се справя в немалко ситуации. И в поезията е така – сам да преодолява горчилките. Нищо, че съотборниците му се удивляват, когато на тренировките той идва с вечната си тетрадка за стихотворения.
Борба на терена, борба в поезията. Трябва съвсем малко поощрение.
Още когато бях войник, журналистът Георги Матев ме покани в редакцията на вестник „Септември“ и разговаряхме за бъдещето ми, припомня си Таньо. Матев каза добри думи за таланта ми, препоръча ми да продължа образованието си във филологическия факултет на Великотърновския университет. Така и стана.
След години гениалният Павел Матев е първото голямо име в българската поезия, което се изразява ласкаво за първата стихосбирка на Таньо Клисуров „Южна гара“. Между тях се завързва и добра дружба. А Димитър Данаилов му устройва поетична среща с ученици от Кърджали в къщата на Пейо Яворов в Чирпан – все за това, да го поощри и представи на по-широка публика, особено младежка. В един телевизионен филм за Димитър Данаилов сам Митата кани Таньо да участва във филма като прочете свое стихотворение за Чирпан – той има две-три стихотворения, посветени на Яворовия град, които чете по време на Яворови януарски дни и получава големи аплаузи, за което е благодарен на Чирпан и на Димитър Данаилов, че му вдъхват кураж. После следват много още поетични книги с Таньовото име.
Но на таланта, колкото и самобитен да е, както казва самият Таньо Клисуров, му трябва среда, която с живителните си сокове да го подхранва, да му дава сили и дързост.
Аз имах два шанса в това отношение. Първият шанс – като студент съдбата ми даде възможност – споделя Таньо Клисуров, – да имам една среда на много талантливи млади хора, които днес са едни от най-изявените съвременни поети – Калина Ковачева, Борис Христов, Паруш Парушев, Марин Георгиев, Радослав Игнатов, Янислав Янков, Руси Русев, Йордан Велчев и много други. Те ми дадоха много. Те ме научиха на много. Вторият шанс бяха големите поети в Стара Загора – посрещнаха ме след като завърших висшето си образование и започнах работа във вестник „Септември“. Преди това само ги срещах по старозагорските улици и им се възхищавах. (Така, както някога Пейчо, синът на черното Тоти от Чирпан, скита по пловдивските улици подир Иван Вазов и му се възхищава. Така, както студентът Гео Милев обикаля около театъра в София, за да види отдалеч великия Яворов… Отдалеч, без да се представя.)
Ходех с голямо стеснение, признава Таньо, в Клуба на дейците на културата в Стара Загора, който се намираше тогава под Радио Стара Загора, за да слушам рециталите на Иван Мирчев, на Иван Хаджихристов, на Димитър Данаилов, на Бела Ахмадулина, която гостува тук… Тук бяха и Христо Кацаров, Стойчо Стойчев, Жеко Христов, Антон Михайлов, Ганчо Проданов и Константин Колев, който ме прие на работа в „Септември”.
Най-напред бяха уроците на Иван Мирчев. Големият поет не обсъждаше мои стихове, не диреше техни слабости или да поощрява хубаво поетично зрънце в тях, но с цялото си присъствие при общуването ни в „Пегас“-а или на улицата ми е вдъхвал усещането за истинската поезия, за истинското изкуство. Бай Иван беше забележителен човек и без него наистина атмосферата в Стара Загора, дори като град на поетите, би загубила много. За съжаление, не успях да общувам по-отблизо с другия голям поет като Иван Мирчев на европейско равнище – Иван Хаджихристов. Само един-два пъти съм присъствал на разговори с него, но пък бях въодушевен от неговите стихове. Препрочитах стихотворенията на Иван Хаджихристов, когато представих неговата последна книга в къща музей „Гео Милев“ в Стара Загора, преоткривах отново неговия свят и смятам, че с право с неговото име българската поезия може да се гордее. За двамата Ивановци – Хаджихристов и Мирчев, написах: „Те победители си тръгнаха, когато / ги призова всевиждащият Бог. / Липите им нашепват имената, / щом духне вятър като в епилог” ( „Двамата Ивановци“). Като прибавим и предишните големи национални наши поети Веселин Ханчев, Николай Лилиев, Кирил Христов, с право можем да се съгласим с думите на Кирил Христов, че без Стара Загора няма българска литература, категоричен е Таньо.
