Колко му е да спечелиш „Златен делфин”, след като си почнал с Вълка
NBP.bg съобщи, че актрисата от Държавния куклен театър в Стара Загора Биляна Райнова получи наградата за женска роля на XIX Международен куклен фестивал „Златният делфин” във Варна. Отличието е за изпълнението й в „Парченца от луната” на театъра в родния й град. Честито!
Биляна е героиня в третата книга от популярната поредица на издателство „Постижения” – „Стара Загора: 100 портрета +”. Заглавието на нейния документален автобиографичен разказ е „Радвам се, че съм си заралийка в кръвта”(публикуваме целия разказ по-долу).
Ето какво разказва Биляна за началото на своето куклено вълшебство… „Първата роля, в която се превъплътих, беше в детската градина – с удоволствие изиграх Вълка от „Червената шапчица”! „Кой какво иска да играе?” – попитаха госпожите. Всички момичета гръмко искаха да са Червената шапчица. Една-две посочиха и Бабата. Момчетата пък вкупом дърпаха куклата на Ловеца. Куклата на Вълка си остана безжизнена. Госпожите огледаха положението. След една минута вече бяха взели решение: на мен, като скромно и тихо дете, се пада честта да играя Вълка, поради липса на друг желаещ. Представлението беше на параван, с т. нар. кукли „петрушки”, които никога няма да забравя. Всяко момиченце мина през ролята на Червената шапчица, момченцата на Ловеца, но… Вълкът си остана един и същ във всеки един от екипите. Нонстоп зад паравана. Чак госпожите възкликнаха в един момент: „Абе, кой играе Вълка, бре деца?! Браво!”.
Колко му е да спечелиш „Златен делфин”, след като си почнал с Вълка в детската градина! Аплодисменти и поклон, вълшебнице!
NBP.bg, Петър ДРАГИЕВ
Биляна РАЙНОВА, актриса в Държавен куклен театър Стара Загора:
РАДВАМ СЕ, ЧЕ СЪМ СИ ЗАРАЛИЙКА В КРЪВТА
Магията на театъра е енергиен обмен, затова Нейно Величество Публиката е основна много важна част от него. Без нея театърът умира
I.
Аз съм горда гражданка на Стара Загора. Родена съм тук, в града на липите, на 16 януари 1978 година и много се радвам, че съм си заралийка в кръвта, защото обожавам този град.
Начално и средно образование завърших в Стара Загора. До седми клас учих в СУ „Иван Вазов”, чиито всеотдайни учители ми дадоха стабилния старт в моето образование. След това, с известна гордост мога да заявя, имах шанса да уча в престижната ни езикова гимназия „Ромен Ролан”. Завърших френски с английски език и това ми даде безценен опит и знания. Езиците отварят врати, пътища, светове. Много съм благодарна и на учителите си от Езиковата гимназия – ерудирани, интелигентни, знаещи и можещи кадърни хора.
След завършването на средното си образование, кандидатствах с френски език в Софийския университет и във Великотърновския. Приеха ме и на двете места, като специалността, която ми хареса повече, беше във Велико Търново – приложна лингвистика с френски и испански език. Но, съдбата беше приготвила нещо друго за мен, така че там учих само една година.
През цялото време, от осми клас нататък, моят интерес беше силно насочен към изкуството и по-конкретно към театъра. Затова реших, че паралелно с френския, искам да кандидатствам и в Националната академия за театрално и филмово изкуство „Кръстьо Сарафов” в София, за чиито изпити също се подготвях усърдно през всичките години. Първата година обаче се разминах и не успях да вляза в Театралната академия. Започнах да уча въпросната лингвистика в Търново. Но на следващата година с нови сили „атакувах” отново Академията и този път изпитите за драматичен театър и за куклен театър взех с отличен успех. Дадоха ми право на избор и аз избрах специалността, за която мечтаех – Актьорско майсторство за куклен театър. Оттам нататък вече знаех какво искам да правя в този живот и с какво искам да се занимавам.
Може да се каже, че осми клас беше началото на творческата ми кариера. Нашата учителка по френски език г-жа Мариана Самсонова беше човекът, който ни предложи и насочи желаещите към една театрална школа в града. Ръководител на школата беше г-н Пеньо Калчев. Той е следващият човек, който също изигра важна роля в моя живот, защото на него дължа 80% от това, което съм в момента като творец. Той е моят първи Учител, който не само ни учеше на художествено слово, сценична реч, театър, сценично поведение… Учеше ни и на философия, психология, духовни науки, защото те са много свързани с актьорската професия. Добрият актьор е хубаво да познава човешката душа, различните типажи хора, характерите, темпераментите… Трябва да е любопитен към всичко, което го заобикаля, и никога да не спира да го изследва.
