Старозагорци разбират от фотография, винаги са били критични към качеството и при нас винаги са го намирали
Изкуството, в това число и фотографията, е като една къща – основите са образованието, знанията, стените са трудолюбието, дизайнът на къщата е постоянството, и покривът е любовта. каквото и да си построил, без покрив – не може. направил си бизнес, но не го обичаш. Е, околната среда ще го срути
Божидар Дуков е роден на 19 януари 1955 г. в Стара Загора. Завършил е Второ основно училище „П. Р. Славейков”, гимназия „Христо Ботев”, а след това като следдипломна квалификация – Строителния техникум в Стара Загора. По-късно учи фотография в единственото за времето си професионално училище в това направление – Техникум по полиграфия и фотография „Юлиус Фучик” в София (сега Национална професионална гимназия по полиграфия и фотография).
Професионален фотограф. Магията на фотографията го завладява още в ученическите години. Първата му работа е в Управление „Строителна механизация”, където участва в изграждането на знакови строителни обекти. По-късно работи на частно към структурата „Държавна фотография”. През 1991 г. заедно със семейството си създава СД „Дукс”. И до днес продължава да бъде собственик на „Дукс фото”, което управлява съвместно със съпругата си Невена Дукова.
Участник във втората книга по проект ПРЕДПРИЕМЧИВИТЕ – „Вектор на успеха“, на издателство „Постижения“.
БОЖИДАР ДУКОВ
Роден съм на 19 януари 1955 г. в Стара Загора, в къщата, където днес се намира фотостудио „Дукс”. Аз съм пето поколение старозагорец. Баща ми е Христо Дуков, майка ми – Паунка Кожухарова-Дукова. Родната ми къща е наследствена по майчина линия. Интересен момент е, че дядото на моята майка – Христо Кожухаров, е бил кмет на Стара Загора. Имам брат – Кирил Дуков, който е с 6 години по-голям от мен.
Основата на възпитанието ми и ценностите, с които израснах, дължа изключително на баба си Мария. Тя бе високообразован за времето си човек, учител по литература и френски език, много добър математик. И много християнолюбива жена, тя ми даде вярата в Бог. Вярващ човек съм. Днес рядко имам време да ходя на църква, но всяка сутрин и всяка вечер си казвам молитвата, която именно баба ме научи.
За мен християнството е изключително ценно. Давало ми е много сила в тежки времена
Баща ми беше снабдител, майка ми – счетоводител. От родителите ми съм възприел модела за любов в семейството. Рядко се срещат хора като тях да доживеят диамантена сватба. Малко остана да отпразнуват и благодатна сватба. Над 65 години са били заедно. Бяха много трудолюбиви хора. От баща си получих много уроци. Той ме научи, че човек и да падне, винаги трябва да намери сили и да се изправи. Беше категоричен, че няма невъзможни неща. И най-вече, че няма трудност, която човек не може да преодолее и която с Божията воля да не може да понесе. От баща си се научих на трудолюбие, чест, постоянство, приятелство… Мама бе душата на семейството. Много ми липсва…
На 20 години се ожених, на 21 години станах баща. 10 години по-късно съпругата ми се разболя и почина от рак много бързо. Останах сам с двете ни дъщери. За кратко имах брак с друга жена. Не беше лош човек, но не можа да се разбере с децата ми. От нея имам още едно прекрасно дете, което също остана при мен. И така,
по-късно настоящата ми съпруга Невена ме взе с три момичета…
С нея сме заедно от 1989 г., оженихме се през 1995 г. И през 1997 г. се роди синът ни Симеон Дуков – радост в семейството, дългоочакваното момче. Имам прекрасни деца. За съжаление, едната ми дъщеря почина в САЩ на 38-годишна възраст. Преживях доста удари от съдбата. За мен, така са ме и възпитавали – Бог и семейството са най-важните неща. Нямаш ли вяра, няма как да продължиш напред. След вярата, най-важно е семейство, което да застане до теб.