Всички тях имам за мои учители. Както и безсмъртните Ботев и Вапцаров. Ботев е бил вдъхновение на много поколения български поети. И дано непрозвучи нескромно, но е бил вдъхновение и за мен. Имам и стихотворения, посветени на Ботев, и явни, и скрити цитати от негови стихотворения в мои творби… А Вапцаров е сред най-обичаните от мен поети от най-ранна възраст. Имам и стихотворения, посветени на него и вдъхновени от него – „Тема за Вапцаров“, „За вярата“ „Спор с дама“…
Поезията на Таньо Клисуров е близка до читателя. Той разговаря с него. Дори когато поетът разговаря със себе си, читателят присъства в разговора – няма монолог, има споделяне на мисли, на радости и тревоги.
За мене естественият поетически изказ, разговорният, диалогичният, интимният е може би един от най-важните критерии за едно сполучливо, за едно добро стихотворение, убеден е Клисуров. Продължавам да следвам този принцип и днес. Не обичам претоварени с метафори стихове. Те отдалечават авторовата идея от читателя. Може да те грабне красивата метафора, да изненадаш някой също пишещ, но обикновеният читател едва ли се впечатлява от това. За него е важно твоята идея, твоите думи да достигнат до ума и сърцето му. Вероятно и аз бих могъл да измислям красиви, изненадващи, екзотични метафори. Но това би нарушило тези мои принципи, за които споменах. Дано не засегна с това си изказване някои автори, но всеки е в правото си да избере своите естетически принципи и да пише по начин, по който той решава, че е най-добре. Струва ми се, че този непосредствен изказ, този разговор с читателя, интимен, човешки, съм го научил и от Вапцаров. И от други поети, разбира се.
С този „интимен, човешки“ разговор Таньо Клисуров днес е едно от знаковите имена на съвременната българска поезия. Той скромно не се брои като част от съзвездието поети, заради които за Стара Загора казват, че е град на поетите. Но името му и творчеството му са хубав знак за това – тежи ли славата на живия голям поет? Той с ирония се отнася към тази тема. Още на младини е написал стихотворение, в което отрича, че уж мечтае за слава, че славата е нещо капризно, че тя веднъж те спохожда и друг път се чувстваш пренебрегнат, нещо капризно е. Пази се от общуването с Мадам Слава. Но е благодарен на многобройните си почитатели.
Повече от 200 души присъстваха в салона на Кукления театър в Стара Загора, за да почетат неговата 75-годишнина през 2019 година. Търсеха книгите му, особено стихосбирката „Прошепнати думи“,която отдавна е изчерпана… По този повод интересни са неговите размисли за тиражите на книгите сега и преди промените в страната ни. Някога в София се провеждат международни писателски срещи и нашите писатели се учудват, че в Париж книгите на френските автори се издават в тираж от 200–300 екземпляра, а в България тиражите достигат десетки хиляди броя. Толкова ли няма повече от 300 почитатели на поезията в столицата на света? Но днес и в България е така – пазарът, цените си казват своето и тираж от 300–500 екземпляра се смята вече като нещо добро.
Затова пък фейсбук дава нови възможности – отскоро Таньо Клисуров публикува свои стихотворения в социалната мрежа и се радва на поне 300 харесвания. Това си е един тираж на книга в днешни дни! Така правят и други поети като Георги Константинов, добрата му приятелка Елка Няголова, Ивайло Балабанов, и техните стихове също събират много харесвания. Затова Таньо Клисуров е сигурен, че хората четат поезия – може да са затруднени да купуват поетични книги, но четат поезия.
