In memoriam: Стойчо МАДЖАРСКИ: Много важен момент е да помогнеш на човека точно когато трябва и където трябва

На 4 януари 2022 година на 82-годишна възраст почина писателят Стойчо Маджарски. Той е сред забележителните личности, представени в книгата „Стара Загора: 100 портрета“, част 2, създадена по идея на кмета на община Стара Загора Живко Тодоров. В негова памет представяме автобиографичния му разказ от първо лице. Поклон пред паметта му!

Писателят Стойчо Стойчев-МАДЖАРСКИ:

СКИТАНИЯ – КЪДЕ ЛИ НЕ – ДО СЕВЕРНИЯ ПОЛЮС И ОБРАТНО

Много важен момент е да помогнеш на човека точно когато трябва и където трябва

I.

Маджарски, това е едно мое хрумване – от Маджерито, моето родно село. Там съм роден на 22.02.1939 година. Много си обичам родното село. Пък и като ни представяха, бяхме двама Стойчовци – аз и поета Стойчо Стойчев… Бай Иван Мирчев не ми казваше Маджарски, а Стойчо Маджерски…

От Маджерито стигнахме до Казанка. Моето семейство се оказа на колела. Откакто сме се оженили, постоянно – къде ли не бяхме, какво ли не видяхме. После да се върнем в Стара Загора и тука вече – в Казанка, в тази наследствена къща. С една дума, стана така, че когато трябваше , творчески погледнато, аз да правя големи и сериозни неща, тогава ние, мислехме – не мислехме, бяхме принудени да мислим за залъчето хляб. Така че много неща се изтърваха. Не го казвам от обида или като оплакване, в края на краищата, това е животът. За сметка на това, той, животът, ми се отплаща с хубави неща, които ме подкрепят и до ден днешен. Разбира се, ролята на моята жена в това отношение е осезателна. Ние с нея си живеем, колкото и селско да е семейството ни, живеем по един творчески начин.

А скитания – къде ли не. Като почнем оттук, че до Северния полюс и обратно. Решихме да отидем с един договор за две-три години в Коми, тогава беше на мода, в Коми АССР. Решихме и заминахме. Даже прекъснах образованието си, оставаха ми два курса да завърша. Изведнъж се оказвам в една обстановка… Изкараш два месеца и се питаш: „Какво правя аз тука?“. Но продължаваш. И с хубави хора съм работил, хора, които не са дошли само да припечелят нещо, както 70% от останалия свят, а да оставят една хубава следа.

Бяхме по на двайсет години. Първо заминах аз, после дойде жената, дойдоха момченцата, двамата братя. Бях заместник-редактор на вестник „Знаме на дружбата“ и  директор на Дома на културата. Правехме концерти в села, където човешки крак може би не беше стъпвал. Как се радват хората, колко са благодарни! Художествена самодейност… Работих в Коми АССР от 1972 г. до 1990 година. С малко прекъсване. Хубав живот се изкара там. Там живеят хора наивни, като деца. Комяците са хубави хора. Езикът им няма нищо общо с руския, но имат една прилична култура. Добродушни, хубави хора…

Аз по принцип обичам много руския език. И Русия. Веднага да кажа – не онази пасмина, която помете и нас, а Русия, истинска Русия, сибирска Русия! Преди да си отворя устата за Пушкин или Лермонтов, за Русия, се замислям. Това са величия!

В България завърших образованието си – аз исках, от малък не, но исках да завърша българска филология. Завърших. Колко години я карах с това ходене по Коми? Десет години.

Първата ми книга е стихосбирка. Стана невероятна . Един мой приятел там, в Коми, ми казва: „Ти пишеш тука, нямаш ли нещо за издаване? Мога да ти помогна в Москва…“.  „Имам – казвам – книга, готова“. Дойде у нас, извадихме я… И първата ми стихосбирка излезе не в Москва, а в Сиктивкар – град на две реки, това значи името на града, столицата на Коми АССР. Излезе през 1989 година, на български език – „Вик от тайгата“. През 1990 година, пак в Сиктивкар, излезе и „Смях без мито“ – хумористична. Голяма гордост за тях – издават български писател! И питат – коя поред е книжката? А те са първите ми книги.