Моето семейство също изигра много важна роля в моя живот. Трябва да заявя, че без подкрепа, загриженост и любов към интересите на детето от страна на неговите родители, има голяма опасност всичко хубаво „да увехне” много бързо… и да не се стигне до разгръщане на пълния потенциал, заложен от Божествената искра във всеки от нас. Аз съм страшно благодарна на майка ми и на баща ми, които винаги са били и продължават да бъдат моята най-голяма опора в живота. Те са моите вдъхновители за всяко едно начинание и всеки мой опит за полет напред и нагоре. Те ме подкрепяха през цялото време, въпреки че понякога имаха други идеи за моето бъдеще. Но разбраха, че театърът е там, накъдето ме води сърцето, и ми дадоха своята „благословия”. Обичам ги много!
Мога да кажа, без да преувеличавам, без да звучи помпозно, че всяко въплъщение, което ми се е давало като задача на сцената, всяка роля, която е трябвало да развия по някакъв начин, усещам като мое дете. Създаването на представление също може да се сравни с процеса на зачеване, износване на плода, раждане и израстване. По същия начин и ролята: зачева, развива се в теб, раждаш я на сцената и оттам нататък тя започва да израства. Не мога да кажа, че обичам или харесвам едното си „дете” повече от другото, всички са ми много на сърце. Обичам всичките си роли. Всяка една от тях е допринесла много за моя сценичен опит.
Първата роля, в която се превъплътих, беше в детската градина – с удоволствие изиграх Вълка от „Червената шапчица”! „Кой какво иска да играе?” – попитаха госпожите. Всички момичета гръмко искаха да са Червената шапчица. Една-две посочиха и Бабата. Момчетата пък вкупом дърпаха куклата на Ловеца. Куклата на Вълка си остана безжизнена. Госпожите огледаха положението. След една минута вече бяха взели решение: на мен, като скромно и тихо дете, се пада честта да играя Вълка, поради липса на друг желаещ. Представлението беше на параван, с т. нар. кукли „петрушки”, които никога няма да забравя. Всяко момиченце мина през ролята на Червената шапчица, момченцата на Ловеца, но… Вълкът си остана един и същ във всеки един от екипите. Нонстоп зад паравана. Чак госпожите възкликнаха в един момент: „Абе, кой играе Вълка, бре деца?! Браво!”. И до ден днешен смятам, че т.нар. „лоши герои” са много по-интересни за развитие, по-благодатни, много по-любопитни и по-интригуващи.
Много са хората по Пътя ми, на които се възхищавам. На първо място са моите учители от Театралната академия – проф. Румен Рачев, проф. Жени Пашова и други. Все имена, които ще останат в историята на кукленото изкуство. Те продължават да работят неуморно и да полагат основите на още много творчески зрънца, които на свой ред ще пораснат, ще се развият и ще дадат плод, за да продължи да съществува българският куклен театър! Те са сред хората, които са ме вдъхновявали.
Вдъхновяват ме като цяло творци, които са естествени, искрени. Творци, които могат да „напълнят” сцената дори само с присъствието си. Актьори с харизма и мощен енергиен заряд. Плътни, стабилни, уверени, различни, изобретателни, даровити… Публиката знае много добре за какво говоря, защото само такива творци могат да я „пленят”.
Кукленият театър в Стара Загора е любим мой театър от дете! Израснала съм с пеещия часовник и неговите тайнствени въртящи се кукли. Също и с другите кукли-палячовци в театъра (о, колко големи и внушителни ми изглеждаха тогава!), от двете страни на входа за фоайето, които дупчеха с машинка нашите билетчета и в същото време неуморно ни се покланяха… Сега съм много горда, че вече съм част от този приказен свят! В театъра се чувствам у дома, защото ние сме като едно семейство. Атмосферата е добронамерена и приятелска. Това идва и от нашия директор Дарин Петков, който също задава този тон на отношения. Колегите ми са талантливи прекрасни хора, които много обичам. Нашият театър е един от най-добре работещите в България, един от най-активните, най-бързо развиващите се, с доста разчупен напредничав мироглед. При нас публиката е всякаква – от малки до големи. За малките ясно, но защо и за големи? Защото порасналите имат уникалния шанс да се запознаят и с Негово Величество Кукления Театър за Възрастни, което рядко може да се срещне в България до момента и то с такова качество.
И все пак ролята, която остава най-важната за мен, е ролята ми на Майка. Майка с главно „М”. Това се оказа най-трудната роля, която ми е възлагана. Но и най-големият безценен дар, който някога съм получавала. За тази Роля не спирам да уча, да репетирам. Изнасям представления и отново се налага да репетирам. Тук няма премиера, няма и втори дубъл. Ролята се появява и остава завинаги.
