– Калояне, златният медал на държавния шампионат означава ли, че се завръщаш в големия спорт?
– Вече съм на години и нямам амбиции за големия спорт. Просто се пуснах на републиканското за отбора на родния си град Стара Загора. Успях да се преборя, да стана шампион в категория 96 кг без да съм тренирал много. Излязох от „Берое“ на 19 години и съм доволен, че му донесох този медал. Той е подарък за Стара Загора и старозагорци.
– Лесно ли стигна до победата?
– Не може да се каже, че беше трудно. Но не беше и лесно. Като не си тренирал достатъчно, организмът е податлив на грешки. Ако бях тренирал повече, нямаше да се стигне до ситуация да дам 5 точки.
– Това последно състезание ли ти е?
– Да, така съм решил. Приключвам със състезателната дейност. За да се върна в спорта, трябва да тренирам редовно, а не ми остава време. Ходя на работа. Имам други задължения.
– С какво се занимаваш?
– Гард съм в НСО. Това е голяма структура, не съм лична охрана, работя на обекти. В София съм, засега. Имам жена, дъщеря, която скоро ще стане на 6 години. Гледаме се тримата.
– Ти си на 33 години, пребори много по-млади състезатели, как се съхранява дълголетието на тепиха?
– За да побеждаваш на тия години, може би опитът си казва думата, поне при мен. Многото години, през които съм тренирал, оставят следи във времето, включително като качества не само на физиката, а и на психиката. На това се дължи – режимите, които съм спазвал през годините, лагерите, тренировките… Натрупва се в организма, той става все по-силен като тренираш.
– Намираш ли време за спорт, какъв?
– Спортувам за здраве и за добър външен вид. Тренирам, но по фитнес залите. Не всеки ден, може би 2-3 пъти седмично. Не ми остава време за тепиха. Понякога правя и игрички – обичам баскетбол и футбол.
– Спазваш ли хранителен режим?
– Това зависи от работното време. Стремя се да се храня вече по-малко. Налага се, като не тренирам така интензивно, за да не качвам килограми.
– Плановете ти?
– Да се развивам в работата си, която харесвам. В момента съм сержант в НСО, очаквам да стана офицер.
Надявам се дъщеря ми да обича спорта като мен. Ивайла сега ходи на градина, нямаме време да я водим по зали, надвечер ходим да тича из стадиона, или с колелото. Като тръгне на училище, ще мислим да я запишем на нещо. Което сама си избере, важното е да го иска тя, не ние с майка й.
НБП, Дима ТОНЕВА