Дай Боже, всекиму такъв учител – Иван Попчев!
Светлин Стоев вече ще рисува в небесните селения.
Публикуваме документалния автобиографичен разказ на художника от четвъртата книга на поредицата „Стара Загора: 100 портрета +” на издателство „Постижения”.
I.
Роден съм на 10 юли 1966 година в Стара Загора. Майка ми е Радка, баща ми – Йордан, Радка и Йордан Стоеви. Цяла седмица съм бил без име – трябвало да е на дядо Стамат, но майка ми не била съгласна: как на мръвка човек да му казва Стаматчо… Тогава баща ми бил във Варшава, видял първата изложба на Светлин Русев в Полша. Харесала му, харесал и името. Така съм станал Светлин. В Атолово, селото на баща ми, баба Вангелия питала – как го кръстийте дятето: Илия? – на другия ми дядо. Баща ми казал: „Не, Светлин“. „Е, ако де, като свети Илия…“. Брат ми продължи името Илия – Илко. Той е всичко, което не съм. Илко с лекота се докосва до античността като неин съвременник. Задълбочено се отнася към всичко, което прави. Разчете надписи в Родопите и се оказа, че са ги дописвали професори, да ги нагласят към теориите си. Покрай Христо Танев, бог да го прости, се хвана за прабългарите. Имаха дълбока приказка двамата за руните, за знаците, които според Христо лекуват. Бяха от друга култура, космична. Не във всичко бяха съгласни един с друг, но това ги обединяваше…
Завърших вечерна гимназия, по обясними причини. Бях студент в Дупница. Един студентски живот живяхме – като врабченцето – ако дядо Господ му подаде трошичка… Всяко лято на пленери в Созопол… После учителствах година в ХІ училище в Стара Загора, там съм завършил. Често влизах в ролята на съдник – буйства по кръчмите, саморазправи… Майка ми ходеше на черква да пали свещи да се смиря. Лека-полека така стана. Приключих с бохемския живот и с алкохола, без драми, без полагане на усилия.
Семейството ми е белязано от разказите на баба за трудния живот на бежанеца, за мистиката, която обгражда съществуването на селския труженик, за самодивите и караконджулите, кланетата – този безмилостен период от българската история. С една изначална любов към природата. Идва от баща ми и дългите преходи около Карасеврия. После в Асеновград, родния град на майка ми. Там усетих пулса на истинския балкан и хората, които битуват в него – широкоскроени, честни, със завидно чувство за хумор и самоирония, със способността в най-тежки ситуации да пеят. Там не може да си мъж и да не пееш! Пият ракия, шегуват се със стеклите се обстоятелства. Имат дума, че който е хапан от змия, не се страхува от гущери.
Е, ходихме с брат ми в Македония… Усещахме приласкаване от самата земя към нашето схващане за дом. Но в Родопите тия измерения са ни по-близки. Там сякаш всичко ни е позволено. Там е красотата. Не прекъсваш хората, като ти говорят, шепнеш мъдрите съвети. Ако там някой крадне нещо, не го съдят, просто, като седне на масата, всички си тръгват.
Повлия градивната сила на татко и на майка ми – посланик между материалното и нематериалното, духовното и земното… Жената е извор на жизненост, сътворение, стремеж към естетика. При страдание жените бързо се изправят на крака, отръскват злото и продължават напред.
С името на Светлин Русев като да са ме орисали за художник. В Асеновград усетих нематериалното измерение в стенописите на Бачковския манастир. Силно впечатление ми правеха св. Георги и Огнената река, в която се къпеха грешниците. Роди се желанието ми да пресътворявам света. Първоначално с трайната техника на полагане на бои, мазилка, съответно видовете композиция – диагонална, например, с копието на свети Георги, набито с болка и проклятие към змея. Зад него пейзажът, скупчени хора, които наблюдават двубоя между хищника и човека.