През 1986 г. след смъртта на първата ми съпруга напуснах „Строителна механизация”. Трябваше да съм близо до дома и семейството. Минах изцяло на частна работа към Държавната фотография в Стара Загора, по т. нар. 35-о постановление (Постановление № 35 на МС от 5.06.1987 г. за приемане на Правилник за колективната и личната трудова дейност на гражданите за допълнително производство на стоки и услуги – б.р.). Там срещнах изключителни колеги, от които съм научил доста неща. Междувременно от 1987 г. до 1989 г. завърших фотография в София в Техникума по полиграфия и фотография „Юлиус Фучик”, беше със статут на колеж. Тогава в тази образователна сфера нямаше други възможности.
Как дойде навремето предприемаческият ми импулс? В края на 80-те години, малко преди промяната на строя, с 35-о постановление, за което стана дума вече, държавата даде шанс за развитие на частния сектор. Имаше липса на работни места. Хората вече успяваха да стигнат до чужбина.
Дори в социалистическите страни имаше дребен частен бизнес
Тук беше разрешено само обущарството – лобито на арменците беше много силно. Имаше и двама-трима – евреи и арменци, които пък правеха фотография в Градската градина в Стара Загора. С 35-ото постановление се даде шанс и ние започнахме да снимаме легално на частно. Пускахме квитанции и плащахме данъци. Но структурата „Държавна фотография” започна да усеща много силна конкуренция от фотографите, които работят на частно. В „Държавна фотография” имаше машина, с която се копираха цветни снимки по модерен начин, ставаше много по-бързо отколкото на ръка. Но като отидем да си копираме снимките, нас вечно ни бавеха. Така не можехме да си предаваме продукцията в срок. Моята съпруга Неви тогава работеше на тази машина и ми е казвала, че ни бавят умишлено. Освен това, 1 снимка ни я копираха за 60 ст., ако искаме за 3 дни – цената беше 1.80 лв., а ние я продавахме за 2 лв. Много се амбицирах да направя някаква промяна.
През 1989 г. заминах за няколко месеца в Германия да помагам на един приятел. Видях къде се продават копирни машини, като тази в „Държавна фотография“ – втора употреба. И реших да си купя. Моят приятел се зачуди – 25 хил. германски марки струваше, с транспорта щеше да стигне до 30 хил. марки. Но през 1990 г. направих сделката и купих машината. Тогава казах на Неви: „След 2 месеца „Държавна фотография” ще затвори. Вземам те на работа, ако не искаш – друг човек ще си наема”. В началото тя не ми повярва. Направих и друго ноу-хау… Тогава един цветен фон с декорации за снимки струваше 500 долара. Аз купих 5 фона от Испания.
С машината заковах първия пирон в ковчега на държавната фотография
Стана след като през юни 1990 г. инсталирахме нашата машина – в пъти по-модерна и по-качествена от държавната. Беше много компактна, 7-8 пъти по-бърза и без толкова химия. Правеше по 800 снимки на час.
През 1990 г. с общи усилия на семейството създадохме фотостудио „Дукс”, тогава – СД „Дукс”. Имахме копирен център, предпечат, фотография, всичко, което можеше да се свърши с техниката и със знанията, които притежавахме. Направихме своеобразна семейна манифактура. Баща ми ми помагаше навсякъде, където имаше ръчен труд. Мама правеше списъци, събираше адреси, правеше план за деня, записваше заявките, отговаряше по телефоните. Неви дойде да работи при нас. Снаха ми също работеше тук. По-късно, за жалост, почина. Оттогава брат ми изгуби желание за работа във фирмата, защото свързваше всичко тук с нея. Разделихме си бизнеса и имотите. Сега се е отдал на заслужена почивка. Аз продължих…
През 2000 г. Стара Загора имаше най-модерната дигитална машина в света – „Фронтиер 350” на „Фуджи филм”
Една космическа технология кацна тук. Спечелихме я благодарение на старозагорци, защото те бяха оценили нашето студио. Нямаше откъде да извадим 250 000 евро. Всеки старозагорец оставяше частица, за да изплатим тази машина.
