На 6 октомври се навършват 1010 година от смъртта на великия български цар Самуил (997-1014). Неговото име е станало синоним на един период от българската история – историята на Самуилова България. След византийското завоевание на източната половина на ранносредновековното Българско царство през 971 г., земите на запад от р. Искър и на север от р. Дунав запазили своята държавна независимост. Българският югозапад се намирал под властта на велемощният български комит Никола. Средищно място на неговата област била крепостта Сердика. Тук се установил и българският патриарх Дамян. Синовете на Никола, комитопулите Самуил, Аарон Моисей и Давид, подир неговата смърт, предприели война на широк фронт срещу Византия. Макар да не носел царска корона, комитопулът Самуил станал главнокомандващ на българската войска и самовластен господар на България. По това време цар Борис ІІ (969-978) се намирал в ромейски плен.
Още в първите сблъсъци били дадени жертви: Давид бил убит от скитащи номади – тесалийски власи, а Моисей загинал при обсадата на Сяр. С умели действия Самуил успял да завладее главния град на Тесалия – Лариса. Оттук той пренесъл в резиденцията си Преспа мощите на св. Ахил и в негова памет построил импозантна базилика.
По време на разгарящия се българо-византийски конфликт, крепостта Берое (дн. Стара Загора), останала извън интереса на византийските хронисти. Дали наистина е било така? Малко време след завоеванието на Източна България император Йоан Цимисхи, след 971 г. разпоредил за създаването военно-административната единица – стратегия Берое. Вероятно неин пръв управител бил императорския протоспатарий Андроник.Малко по-късно той бил заместен от стратега на Берое – Йосиф. Техните оловни печати свидетелстват за интензивната им кореспонденция с византийските военачалници във Велики Преслав и в Източна Тракия. В една от византийските листи на първенството (Тактика от испанския архив Ескориал) стратегията Берое е поставена на 66-то място (ὁΒερόης) от 83 стратегии, което показва незначителната й роля като военно-административна единица. Това е така, защото Берое вече не е имала особено значение във византийската отбранителна система срещу България. По това време крепостта се намирала във вътрешността на империята, далеч от фронта на българо-византийската война. И все пак крепостта Берое, макар и периферно е влязла в плановете на двамата могъщи противници – византийският император Василий ІІ (976-1025) и българския военачалник и цар Самуил (997-1014).
През 1002 г. василевсът с кораби по Дунав обсадил българската крепост Видин. За да отвлече вниманието му по същото време Самуил организирал контрапоход на югоизток. Византийският хронист Йоан Скилица съобщава: „Докато той [Василий ІІ] бил зает с обсадата [Видин], Самуил с бърз ход нападнал ненадейно Одрин на самия празник Успение на Пресветата Богородица [т.е на 15 август]. Той завладял с внезапно нападение и всенародния панаир, който ставал ежегодно, и като събрал много плячка, върнал се в страната си“. Може да се предположи, че маршрутът на българската войска е бил по Диагоналния път Сердика – Филипопол – Одрин, т.е. тя е преминала недалеч от крепостта Берое. Остава неясно чие владение е била тогава.
С най-значими последици в българо-византийската война била битката край крепостта Ключ на 29 юли 1014 г. Тогава ромеите изненадали българските бранители след обходен преход във височините на планината Беласица, те ги нападнали в гръб и предизвикали тяхното паническо бягство. На 30 юли при Макриево (край Струмица) българският лагер бил напълно разгромен от Василий ІІ. Цар Самуил едвам бил спасен, като неговият син Гаврил-Роман-Радомир го взел на коня си и отвел в Прилеп. Впоследствие българският престолонаследник се завърнал района на бойните действия и лично пробол с копието си византийския военачалник Теофилакт Вотаниат. До тук свършили и успехите на императора срещу българите – той не могъл да превземе Струмица, нито да продължи пътя си във вътрешността на България, към Битоля и Охрид. За да пречупи българската съпротива, той заповядал пленените 15 хил. воини на Самуил да бъдат ослепени. С перфидна точност на всеки 100 души бил оставян по един едноок, за да заведе останалите при техния цар в Преспа. Когато Самуил видял печалното шествие на хилядите осакатени свои бойци (много от тях умрели веднага от инфекция, от болка или оставили изнурените си тела в лятна жега по дългия път от Ключ), той припаднал. Околните го съвзели малко с благовония и поискал да пие студена вода. Когато пил – припаднал отново и след два дена умрял. Той бил погребан в базиликата „Св. Ахил“ на едноименния днешен остров в Малкото Преспанско езеро.
В историческите извори нему са дадени различни характеристики: „цар самодържавен“, „комит озаряващ Запада“, „онзи Самуил, който управлявал българското племе, непобедимият по сила и ненадминат по храброст“ и др. Византийският хронист Йоан Скилица обобщава: „Самуил станал самовластен господар на цяла България. Той бил войнствен човек, който никога не знаел покой… Той безнаказано нахлувал в Тракия и Македония и земите около Солун, но и в Тесалия, Елада и Пелопонес. Той завзел много ромейски крепости…“. Друг ромей, Йоан Ставракий, живял през втората половина ХІІІ в., подчертава неговото значение за българския народ със следните думи: „В предишно време и не много отдавна владеел над българите онзи прочут Самуил, който И ДОСЕГА Е В УСТАТА НА БЪЛГАРИТЕ. Той бил завладял покрай другите земи и цялата българска и ромейска земя на запад от града на солунчаните и здраво управлявал като военачалник“.
Вечна памет на цар Самуил и неговите воини, отдали живота си за България!
Мария КАМИШЕВА,РИМ-Стара Загора
Проф. д-р Георги Н. НИКОЛОВ, Софийски университет „Св. Климент Охридски“