Таньо Клисуров е готов през следващата година, с някои допълнения, да преиздаде стихосбирката „Прошепнати думи“, посветена на жена му Мария. Посветена е на любовта между тях, даже вплита в едно свое стихотворение съвпадението на името Мария с библейската Мария. Земната Мария му е подкрепа и кураж в живота и в поезията: „На едната Мария, когато съм слаб се моля, / другата с устни лекува горещото ми чело“ („Мария“). Обича семейството си и децата си („Тодор и Тони са свестни!“), двама внука продължават рода… Традиция е в семейството разликата между децата да бъде голяма. Брат му Иван, полковник от Строителни войски и заместник на легендарния строител генерал Делчо Делчев, е с 12 години по-голям от Таньо. Дъщеря му и синът му имат разлика от 16 години. Синът му е заместник-директор в голяма австрийска фирма. Дъщерята като баща си се занимава с изкуство, с литература и следва неговия път – понякога влизат в спор за днешната действителност, но мисли, че постепенно нещата ще се синхронизират. Този вечен спор между поколенията в семейството! Но има обич в този дом и „децата са тухлите, които го спояват“.
Любов, родина, приятели, човечност – те не са само теми в стихотворенията на Таньо Клисуров, те са същност на живота му. Още в онова далечно, отпечатано във вестник „Народна армия“ стихотворение „Надпис на граничен камък” , макар и малко патетично, в духа на онова време, той заявява, че честно служи на родината. И е готов под българското небе да я защитава. Но родината не е просто литературно понятие – тя е фамилията Клисурови – някога предците му са се преселили от град Клисура в Мъглиж, където баща му е началник на пощата и където на 23 май 1944 г. се ражда поетът. Родината е и Стара Загора – столицата на неговия живот – от 4-годишен до ден днешен, с изключение на четири години следване и една година работа във Велико Търново, той живее и работи в Стара Загора: започва във вестник „Септември“, после е в алманах „Хоризонт“ – главен редактор, после – след промените в обществено-политическия живот в България, прави вестници с Панайот Манолов, Йордан Стоев и Найден Рангелов, възпитател е в общежитието на Спортното училище и учител в училището на Старозагорския затвор, откъдето в книгата си „Мерено и немерено“ е записал интересни случаи. Известно време е драматург на половин щат в Драматичния театър „Гео Милев“… Живеем в едно често преобръщащо се време, немалко объркано, но заедно с бъркотиите си то дава и възможност на писателя, на поета да натопи перото си в клокочещата кръв на живота и да пише за днешните тревоги: „Било е времето по-робско и по-бедно, / но по-жестоко то не е било!“ („Деца, не зарад вас боя се аз…“ ). С горчилки и радости през последните тридесет години, днес „тежи“ на пенсионната система с една скромна пенсия – дали толкова е заслужил? Но така е в страната на убитите някога и пренебрегнатите днес поети… Тях само почитателите ги ценят и това е духовен капитал на българската култура – като Таньо Клисуров. Той не напуска Стара Загора, но неговите стихове излитат по света – превеждани са в Индия и Кипър, на френски и испански език. Стихотворението му „Лавров венец“ е включено в антология на българската поезия, издадена в Залцбург. Но най-много са преводите му на руски език, има издадена и самостоятелна книга на руски в едно от реномираните московски издателства – „Сказано глазами“, дело на Денис Карасьов. Таньо с голямо уважение споделя, че „виновник“ за това е големият приятел на българската поезия Васил Николов, някогашен стопански деец, един от създателите на българската електроника и на роботиката, народен представител, общественик, комуто Стара Загора дължи достойна почит.