Без желанието на хората да използват нашите услуги нямаше как да се случи всичко. Изключително съм благодарен на старозагорския клиент. Всъщност старозагорци разбират от фотография, винаги са били критични към качеството и при нас винаги са го намирали.
В последните години, когато технологиите взеха връх,
като навлязоха удобствата, смартфоните и т.н., хората вече не копират толкова снимки както преди
Затова и нашата голяма машина, която е тук от 2000 г., ще я пенсионираме. Тя ще си остане емблемата за фирмата. През годините не направи нито един сериозен проблем. Но тя е изключително енергоемка и вече не е рентабилно да я поддържаме. Вкарахме нови технологии – фотографски принтери, отново на „Фронтиер” и „Фуджи филм”. Качеството им е чувствително по-добро, консумацията на енергия е много по-малка.
Фотографията вече не е голям бизнес, но аз я обичам и може би ще съм последният, който ще я затвори, докато мога да я правя. Това ми доставя удоволствие. Завършвайки Строителния техникум, ме викаха да се занимавам със строителство на сгради. Можех да си сменя професионалния път, но фотографията е моята любов. Няма как да се опише – да срещнеш хората и да ги направиш щастливи. Обичам да снимам деца, семейства, обичам да се докосна до щастливите мигове на хората. Не съм чак толкова отдаден на парите, за да сменя фотографията. Децата ми са изучени, всеки е хванал живота си в ръце. Като са здрави и успешни, това е добре. Никой не е станал милионер, но всеки прави онова, от което е щастлив. Засега с фотография се занимава единствено голямата ми дъщеря Поли, която е в САЩ. Деси, която е в София, завърши фотография, но снима по-скоро като хоби. Работи в корпоративна компания. Всичките ми деца са с прекрасен английски език. Симеон също работи към международна компания, с английски език. Щастливи са.
Какви качества са нужни за успеха на предприемача?
На първо място човек трябва да има визия какво иска да прави, не е важно само пари да имаш
И трябва добре да проучиш това, което искаш да правиш. За мен образованието е изключително важно. Не казвам, че трябва да си висшист, а да си образован за това, което ще правиш. Без знания не става. Другото – каквото и да захванеш, трябва ти постоянство. Това качество липсва на българина, според мен. Ако не си постоянен, и парите ще загубиш. Постоянството пък е подкрепено от трудолюбие. А за да си постоянен и трудолюбив, това, което правиш, трябва да го обичаш. Да ти доставя удоволствие. Ако трябва да обобщя, без визия, знание, трудолюбие, постоянство и най-отгоре любов – нищо не можеш да направиш. Не можеш да станеш фотограф, ако не те дърпа. Така е и с другите изкуства. Не става по наследство. Трябва да ти идва отвътре. Преди да заспя си мисля за фотография и като се събудя, това е първото нещо, за което пак се сещам. Изкуството, в това число и фотографията, е като една къща – основите са образованието, знанията, стените са трудолюбието, дизайнът на къщата е постоянството, и покривът е любовта. Каквото и да си построил, без покрив – не може. Направил си бизнес, но не го обичаш. Е, околната среда ще го срути…
Не се уморявам от работата. Казали са: „Ако искаш да не работиш, направи хобито си работа”. Аз направих от хобито си – фотографията, бизнес. Работя и в къщата, в която съм роден. Има страхотна енергия в нея, винаги се чувствам бодър, зареден позитивно. Викали са ме по никое време за снимки. Отивам с удоволствие. Не защото ще взема някакви пари, а защото ми е кеф, че някой се е сетил за мен. Отивам да се забавлявам. Обичам си работата, обичам фотографията!