В Стара Загора издадох преводи на Пушкин и Есенин, заедно с дъщеря си Живка Стойчева. Наградиха ме руснаците с Есенинов медал. Благодарен съм. Всичко таено, събирано в душата през годините изригна – една подир друга излизаха книгите ми, като се прибрахме в България… „Тетрови листа“, „И все душата ми е жадна“, „Врата“, „Звездни бързеи“, „Пълнолуния“, „Докато дойде денят“, „Прераждания“, “ В черно и бяло“, „Бяла магия“, „Тъжните славеи на Русия“ – преводи на осем руски поети… Две томчета разказчета имам – „Приказки от Алана“ и „От Увата до Баните“. Една имам с Живка, дъщерята. Нещо объркали в печатницата по книгата, но както и да е.

Помагал ми е бай Иван Мирчев. Като ученик дълго съм ходил подире му и му се възхищавах. Той се интересуваше много от това какво никне в Стара Загора, какво става с поетите. И с опита на „стар вълк“ преценяше. Прочете едно стихотворение – и му става ясно излиза ли нещо или не. Спомням си, нещо бях печатал, той го прочел, едно мое стихотворение, и може би са минали месец-два – бяхме на някакво събиране заедно, върти главата и казва: „Маджерски, добре, добре… Изпратил си ми и две стихотворения, двете са прекрасни. Лириката ти се удава. Пиши. Те ще се струпат нещата на главата ти и което избереш…“. Мъдър човек беше. Радвам се, че живях с него, в неговото обкръжение. Чете и бърше очилата, само отгърне и: „Тоя куплет си го сложил на пето място. Той трябва да е по-напред. Другото е наред…“. Имаше специално отношение към мене. Май се оказа, че не напразно.

Благодарен съм и на публиката! На моя юбилей в Регионалната библиотека „Захарий Княжески“ в Стара Загора дойдоха хора от различни поколения. Усещаше се едно добро разположение към мене. 80% от присъстващите бяха приятели, събратя по перо. Радвам се на едно прилично уважение, на една прилична почит. Аз не обичам да се завирам, но да кажа – заслужил съм го. И това, дето става сега, да се пише за поети, писатели, факт, е хубаво. Приятно е. Мога да се оплача само, че много бързо лети времето. На човек все му се иска да има още, още…

Двама сина загубих. Такъв е животът. Но не съм живял напразно. Както за семейството си, така и за приятелите. Остават и книгите ми след мене. Най-вече книгите. 34-35 книжки имам. Книжки добри, смея да го кажа. Имам хубави неща, с които мога да се гордея навсякъде. Но вече казах, каквото можах.

Сега си живеем тук, в Казанка, в „малка схлупена къщурка“. Без липите отпред. Къщата е на повече от 160 години, наследствена на жена ми. Дворченцето е мъничко. Обръщам внимание вече само на жена си. И тя на мене. Гледаме се двамата. Хубаво ни е. И пак да кажа – не съм живял напразно.

II.

Трябва да се наслаждаваме на живота си. Лош-хубав, какъвто си го направим. Е, някои неща са както дойдат, те, за жалост, са доста. Но 80% от важните неща в живота са ми ясни. Останалото е, да речем, маниащина. Правиш нещо, на другия ден виждаш, че не е така, ти пак упорстваш. Аз не съм от тия хора. Бялото – бяло, черното – черно. Толкоз. От моя живот се уверих, че много важен момент е да помогнеш на човека точно когато трябва и където трябва. Това са съдбовни неща, защото от тази постъпка много зависи. Може да е ей толкова, ама помогни, ако можеш, помогни!

III.

Не мога да си представя живота без Стара Загора. Вплела се е в мене. Втъкала се е… В Стара Загора издавах списанието „Участие“, заедно с поета Жеко Христов. По-късно самостоятелно започнах да издавам като главен редактор списание „Птици в нощта“. Сега, след моето оттегляне по здравословни причини, са го поели фондация „Космос“ и Таньо Клисуров като главен редактор.

Автора на разказа за Стойчо Маджарски е Трифон Митев.

„Стара Загора: 100 портрета“, II част е реализирана от издателство „Постижения“, „Тракийски свят“ ЕАД. Ръководител на проекта е Виктория Караабова-Стоянова, а ръководител на творческия екип – Петър Драгиев.

NBP.bg