Таньо Клисуров често изтъква, че много държи на приятелите. Те не са само в живота му, те са и в творчеството: „Най-близките ми хора в този свят / не са роднините ми млади или стари. / Другарят ми е повече от брат. / Тежко ни, ако нямаме другари.“ („Другари“) На почти всички свои приятели Таньо има посветени стихотворения – топло, човешки написани, като „Разговор по телефона“, „Бяхме с теб по-близки от братя“… За него приятелството е нещо много ценно, независимо, че понякога не получава от отсрещната страна очакваните чувства и разбирания. Но „ако едната страна на монетата е любовта, другата е приятелството“. И в любовта, и в приятелството трябва да си честен – ако нещо не се случва както трябва, ако се появи хладина, по-добре е да премислиш честно и ако трябва, навреме да се разделиш. Трябва да си отговорен, не може само да изискваш и да вземаш, а към теб да не проявяват взискателност. С някои от приятелите от търновските поети – има предвид поетите от неговото студентство, още се чуват по телефона. Към тях прибавя и Минчо Минчев, редактора на вестник „Нова зора“, с когото по линия на жена си има и роднинска връзка. Има и нови приятелства, съвременни поети, което го радва. Защото „да имаш приятелство с човек, който се занимава със същото изкуство, с което и ти, означава, че не само ти го цениш, а че и той те цени“. Важно е за Таньо Клисуров, че и млади поети са покрай него и го ценят. А в „червеното кафене“ или в кафето при гаража на улица „Отец Паисий“ в Стара Загора се среща често на кафе с едни „праведни грешници“, по заглавието на една от книгите на Даки Стоев. Там са едни от най-близките днешни негови приятели – разказвачът Йордан Стоев, накогашен главен редактор на вестник „Септември“, художникът Злати Златев, доскоро и актьорът Борис Дюлгеров, който за съжаление почина… Поетът сам споделя: „Те са едно продължение на моите приятелства и от великотърновските години, и от годините в Стара Загора, на приятелствата с големите старозагорски поети“. Кафенето е просто място, където с много смях, шеги и закачки си спомнят за минали дни, разговарят мъдро за днешното време. И се връщат по домовете си към белия лист, за да сътворят нещо ново и хубаво…
II.
За израстването на поета е необходимо да бъдеш искрен, честен, да не се предаваш, включително и пред годините, смята Таньо Клисуров. Някога, току-що бях започнал работа във вестник „Септември“, главният редактор Константин Колев ми поръча да направя интервю с поета Павел Матев по повод негова кръгла годишнина. Един от въпросите беше коя е най-хубавата поетическа възраст? Отговорът: „Талантът няма възраст. Когато е истински,неподправен и силен, той не се подчинява на годините…“. Затова стари по възраст писатели пишат млади творения.
В послеслова на „Мерено и немерено“ Таньо Клисуров отбелязва: „Неусетно станах на 75 години. Не ми се вярва, но такава е истината. Без излишен драматизъм си давам сметка, че това може да е последната ми книга. Дано не е. Но когато човек достигне определена възраст, куражът му да го каже пораства… И така: сбогом или довиждане? Да не избързваме все пак…“.
А какво той държи хората непременно да знаят за него? Че името му е чисто и неопетнено! И държи и прави нужното да остане такова: „Това за мен е най-важното. И за творчеството ми, и за стихотворенията ми, и за мен като личност, до известна степен и общественик. Мисля, че не съм „сгазил лука“, че някой да каже зад гърба ми лоша дума“.
III.
А животът върви със своите делници – почти всяка сутрин Таньо Клисуров ходи до близкия магазин за мляко и хляб. Знае цените на доматите и сиренето. Носи си и той своите болежки, но те не му пречат понякога да включва пералнята, понякога да простре изпраните вече от пералнята дрехи… Е, някои други неща са си женска работа вкъщи, нерядко и мъжка работа поема жената – да живееш с поет не е много лесно: през по-голямата част от времето съзнанието на този човек е заето с неговите си неща, доста далече от въпросите на всекидневния бит… Почетният граждани на Стара Загора Таньо Клисуров се радва на своята „столица“ и често си припомня стиха на своя приятел, големия Стойчо Стойчев, за града на поетите и липите: „Всеки си има / град на мечтите – / с пеещи птици, / с искрени хора. / Тебе аз имах, / град на липите – / синя, далечна, / Стара Загора.“.
Стихове на Таньо Клисуров
СПОР С ДАМА
„Ний спориме двама със дама…”
Н. Вапцаров
Насреща ми някаква дама, подема
съвсем безпардонно след миг:
„За Вас любовта е обикната тема,
но Вие сте вече старик!
Представите Ваши в забравата тънат,
съвсем старомодни са днес.
Във всичките области и в любовта ни
настъпи очакван прогрес.
Признайте, това е на времето волята,
не внасяйте, моля, разкол!
