Единодушно с гласовете на всички общински съветници на Стара Загора художникът доц. Злати Златев бе удостоен посмъртно със званието „Почетен гражданин на Стара Загора„. Наградата традиционно се връчва в навечерието на Празника на града – 5 октомври.
Доц. Злати Златев бе герой в първото издание на книгата „Стара Загора: 100 портрета“, която се издава по идея на кмета на община Стара Загора Живко Тодоров.
В памет на художника публикуваме интересни акценти от неговия разказ от първо лице. Както и споделеното за него от сина му Георги Златев (герой на изданието „Стара Загора: 100 портрета +“, трета част, заедно със съпругата си Ани Златева).
В аванс НБП съобщава, че на 29 октомври 2022 г., събота, 18 ч., в рамките на Есенните литературни дни, в Културен център „Стара Загора“ ще се състои премиера на трите тома „Стара Загора: 100 портрета…“.
„Роден съм на 2 септември 1942 г. в новозагорското село Прохорово. Там съм завършил началното и основното си образование.
До 13-годишен не бях стъпвал в град
Моето село беше доста откъснато. Автобус идваше само вечер. Шофьорите нощуваха в селото. На другия ден сутринта в 5 часа автобусът тръгваше обратно.
Баща ми, като видял, че учителите в моето село не са чак толкова натоварени, решил да ми избере поприще – да стана учител. Дошъл в Стара Загора, разбрал, че тук има Педагогическо училище за начални учители. И с негово настояване и благословение след 5-6 месеца през 1956 г. вече бях ученик в Педагогическото училище за начални учители, което след години стана Институт за усъвършенстване на учители.
В Педагогическото училище известният старозагорски художник Димитър Караджов ми преподава 4 години. … Този любим мой учител (по-нататък ми стана добър приятел), беше първият, който събуди у мене желанието да рисувам. Водеше ни и на изложби, които не бяха чак толкова чести по онова време в Стара Загора. И до днес си припомням ясно названията и визията на картините на Атанас Михов, който беше направил изложба в Стара Загора. Димитър Караджов ни заведе в изложбената зала, запозна ни с големия художник. Михов ни разказа как е рисувал картините, какво е вложил в тях.
Бях пленен от разказа му и вътрешно си казах: „Ставам художник!“
Оттогава започнах да обръщам повече внимание на рисуването и да правя такива постановки, каквито ни даваше нашият учител… Не мога да кажа, както някои казват много често – „откакто се помня рисувам“. В моето родно село нямаше ток, какво остава да зная какво е това рисуване. …През 50-те години – къде ще рисуваш в тази тъмнина на газена лампа! Няма хартия, няма блокчета, няма боички, къде да ги намериш тези неща? Баща ми едва успя да ми намери едно букварче за първи клас. Разглеждайки го навън, съм го забравил. Минало прасето и набързо „прочело“ буквара ми, т. е. направило го на парчета. След това изядох един бой и така започна първият ми учебен ден – с пожелание за успех от прасето…
Докато учех в техникума, се запознах с най-хубавото момиче на един студентски празник, което по-късно ми стана съпруга
Тя учеше в същия техникум, едва година я чаках да завърши. След това дойдохме в Стара Загора.…
… При второто ми идване в Стара Загора никого не познавах. … По това време срещнах случайно Димитър Караджов в т. нар. Клуб на дейците на културата (намираше се под Радио Стара Загора).Там се събираха големите имена: Иван Хаджихристов, Иван Мирчев, Константин Колев, Христо Кацаров… Бях млад, около 25-годишен, и все се шмугвах между тях. Един ден там се запознах с двама художници – Пеньо Радев и Райчо Радев. Станахме приятели. Жената на Димитър Караджов, кака Еленка, е сестра на Иван Мирчев. Впоследствие станахме близки със семействата им.
…В голямото ателие на „НАРМАГ“ започнахме да правим монотипии: – валяци имаше, печатарско мастило имаше, хартия имаше. И аз се сдобих с ателие. Първоначално беше на едно забутано място на пазара. После го изместиха, където сега е днешната Областна управа. Това ми бяха първите работи, с които възнамерявах да провокирам т. нар. младежка група на художниците под егидата на Комсомола. Организатор й беше Райчо Радев. Един ден Райчо ми каза: „Виждам, че нещо правиш тайничко. Абе, няма начин да не правиш нещо. Дай да видя какво?“. Не исках да ги показвам, защото ме беше много срам. Страхувах се да не се изложа пред него. Започнах да му ги вадя на един цял лист 100/70 и той занемя. Аз се притесних и му викам: „Добре бе, казах ти, че не стават тези неща…“, а той ми казва: „Абе, какво приказваш, как да не стават!