В някои държави бременните майки ходят на театър за бебета. От зародиш могат да започнат да се стимулират сетивата на малкото човече. Ние в България още не сме стигнали дотам, иска се време. Донякъде сме осъществили следващия етап обаче, когато вече бебето е родено. Театър за бебета! Това е друг вид театър, цяла Вселена. Такъв театър могат да създават само хора, които са надарени със специфичен вид светлина и притежават доста характерни знания и умения. Той не е за всеки. За мен това е едно голямо предизвикателство, към което с радост се стремя, но все още не съм се престрашила да го направя.
Имам в спомените си безброй ситуации на сцената, когато студена пот ме облива и ми настръхва косата. Но това са моменти, които ме държат жива. Без тях човек зацикля, изпада в рутина, изискванията му към себе си намаляват. Така че тези ситуации са за добро. Например има екстремни случаи от сорта на забравени реплики или забравен мизансцен, активирано представление с липсващ актьор, липсващ декор или кукла по време на действието, авария при декор или кукла по време на представлението и много други. Импровизацията в тези моменти е най-важното качество за актьорите, както и бързата мисъл и рефлективност. Представлението не може да бъде спряно. То трябва да достигне своя край. Затова много е важно всички да сме заедно като екип, да сме задружни, да се усещаме, да сме свързани, да си помагаме и да се спасяваме при нужда. Егоизмът, егоцентризмът и нарцисизмът са враг номер едно!
Искам да благодаря на публиката! Колкото и да репетираме и да въртим един спектакъл, докато не застане поне един човек в залата срещу нас като публика – нищо не е същото. Енергията, която ние даваме от сцената, трябва да бъде приета, трансформирана от публиката и върната към актьорите на сцената. Само тогава се случва чудото. Магията на театъра е обмен, затова Нейно Величество Публиката е основна много важна част от него. Без нея театърът умира.
II.
За да започне да се занимава човек с изкуство, трябва да има някакви заложби, нещо да го тласка натам, да го човърка, да не му дава мира, нещо като „шило, което не стои в торба”. Трябва да има Дар, за да поеме в тази посока. А застанал вече на този път, както при всяка друга дейност, трябва да влага и много усилия. Има популярна мисъл, че творецът се състои от 10 процента талант и 90 процента труд. Има артисти, които са много талантливи, но пък нямат волята и дисциплината. Тогава този талант замира, увяхва и става ленив. Важно е човек да е деен, да си поставя цели и да ги достига. Важно е да полага труд и усилия, да развива упоритост, воля, целеустременост. Но също не е без значение и умението да общуваш с хората. Творецът може да е гений, но ако не може да взаимодейства с хората наоколо, не може да се сработва с тях, няма разбирането, смиреното, скромно, човешко отношение, няма как да се случат нещата. Всички сме свързани – ръка за ръка. Дори да е в моноспектакъл, въпросният актьор пак ще има нужда от хора зад гърба си. За мен отношенията между хората са много важни и трябва да стоят на първо място.
III.
Община Стара Загора не бездейства. Хората там работят и се опитват, доколкото е възможно, да създават, да помагат, да облагородяват. Но всички знаем, че сме зависими от много фактори , които често „връзват ръцете”. Въпреки тези неблагоприятни обстоятелства, Община Стара Загора се справя много добре, начело с нашия кмет г-н Живко Тодоров, също достоен възпитаник на Езикова гимназия „Ромен Ролан”, който си е на мястото и си върши чудесно работата.
Що се отнася до направление „култура”, мисля че на национално ниво трябва да се „поизтупат” много прашни и мухлясали неща. Има много кътчета, които са застояли. Не отричам това, което е било – миналото е основата за бъдещето. Всичко е достатъчно ценено, но не е лошо с размах да продължим напред. Ако има хора, които милеят по миналото с носталгия – чудесно – само че това ни дърпа назад. Не е необходимо да зачеркнем едно, за да напишем нещо ново. Просто ще го продължим, като отключим и отворим закостенели прозорци, олющени врати, ръждясали катинари, стени, които са били изграждани с години, за да разделят. Хората се променят. Светоусещането, чувствителността на индивида се променя, начинът, по който вижда света, се променя, самият свят се променя. Не можем да стоим на едно място.
Затова бих пожелала да отворим широко прозорците, да проветрим, да изчистим мухъла, да вдишаме свеж въздух с пълни гърди и да тръгнем смело напред. Дори и малко на риск. Българинът като творец е много важна фигура в световен мащаб. Гордея се, че съм Българка! Срещала съм се с много хора от други националности, обменяли сме опит и сме работили заедно. Но в Българина виждам една специфична сурова жилка, която го кара да не се пести, щом повярва в дадена идея; поема я на живот и смърт и няма равен по издръжливост и възможности, изобретателност, дълбочина, интуиция, многоликост на талантите, многопластов усет и несравнимо чувство за хумор!
