На 21 април от 18 часа най-новата книга на Димо Узунов „ХАРИЗАНСКА БРОЕНИЦА. Моят Зографски Гергьовден” ще събере в голямата зала на старозагорската РБ „Захарий Княжески” топло развълнувана публика. Сигурно немалка част от присъстващите ще бъдат и герои в книгата – харизани, помагали на Зографския манастир в Света гора, Атон, през годините, организирани в поклоннически групи от техния водач Димо Узунов.
Очаква се Негово високопреподобие архимандрит Гавриил, игумен на „Зограф”, и Негово високопреосвещенство Старозагорският митрополит д-р Киприан да присъстват на премиерата.
Ден преди това, на 20 април, от 17.30 ч. в Казанлък приятелите на българската светиня в Света гора могат да се срещнат с Димо Узунов на премиерата на „ХАРИЗАНСКА БРОЕНИЦА” в залата на Историческия музей „Искра”.
Димо Узунов споделя, че е писал „ХАРИЗАНСКА БРОЕНИЦА” от март 2021-ва до ноември 2025 година. Всъщност той я пише четвърт век – от 2001 година, когато е първото му пътуване до „Зограф”. Продължава и сега. На 24 април повежда нова група в помощ на манастира. Харизанството спирки има, спиране няма.
Някои ще нарекат „ХАРИЗАНСКА БРОЕНИЦА” зографските мемоари на Димо Узунов. Други ще я нарекат зографското житие на Димо Узунов. Трети ще я нарекат зографският пътепис на Димо Узунов… Сигурно всички ще бъдат прави. Но аз ще я нарека ЧОВЕКОПИСЪТ НА ОТТЕЦ ДВЕ ДИМО.
Човекописът си е моя измишльотина. Не е екстравагантна, а мотивирана, оправдана. В книгата на Узунов с документални разкази са разкрити стотици човешки съдби, свързани със Зографския манастир „Св. великомч. Георги”, Света гора, Атон. Но забележителното словотворчество в този израз, който си проби път за заглавие, е на архимандрит Гавриил, игумена на Зографската света обител. Появява се още през 2004 година, когато той е епитроп, иконом на манастира. От тази година са топлите връзки на „Зограф” с ТЕЦ „Марица Изток 2”, където тогава работи Димо. В разказа „Да споделиш енергия” той обяснява находчивия каламбур: „До ден днешен признанието за оказаната помощ от енергетиците продължава да се споменава сред монасите. Дори ми измислиха и „електрифициран” прякор: „Оттец две Димо”. Кръстник беше отец Гавриил. Мнозина, които не отделят двете думи „от” и „тец”, ме питат, може ли на цивилни да се дава такова звание, защо и откога ми е дадено?”.
Може, ако ти го дадат самите отци – шега, натоварена с много сериозна признателност, уважение, симпатия, бих казал и обич. Защото отношението на манастирските братя към Димо е БРАТСКО. Провокирано е от вярата му и безкористния му труд, от преклонението му към „Зограф”, от неповторимото му умение да запалва харизанската искра у толкова много хора. Уникално е разбирането и взаимодействието на оттец две Димо и отец Гавриил, което години наред е в основата на стотици добри дела за манастира. Много уважителни и сърдечни бяха отношенията на Узунов с дългогодишния библиотекар на манастира дядо Пахомий и с игумена архимандрит Амвросий преди кончината им. Винаги рамо до рамо с отец Серафим, отговарящ за манастирския пчелин, майстор на благоуханните зографски свещи, с отец Исаак (още от послушничеството му като Васко), до когото опира всичко, свързано със земеделския труд в манастирските имоти… Мога да изреждам още много имена на братя, но Узунов го е направил по-сполучливо в разказа „За братята монаси”.
Когато говоря за човекопис, „ХАРИЗАНСКА БРОЕНИЦА” ми напомня за „Видрица” – великата книга на поп Минчо Кънчев. Не само защото специалистите я разглеждат като сборник от житие, родова хроника (в „ХАРИЗАНСКА БРОЕНИЦА” има и такива моменти), мемоари, дневник, пътеписи, записки и кореспонденции. А повече заради плътната емоционална, забавна и поучителна наситеност с факти, хора, случки, събития. Въпреки че е изпълнено с вглеждане, изповедност, посланийна сила, повествованието кипи, препуска, но не през куп за грош, а с ритъма на харизанското сърце.
Димо е войвода. Не толкова, че четвърт век с благословлението на „Зограф” води харизани в манастира, а защото неусетно превръща тези хора в знаменосци. Знаменосци на „Зограф”. Хора на съпричастния труд, на честта, на достойнството. На невидимото знаме, което всеки от тях носи, е знакът на манастира, който има формата на котва с кръст. Кръстът символизира ВЯРАТА, а котвата – НАДЕЖДАТА.
Това е духовното пространство, в което се простира книгата на Димо Узунов, изтъкано е от вяра и надежда, раждащи светлина за България, за православния свят. Неслучайно през вековете наричат „Зограф” Белият манастир. Заради неповторимата му осанка, която сякаш е абонирана за слънчевата щедрост, но и заради светлината, която раждат вярата и надеждата.
Монолитна като идеен хребет, като енергия, като послание, „ХАРИЗАНСКА БРОЕНИЦА” е многообразна като тематика. Увлекателният разказ, често с драматична наситеност („Изпит”), често с чувство за хумор („Магерницата”), често с разгърната диалогичност („Чудеса и чудатости”), завладява неотстъпчиво вниманието на читателя. Неотстъпчиво, защото е лишен и от намек за дидактичност, назидателност, прокламативност. За сметка на това е спонтанен, искрен, игрови. Книгата се чете на един дъх. За контактната й сила и въздействие помагат многото цветни снимки с ясни текстове към тях.
В едно интервю Димо Узунов нарече „ХАРИЗАНСКА БРОЕНИЦА. Моят Зографски Гергьовден” „книгата на живота ми”. Пожелавам й дълъг-дълъг живот! Тя го заслужава, заслужават го и читателите.
А „ЗОГРАФ”, БЕЛИЯТ МАНАСТИР, РАЗБИРА СЕ…, Я ЗАСЛУЖАВА!
NBP.bg, Петър ДРАГИЕВ
