Опитахме да покажем на младата публика другата страна на монетата и вече да имат едно на ум, казва още режисьорът на премиерния спектакъл „Без изход – изповедта на един наркоман“
В Държавния куклен театър-Стара Загора се състоя премиерният спектакъл на трупата „Без изход – изповедта на един наркоман“, на младия режисьор Цвети Пеняшки. Един спектакъл, който разтърси публиката. В него сюжетът се припокриваше с истината за наркоманията и ужасът, който изпитва наркоманът в своята трагедия, на която не се вижда краят на мъките на душата, на сетивата. Тук всичко върви в синхрон: музика, графичната картина на сенките, създадено с майсторството на младите участници в спектакъла. Сценичното пространство е просто две педи, заобиколени с бяло платно, от което стават релефни изображения с притиснато лице в него. В двата квадратни метра е нещастникът, който страда до смърт в конвулсии на тялото и на душата. Всичко това се съпровожда със специално подбрана музика от Станимир Михайлов и Цвети Пеняшки. Актьорите от трупата на Кукления театър Деница Янакиева, Латина Беровска, Татяна Андреева, Калоян Георгиев, Любен Чанев градиха образ по образ – сенки, чудовищни типажи, от които човек настръхва. Толкова силно въздействащи бяха тези сценични картини като кошмарен сън.
Това е първият спектакъл, с който се захващам и с който ми се ще да обгърнем по-конкретна възрастова група – от 6-и до 11-12 клас, споделя авторът на спектакъла Цвети Пеняшки.
– А как стигнахте до тази идея, до тази тема и после в процеса на опознаване на това явление?
– Започнахме с търсене на подходящ текст, но се оказа, че не можем да намерим какъвто ни беше нужен. Моето желание беше да не бъде дидактичен и да не бъде, казвайки едно към едно нещата, а просто да покажем реалността на конкретния човек, на конкретен наркоман, който изследваме. Запознахме се с много изповеди, затова и подзаглавието е „Изповедта на един наркоман“. Опитах се да вляза в стила на хората, да разбера какво ги тормози, когато изпаднат в кризисния момент, от който няма връщане назад.Тъй като времето тече много бързо, в него се случват и по-бързо нещата от онова време, когато аз съм бил в 6-и или в десети клас. Подрастващите тийнейджъри вече имат много по-голяма информация за света и за всичко, което ни заобикаля. Затова реших, че трябва да направим нещо, с което просто да покажем действителността такава, каквато ние я виждаме и каквато се случва в съзнанието на един наркоман. Не толкова да се опитаме да създадем ситуационен спектакъл като „първото опитване“ или „кой е човекът, който…“. Опитахме да стигнем до конкретна история, която започва във връхната точка на пристрастяването и до вътрешните страдания на този човек. Какво си мисли, какво чувства, как осмисля нещата. Опитахме се да погледнем в душата, в мислите му. И дано да сме успели.
– За мен, като зрител, внушението, сугестията, са много силни. А младата публика дори да не го възприеме с всичките посоки на този въпрос, спектакълът ви е така устроен, че подсъзнателно остава страхът като предпазна мярка за младия човек…
– Затова и ние не конкретизираме нищо като ситуация, като терминология. Има хора, които много по-добре разбират нещата – и медицински, и биологично, и химически – какво представлява пристрастяването към наркотици. Почти навсякъде ние използваме названието „наркотици“ с цел да е знаково употребяването. Защото младите в момента имат възможност да се интересуват, да прочетат, да влязат в интернет. И според мен, ако успеем да накараме тийнейджърите да влязат в интернет, за мен това ще означава, че сме постигнали целта си. Защото, ако предизвикаш интерес към явлението, е по-важно, не към наркотика, а по-скоро към последиците от него, т.е. към пристрастяването, към точката, когато изход няма.
– Интересна е пластичната форма с помощта на платното и човешкото лице, което изпъква навън като преследващ дух и внушава страх – пластика, подходяща за онзи жесток свят, който гони въображението на наркомана и го довежда до лудост. Като зрител преживях този спектакъл с много голямо вълнение и интерес към вашите творчески откривателства. Защото темата не ще доклади, темата иска внушение. И всъщност режисьорът е открил това, което му е било необходимо, за да се роди страхът в зрителя.
– Вече са планирани тези спектакли с младата публика и ако те имат желание след това може да се обсъди и евентуално, ако не с тийнейджърите, то поне с учителите, с педагогическите съветници. За да можем като изясним нашата трактовка на проблема, те да продължат в допълнителни разговори. Те получават много информация, но точно тази част от информацията не я получават. Ако можем да им покажем другата страна на монетата и вече да имат едно на ум.
НБП, Донка ЙОТОВА
