По повод 30 години от 10 ноември 1989 г. потърсихме равносметката за трите десетилетия чрез материалите на 22-ма изявени старозагорски журналисти. Всеки от тях сподели своята визия за: постиженията, пораженията, предизвикателствата.
Получихме пъзел, който се постарахме да сглобим в обща картина. Равносметката стана пълнокръвна като самия живот. В нея има – надежди и разочарования, успехи и поражения, плюсове и минуси, върхове и падове… Виж ОЩЕ ТУК>>
2 декември 1989-а, първи митинг на току-що появилата се опозиция на старозагорския колодрум. По памет имаше 2000-3000 души, половината нахъсени опозиционери, 1/3 са зяпачи, никой не може да каже колко са милиционерите (униформени и цивилни). Редят се речи (по памет ще изброя Николай Колев-Босия, бъдещият местен лидер на все още недоносеното СДС Динко Динев, бъдещият вицепрезидент Тодор Кавалджиев, бъдещият съветник на бъдещия президент Желю Желев Георги Спасов – доскоро главен редактор на вестник „Чапаевски зов“ в Белово, Коцето Тренчев…), чуват се скандирания, не дотам ясно в подкрепа на какво и защо…
Внезапно започва да пуши коминът на съблекалнята на велосипедистите, над седалките се проточва задушлива миризма на мокри чорапи, хвърчат сажди. Някой се провиква „Провокация!“, минута или две по-късно самоделен плакат с надпис „Демокрация!“ захлюпва отвърстието на комина, лека полека димът се плъзва на талази ниско долу, а вятърът отнася вонята към жп линията. След време приятел-колоездач ще ми разкаже, че печката подклала чистачката, за да изсъхнат екипите на завърналите малко преди това състезатели. И през ум не й минало, че ще я обявят за провокаторка. Впрочем на тоя първи митинг доста плювки отнесе тогавашният зам. главен на областната хасковска газета „Шипка“ Георги Матев, който взе че в разгара на говорилнята мина по пистата. Вероятно се е прибирал в апартамента си, за да издиктува по телефона дописката за събитието, но някой го разпозна (все пак беше бая години главен редактор на Радио Стара Загора) и ревна „Комунист! Комунист!“.
Ако трябва да сме съвсем честни, убеден съм, че поне половината от присъстващите на колодрума имаха в джобовете на палтата си партийни членски книжки на БКП. Щото Партията се прекръсти на БСП чак на 3 април следващата година. Преди това имаше нещо като вътрешен референдум, на който със сигурност повечето от половината гласувахме да си остане старото име, ама на конгреса отчетоха обратни резултати. Месец по-рано, на 1 ноември в София се провеждаше сбирка на тогавашната млада художествена интелигенция.
Вечерта имаше среща в Бояна с тогавашния Първи Тодор Живков и цялото Политбюро. От Стара Загора бяхме близо автобус представители: журналисти, поети, белетристи, художници, музиканти, певци… А бе, цветът на младата интелигенция, според тогавашните критерии за млади брояха всички до към 40 години. Закъсняхме за приема с Тато заради колежка поетеса. Забавила се по магазините, търсела си подходящи обувки, жената. А после изприпкала и до фризьор. Как да застане пред Първия без прясна прическа? Не помня точно думите на Живков пред форума (впрочем със сигурност из Нета могат да бъдат намерени, щото някой след време пусна записа, направен уж тайно), но съм запомнил ръкостискането: ръката му беше леко хладна.
Запомнил съм и голямото мляскане: в залите имаше няколко огромни софри (по-късно взеха да ги наричат шведски маси), част от гилдията на изпроводяк трудно вземаше завоите из застланите с мрамор фоайета. Не помня някой да е викал „Уууу !“ или „Долу!“. Пък зная ли, може и ей така, шепнешката да го е сторил…
Новината, че Тодор Живков е свален чух късно следобед на 10 ноември в радневския ресторант „Тракия“. По него време бях главен редактор на вестник „Марица изток“, бил съм на 33 години и ако не ме лъже паметта само аз и художникът Георги Караджов (Бог да го прости, беше лежал едно време по затворите като земеделец) носехме бради. Салонът беше препълнен, там се хранеха почти всички чиновници извън управата на тогавашния СМЕК „Марица изток“. Когато дикторът съобщи, че на пленум е приета оставката на Първия настъпи такава величествена тишина, че звънът на случайно изтървана вилица върху пода проехтя като да бяха гръмнали камбаните на храм-паметника „Александър Невски“.
След това някой (що ли си мисля, че беше тогавашният началник на милиционерското управление Моньо Петков?) стана тромаво от стола, на който седеше, изгледа масата ни с бялото на очите си и почти тичешком (колкото можеше предвид едричкото си телосложение) напусна ресторанта. Така и не си доизядох омлета… Недоизядена остана и порцията на Венелин Йотов, бившият ми първи вестникарски шеф, който тогава беше напъден да пише дописки в „Шипка“, но не пропускаше възможността да се пошляе из старите си „конаци“. Запомнил съм, че Караджата измърмори: „Сега вече я вапцахме…“. Какво е имал в предвид – така и не се сетих през годините да го попитам. Впрочем, като бивш затворник и представител на интелигенция го включиха в първата временна (преди официалните избори през 1991 г.) управа на Раднево. Беше едновременно лидер на СДС, БЗНС „Никола Петков“ и още няколко новопоявили се формации. Невероятно честен човек, не позволи в градчето да се развихрят реваншистки страстите, доколкото зависеше от него в онова време на шупналата… синя лимонада. Отиде си от мира сега, малко след като разбра, че всеки ден, повече от 20 години, съпругата му Ваня е писала по указания от водещия офицер от ДС донесения: какво рисува, с кого се среща в ателието, с кого пие уискито си. Ако и животът му да беше видим от всякъде и всекиго, дето не го е мързяло да го наблюдава. Някъде през годините ми предложиха да прочета „донесенията“ за Караджата, имало било и нещо за моя милост. Отказах, може би защото имах усещането, че ще ме залее вонята от онзи първи митинг на колодрума.
NBP.bg
