Ретроспективна и юбилейна е новата изложба на художника Райчо Радев. От 1969 г. той участва в творческия живот на СБХ – група Стара Загора. Има над 18 самостоятелни изложби. Работи в областта на приложната графика и живописта (сух пастел). Изложбата бе открита на 3 май в старозагорската зала „Байер“.
* * *
– Райчо, откога свързваш родната Стара Загора с рисуването?
– Бях в 5-6 клас, когато започнах да уча рисуване. Преподавал ми е един от най-интересните и най-колоритните учители – Кипро Николов.
И моят съученик Иван Попчев ме научи на много работи
Изкарах една малка академия. След това дойде времето на колегиалните връзки с Васил Тодоров, Зафир Николов, Петър Русков, Димитър Караджов, които вече са в отвъдното. Но Иван Попчев беше човекът, който ме въведе с магьосничество в сухия пастел. По здравословни причини трябваше да спра да рисувам с маслени бои и да започна да правя нещо друго. Видях от Попчето как се работи с пастел. Нарисувах едни малки картинки и му ги дадох да ги види. Тогава той ми каза:
„Наборе, имаш усещане за пастел“
На следващата окръжна изложба представих три работи и трите влязоха, като едната още на журирането беше откупена. Това беше знак, че го мога.
– Рисувайки своите пастели, сякаш преживяваш живота по един особен начин?
– Въпросът за моите пастели е свързан с един момент, когато се оказах на една маса с проф. Александър Петров. Той е най-големият майстор на пастела изобщо…
– Не знам дали си спомняш, но този човек дойде в Стара Загора и донесе тук изкуството на пастела?
– Той имаше един цикъл „Лавандулови полета“ и
даже му викаха Сашо Лавандулата
С него се срещнахме на една маса в ресторант „България“. Той даваше бележките за материалите, които можеха да се купят от магазина на СБХ в София. И Петър Русков му казва: „Абе, този колега така и така, би ли му разрешил да вземе един хубав пастел“. Той веднага ми написа бележка и ме попита колко комплекта искам. Аз не знаех кое колко струва. Но сигурно бяха много скъпи, защото
бяха най-хубавата марка в света – „Рембранд-Таленс“
на световноизвестна фирма в Амстердам, Холандия. Казах, че може един комплект. В магазина на СБХ давам бележката, подписана от проф. Александър Петров, питам колко струва, отговарят – 18 лв. Абе, човек, вземи 10 комплекта… Макар че с този един комплект съм направил много картини!
Сега, като говоря за професори, ме застига още един такъв спомен.
Участвам в национална изложба на приложната графика
Представям два плаката, единият е за Есенните литературни дни, които в Стара Загора отдавна ги няма, а другият беше за Фестивала на оперното и балетното изкуство. По онова време имаше списание „Промишлена естетика и декоративно изкуство“ и гледам една статия от Максимилиян Киров, много известен изкуствовед. Пише за изложбата. На една колонка чета, че най-добре се представят проф. Александър Поплилов, преподавател в Академията, и второто име се оказва моето
за плаката „Фестивал на оперното и балетното изкуство“
Гледам списанието и не мога да повярвам. От Общината искаха да го откупят и да го отпечатат. Оттам чиновничката им казва, че от 1650 експоната на „Шипка“ 6 на всичките етажи има одобрени само 12 плаката, които заминават в Световния музей на приложното изкуство, а моят е номиниран за там. По-голяма радост от това няма.
Къде е Поплилов, къде съм аз?!
Имаше много силно жури от 22-ма души, имаше 10-12 професора между тях – най-видните.
– В групата на художниците някога цареше една особено приятна атмосфера. Кой я поддържаше?
– Спомням си, когато дойдеше нов човек в групата, за да го приемем, трябваше да има три изложби с една национална. Иван Попчев винаги правеше събрание, на което представяше новите млади колеги. Бяхме много задружни. Янаки Кавръков… – такива имена сега нямаме. Младите са безпардонни, като ти казват: „Това, което правиш, отдавна е остаряло“. Отвръщам им –
да вземем да затворим Ермитажа, Дрезденската галерия
щом няма нужда от това изкуство.
– Какво те е вдъхновявало и ти е давало кураж?
– Куражът идваше от това, че едно време нямаше достатъчно материали, а и нямаше откъде да се купят. Аз цял живот съм работил с най-хубавите материали и с най-хубавите инструменти. Имал съм спонсори от Хамбург.
Най-големите ми спонсори бяха едно семейство от Амстердам, много богато
Те ми купят една картинка, аз им подаря още две, а те ми носят материали да направя поне 5 изложби. В 25 държави имам картини в частни колекции – Гърция, Турция, Италия, Франция, Монголия, Япония, Холандия и др.
– А кои събития са ти донесли най-много вълнения?
– В моята практика имам и големи изпитания. За своята 50-годишнина исках да направя изложба в Бухчевата къща. Бях последният.
Оттам я преместих във фоайето на операта, в нощния клуб „Распутин“
За моя голяма жалост през 1991 г. операта изгоря. В пожара оцеляха две или три мои работи, а почти всичко беше предварително откупено. Тогава усетих една невероятна болка. Но аз имам една максима, както пее французинът Шевалие: „За мен животът започва всяка сутрин“. И воден от това, забравих всичко. Най-хубавото беше, че за една от картините, която бе оцеляла в пожара, бизнесмените Мери Панова и Иван Дедов наддаваха помежду си.
Картината влезе в офиса на Дедов, но миришеше дълго време на дим
Това е животът – всичко не може да бъде все хубаво.
– Но и всичко не може да бъде все лошо?
– Може би се редуват. Като знам в Бухчевата къща колко народ е имало на моя изложба. Навън, от тротоара, е наредена опашката, която продължава по стълбите на втория етаж – тази безкрайна опашка с хора, с цветя, с пожеланията. Всеки иска да те поздрави, да те прегърне. Невероятен момент! Както и сега,
чакам си гостите да се видим, да си поприказваме, да се почерпим
– абе, артистичен живот!
– И да не слиза усмивката от лицето ти… Ти си бил винаги с една положителна нагласа към приятелите, към колегите. Какво си пожелаваш?
– Искам най-доброто, с което Бог ме дари – с дълголетие, със здраве. Защото всичко, което правех – даже и тази изложба с най-новите ми работи – всичко беше като сън. В един момент усетих, че не знам кога да спра. Холът беше пълен вече. Леглото ми и то и няма къде да спя. От това по-хубав момент няма.
Ами на стола ще спя, дето се казва, а може и да не спя
Мисля, че най-новите ми картини станаха много добре. Великият Реноар казва: „Щастлив е онзи художник, който знае кога да спре“. Затова една картина я оставям да преспи и сутринта, като я погледна, си казвам: Бог е казал дотук и повече няма да я пипна. После гледам произведението да придобие търговски вид и вече оттук нататък, ако някой я хареса и я купи – това е чудна радост.
НБП, Донка ЙОТОВА