В казармата беше сблъсъкът между идеалите и реализма, простотията и свободния дух на младия човек. Според обстоятелствата станах очевидец на „покръстването” на тия хора, турците и помаците, край границата на България. Хората, които го правеха, си казвах, че смело крачат към мрака на омразата. В Якоруда има един мост, сантиметър не е мръднал, в който са вградени сенките на двама братя. Единият приема мюсюлманството, другият отстоява христовата вяра. И пламва омраза между тях, събира се в един камък, който крепи двата края на моста. Ако се извади камъкът, мостът ще рухне… Спасението беше в денонощното, саморазрушително рисуване. До мене беше бащинската ръка на Иван Попчев, при когото ходех през малкото отпуски. Той самият стана жертва на такива хора, на долни градски интриги. Това пък извиси духа му… Преминавах през много етапи в рисуването и тоя процес не е приключен – пейзажът, мрачната романтика, която облича дерайлиралите влакове, вагоните, в тях нямаше място за пейзаж, за портрети… Почти не правех разлика в нюансите на тъмното и на светлото, прозрачно тъмното. Това всичко – в казармата.
Благоговеех пред холандската и италианската школа. От Караваджо научих много неща. Много динамичен. Неговите картини сякаш са плод на личното му присъствие на събития – като „Свалянето от кръста”. Образите са от ежедневието и ги одухотворява. Придава им вътрешна мощ, драматичен живот.
Но аз си вървях по моя път – на гротеската, шегата, фарса. Няма ателиета, големите си работи направих при приятели – по мазета, по тавани… Имах и учител – дай Боже, всекиму такъв учител – Иван Попчев! Всичко, до което се докосваше, той го превръщаше в изкуство – дали ще направи рибена чорба или грунд за картина, или рамка – всичко беше с високо ниво на естет, на човек с вътрешната отговорност. Изучавах много години неговия стил – многопластов, тънко чувство за мярка, натрупване на цвят. Има едни празни места, в които тишината взема думата. Той е от големите съвременни художници. С него няма нужда да говорим, разбираме се без думи… И Станимир Видев от Пловдив! С натюрел на съвременен класик. Белязан от колорит, цветови похвати… С човешка, мъжка скромност.
Няколко стенописа минаха през творчеството ми. Един направихме със сина ми Данко в Тракийския университет със заглавие „Антична Загора”. Министерството на културата финансира проекта – материали и други неща, но трудът и творчеството са подарък от мене за Тракийския университет.
Другото крило са кучетата. В далечната 1978 година с брат ми извървяхме пеш 30-ина километра до село Руда да вземем първото си куче Минчо. Широко като траверса, искрящи въгленови очи, набито. С поглед на предаден от четата войвода. Някаква преходна форма между куче и мечка, с достойнство, силен характер. Много се радвахме. На сутринта като отидохме да го храним, кучето го нямаше. Оня дошъл през нощта и си го взел… След години в Секирово един продаваше кученца. Казах му, че ще купя цялото котило, ако покаже бащата и майката. Заведе ме в Руда! При същия човек, който ни излъга, бил баща му. Побелял. Казах му – да имаше златна рибка, едно желание имам, да се върнеш 25 години назад и да ти изкривя кратуната! А оня нагъл – ако не бях аз, друг щеше да вземе кучето. Но ми показа къде имало от неговата кръв. Така купих куче, правнук на Минчо. Възродих породата каракачанско куче.
Търсех кучето във вълка и вълка в кучето. Но не виждах причина да култивирам дивото. Каракачанка излиза на цяла глутница вълци. Няма да се върне, ще загине, но няма да отстъпи. Като бакаджишки орел е, широко, с дълбок глас, не търси съжаление. Не ще милост. Близо 30 години с Аграрния факултет на Тракийския университет работим с каракачанското куче. Успяхме с Държавна комисия да го регистрираме като първото селскостопанско животно. Организирахме 41 национални изложби. Да бъде пълна оценката за кучето, докарах му и мечка. Пред четири екоорганизации демонстрирахме неговите качества. Пускахме кучетата и на „фигурант” – човек в дебели дрехи и специализиран ръкав, да проверим дали хапят. Хапят. И накрая – поколението. Защото кучето може да е хубаво, но поколението да дава разпад.
Невероятни са историите с кучетата. Стопанин загива на война и остава непогребан. Кучето го намира и умира до него… В Мугла са запазили обичай на раковоболен или уплашен човек в ястието да му дават малко кученце. Обичаят се пази в Хиндукуш. При болежки баба викаше – да отиде на кучето. Кучето лежи на болното място и поема болежките на човека. Не зная за другите породи, но кучката каракачанка усеща, знае от кое куче да бъде заплодена, за да има здраво потомство.