Давай ги на изложбата. Смятам, че даже и награда ще имаш. Позна…
И тогава съдбата отново се намеси – срещнах Точко Токов. Той вече беше студент втори курс във Великотърновския университет със специалност „Изобразителни изкуства“. Взе ми документите, попълни ги и ги занесе, волю-неволю трябваше да се явя на изпитите. Станах студент по никое време – женен човек с две малки дечица…
… Случих на добри преподаватели! Те са и мои приятели – проф. Никола Хаджитанев, проф. Спиридон Борисов, доц. Иван Маринов, при когото завърших графика. Любовта ми към графиката тръгна от Стара Загора, когато правих първите монотипии. Пеньо Радев (Бог да го прости!) ме научи да правя линорезби. Участвах в Окръжни изложби с тях. В Търново 4 години и половина учих при доц. Маринов. Той е много свестен човек. Ами Спиридон Борисов – рисувачът, само като влезеше в залата, където рисуваме, и всички изтръпвахме…
Първата ми самостоятелна изложба в Стара Загора беше през есента на 1978 г.
в Клуба на дейците на културата, който се намираше на „Методий Кусев“ срещу Операта. Представих 35 графични творби – офорт и акватинта. … Тогавашният председател на КДК Мирослав Марков откри изложбата. За голяма моя радост присъстваха моят първи учител Димитър Караджов, художниците Христо Танев, Георги Славов, които вече не са между живите. След изложбата се получиха добри отзиви, писаха и в популярния окръжен вестник „Септември“…
На следващата година с част от тези творби, нарисувах и нови работи, направих и първа самостоятелна изложба в София на „Руски“ 6. Това беше за мен голямо постижение. …
Цялото графично войнство присъства на откриването…
Присъстваха за голяма моя радост и най-близките ми хора: баща ми, майка ми, сестра ми (Бог да ги прости!). И да спомена нещо в посока на леката хвалба… Бях изложил около 30 творби в изложбената зала. След 15 дни трябваше да закривам изложбата. Като наминах да видя как върви, разпоредителката ми казва: „Абе, момче, не знам как стават тези работи, тука преди тебе сума ти хора са правили изложби, на другите им купуват 1-2 работи до края, а пък на тебе ти купиха 15 работи за 15 дена!“…
Преди всичко, за да стане един художник добър творец, му е необходима Божията дарба – таланта. Каквото и да правиш, колкото и академии да завършиш,
ако нямаш таланта, който ти е даден от Бог, не можеш да станеш художник!
Когато художникът търси своя път в изобразителното изкуство, в никакъв случай не трябва да имитира своя учител. Необходимо е да намери своята пътека, колкото и малка, крива и тясна да е тя. В този смисъл художникът има две основни задачи. Първо – трябва много да се труди, да не се залъгва, че в изкуството постижения се правят без труд. И второ – упорито и настойчиво, пресявайки плявата, да намери зърното, и да открие своето амплоа, своето Аз“.
Георги ЗЛАТЕВ, художник и скулптор: Има събрани работи поне за 40-50 изложби
Сега, като разчиствам ателието на баща ми, откривам, че той има събрани работи поне за 40-50 изложби. Той е кътал в годините много свои рисунки – големи рисунки, формат метър и 70. … Бълвал е продукция като ненормален.
И да, след смъртта му го преоткрих. На някои неща не съм обръщал внимание, просто защото ми е баща. А сега, изведнъж, като го няма, погледнах на него с по-други очи, като към колега просто, и видях, че това е бил човек с много по-космополитно мислене от мен, като се сравнявам с него. Само стихосбирките с посвещение на него, които намерих в ателието му, ги струпах една върху друга и купчината се вдигна някъде на метър и 40. Книги, подарени и надписани от авторите им на него, тези без автографи не съм ги слагал там. Оказа се, че той не само е бил любител на поезията, дори е писал стихове. Това сигурно още е тайна, защото той не е казвал на никого, не ги е печатал никъде. Даже все още не съм ги прочел…
Много са и стихосбирките, които той е илюстрирал, правил е и корици на книги. Страшно много неща е направил. Намерих едни кашони още от социализма с нагледна агитация. Това бяха едни пана, които украсяваха градовете и входовете на градовете, такива неща напред-назад, такива пространствени… И аз намерих матриците на тези неща. Това също ме изненада, но това с книгите направо ми събра очите. Поети, поетеси – стара генерация, нова генерация. И то поезия, не друга литература. Дадох си сметка, че аз толкова стихосбирки не съм прочел в живота си, не да ми ги посветят. Със сигурност ще издам стиховете му, но първо нека аз да ги прочета, още нямам смелост за това. Писал си е лични неща и аз не смея още да вляза в тях.
Той почина през декември 2021 г. от ковид, с майка ми си отидоха от този свят през 4 дена… А той изобщо не е смятал да се предава, реално едни от най-хубавите му неща са последните му творби. Един художник, като мине 70-те, започва да задобрява, дето си вика. Говорих с много колеги и всички са на това мнение. Реално нещата, които е правил преди 20 години, в сравнение с последните, са доста различни. Може би на тази вече пенсионерска възраст човек се освобождава от много професионални задръжки. Личи, че се освобождава, може би разбира, че времето изтича и трябва да го направи. …
Но реално баща ми се беше подготвил, дето се вика, да си кара като художник още много дълго време. Даже аз не сам толкова сериозен към запазването на картички, документи, работи – не можах да повярвам, като видях как ревниво е събирал той всичко. Само билетите, с които е ходил по света, са една камара, един кашон. Съхранил е билетчетата, с които е влизал в различни галерии по света. Направо мога да отваря музей на баща си…