Мъжът и жената загубват си ролята,
явява се третият пол.”
Аз рекох: „Безумно сега разсъждавате
с тоз антиприроден завой.
Да вземем например бика и кравата –
кой пол е третият, кой?”
„Това е просташко сравнение, вика ми,
не е на модерен човек.”
Видях по лицето й нервните тикове
и исках да стана по-мек,
макар изумено да слушах как грачеше.
Все пак й изпратих стрела:
„Госпожо, и Вий по класически начин
на белия свят сте дошла.”
Тя, бедната, в края изпадна в истерия,
предложих тогаз валидол,
почти убеден: тя е странна материя –
навярно от третия пол.
МЪЖЪТ НА 50 ГОДИНИ
Мъжът на петдесет без страх разбира,
че повечето път е извървян,
че вече е в последната квартира
на този свой живот; не е пиян
от виното на млади обещания,
а трезвен и понякога суров —
не бърка мимолетните желания
с едничката, съдбовната любов.
Мъжът на петдесет по-нараним е,
обидата преглъща трудно той.
И не прежалва лесно чест и име,
не прави често в пътя си завой;
недоверчив е към прибързаната слава,
страни от амбициозния глупак…
Той няма време вече да прощава,
да се разделя и да почва пак.
Мъжът на петдесет е стара служба:
изял си е войнишката чорба
и вече опит чужд не му е нужен
да разбере, че всичко е борба,
че хляб и свобода, и идеали
не се постигат с кротост и покой.
Мъжът на петдесет не чака жалост,
а безпощадност от живота свой.
СТАРА ЗАГОРА
“И тоя град, обичан от години,
аз трябва да отстъпя…”
Иван Мирчев
Градът със прави улици е мой.
И аз съм негов, ако разрешите,
съграждани. И нищо, че герой
не съм и няма утре по стените
на улицата, дето съм живял,
табелките да носят мойто име.
Но тук живях – и чернокос и побелял –
шейсет лета и още толкоз зими.
И въздухът под тези небеса
поне въздишка моя съхранил е,
поне усмивка и поне сълза
и грях от грехове за мене мили…
Градът със прави улици е мой.
Дано не ви звучи егоистично.
Той преживя години на застой,
в подем бе сетне. Но началото лирично
от своето рождение до днес
той не забрави. С него ме закърми.
Аз отстоявах неговата чест
без мисълта, че мога да съм първи.
Аз писах стихове. Така живях.
Така му служиха предишните поети.
Едно осмислих и едно разбрах:
оставай вечно верен на сърцето!
А то бе тук. И днес е още тук –
в градината при градските фонтани
и на Аязмото, обърнато на Юг,
към Тракия с нивята разорани;
то е във Форума с античен зид
и камъни от римляни градени,
в Галерията с весел колорит
на живописци много поколения…
Съграждани, изправен съм пред вас
/и приласкаван съм и пренебрегван/,
заслужих ли да кажа с моя глас,
че този град е мой и аз съм негов?
Откажете ли – ще се примиря.
Но ако кимнете ми благосклонно,
аз като птица с пламнали пера
ще литна в сините му небосклони.
ЗА НАШЕТО ВРЕМЕ
Объркано време. Разблуден сезон.
И както Поета е писал:
пак свестния считат за луд. По закон
пак съдят свободната мисъл –
префинено, хитро, замазано с грим
от мними човешки подбуди,
с едничката цел: тежък сън да заспим,
надеждата в нас да прокудят.
Обзети от алчност, от тъмната страст
да грабят, живеят си в Рая.
Забравят: с присъда такава за нас
и те си отиват накрая.
Но жилаво племе сме ние.
Народ
тук мъката нас ни направи.
С венеца си кървав от мътния свод
напомня ни Бог, че сме прави.
В осем стиха
Сред свойто поколение поети
на втори ред съм. Казвам ви го честно.
Но подир време ще остана в трети.
Додето името ми някой ден изчезне.
Получил съм за толкова години
горчив урок: дори да имаш слава,
когато във Отвъдното преминеш,
тя много кратко тука продължава.