Сега внасят породи кучета, които замърсяват каракачанката. Това трябва да се криминализира – събрали сме подписи. Зад уж новата порода Българско овчарско куче се крият други породи – санбернар, нюфаундленд, алабай… Такива кучета нападат стопаните си, с лигави муцуни са, с увиснали клепачи. Създадохме международна организация на каракачанките. Но довчерашни приятели откраднаха документите и станаха Юди, не платиха таксата и патентът стана държавен. Неведнъж съм им посочвал пътя към смокинята и въжето на Юда. Въпреки всичко, редно е патентът да бъде държавен.
Благодарен съм на Ирина Динева и холдинг „Загора” и на Евгени Юсупов, собственик на винарна „Мидалидаре”, че приютиха съществена част от генофонда. Ако има как да се запази семенна течност от каракачанското куче, ще е добре.
Не правя това, за да си усложнявам живота, но тоя хъс ни е окрилял, мен и брат ми. Брат ми написа няколко книги, в които разглежда историята на каракачанското куче, още от Хиндукуш.
Тук-таме при разкопки се е запазил скелет на тракийски кучета, с малко костен материал. При разкопките са разкривани изображения на бойни или ловни кучета, за овчарските изглежда нямало място в античния период. Но има разкрития на коне с колесницата и кучето… Стараем се и ако можем да направим музей на каракачанските кучета към Тракийския университет, ще е добре.
II.
За една личност успехът е голямо изпитание. Парите, жените… Алкохолът! Защото алкохолът е голям разтворител на човешки отношения, на месторабота, приятелства и богатство. В бурно море и при каца с вино човек трябва да внимава. За да надграждаш, трябва да можеш да се отказваш от нещо. От някого. Аз късам, режа онова, което ми пречи да вървя по пътя си. Колкото повече се изкачваш към върха, толкова повече всеки килограм ти тежи. Нямам началник, не мога да имам. Живея само от изкуство, макар да е много трудно. И да оставя диря. Ако нямах изкуството, ако нямах семейство, ако нямах син, какво щеше да остане? Умираш сам, като куче!
Голямо изпитание за една личност е да се научи да казва НЕ. Първо да запази вътрешната си свобода и независимост. Да остава сама. Самотата не е проклятие и самотност. Човек остава сам със себе си. При мен е така. Аз спя по час, най-много час и половина. Имам кошмарни сънища. А като будувам, премислям преданията на баба ми, буйния живот. Намирах отдушника в бармана в някое заведение, в моторите, в музикален аспект в Булат Окуджава, „Пинк Флойд”… Но като застана пред платното, имам какво да кажа. Стигам до великия самурай Мусаши, който написал в последните си дни от живота трактат, послание – смъртта е неизбежна, но живей с кауза. С мотивация да създаваш изкуство. Прошката, способността за уединяване съпътстват всяко голямо творчество. И отличават самурая от касапина, иначе и двамата си вършат работата… Накрая разбираш, че без илюзии трудно се живее.
III.
Културата винаги се е нуждаела от едно рамо. Неслучайно в Италия и в други страни са запомнени родове като Медичите. Чувал съм, че и по време на кланета са запазвали хората на перото и на четката.
Изкуство в широк аспект е дори и капачки да правиш. В духовен план – днес изкуството е на колене. Възхвалява се чалгата, тя се опитва да изтръгне кърмата на народното творчество. Светът ни е белязан от демонични, саморазрушителни сили. Истински верният човек на изкуството живее по-трудно от подражателя, от този, който не спазва авторски права, няма етика. Вярно, че Джек Лондон и други като него говорят за човека на изкуството като за растение с дълбоки корени, устремено към светлината. Като троскота, който пробива асфалта. Но не трябва отгоре да се изсипва още един пласт асфалт, после още един – докога ще издържи?
Обществото и държавата като че казват – култура няма да има! Това не са корени на демокрацията. 50 гласуват, от тях 3 са прави в своето мнение, но мнозинството решава – така са разпнали Христос. Народът казал! Така и днес – обществото „казва” култура няма да има. Ако някой тръгне със собствена позиция да воюва за нещо право, той или ще е обявен за самозванец, или ще се намерят хиляда причини човекът да се разпне. Но трябва да се бориш. Човекът на изкуството е човек на действието. Дразни ме излишната драматизация на проблемите. Постоянно да се жалваш, значи, че си блееща овца. Като не ти отърва нещо, ставаш и си казваш думата!
Виж още:
