Ролята му е да те научи как да учиш, как да се развиваш и да обичаш това, което правиш, казва абитуриентът Давид ПЕТРОВ
Давид ПЕТРОВ ще навърши 19 години през юли, абитуриент е от ГПЧЕ „Ромен Ролан“. Лауреат на редица престижни конкурси, олимпиади по немски и по математика. 2 години подред е първенец от Националната олимпиада по математика за чуждоезикови училища, миналата година бе полуфиналист на Интернационалната финална седмица на Състезанието по дебати на немски език в Братислава, а тази година е първенец в Националното състезание по математика за ученици от профилирани гимназии и паралелки с чуждоезиков профил, което се проведе в Ловеч. Последното му признание е от преди дни – той получи първа награда в конкурса на НТС-Стара Загора за изявени абитуриенти 2019 г.
– Към София! Засега оставам в България, така съм решил. Ще уча в Софийския университет, софтуерно инженерство, информатика, компютърни науки – не съм избрал още. И трите специалности ме влекат, имам още месец-два да реша. Първото място в Ловеч ми дава оценка 6.00 и това право. Вярвам, че в България има бъдеще, че нищо не ни пречи да се развиваме тук. Дадох си сметка къде ще ми е по-хубаво, засега. Около мен болшинството също не емигрира, поне от нашия випуск. И най-якото е, че имат самочувствие – не оставам тук, защото ме е страх от другия свят, а защото не искам задължително да се развивам другаде. Нищо не ме спира да го правя и тук. Много хубава нагласа! Доста голяма общност остава тук, запазваме контактите си, отношенията – а това си е цяла социална структура, крепежът на националното бъдеще.
Бих искал и да работя, както и досега го правя, макар и сам по мои си проекти. Но става малко самотно, затова нямам търпение да съм в отбор, да развиваме софтуер, някой голям проект, в атмосфера на креативност и колегиалност, със свежи и готини личности. Това е най-голямото удоволствие. Самостоятелно натрупаният опит ми е дал компетенции в доста сфери. Има какво да дам на света, и то доста.
– Кой оказа влияние и допринесе ти да се превърнеш в гения на ГПЧЕ „Ромен Ролан“(така наричат Давид Петров в гимназията – б.а.)?
– Никога не съм знаел, но стремежът за развитие, способност и изявеност е общочовешки носител на изконно щастие. Искрени благодарности на първо място на мама и на тате, защото те са винаги до мен, и са кладенчето, от което винаги можеш да черпиш – опора, сила, енергия, всичко; на учителския състав на ГПЧЕ „Ромен Ролан“. Благодарности за човешкото отношение и личностното изграждане.
Не помня кога и как съм се научил да чета, пиша и смятам. Имам спомен от ранното си детство, как близките ми смятаха лихви по някакви кредити. На една салфетка смятах с тях. Можех. Изумиха се. В детската градина ходех с една тетрадчица, пишех си ченгелчета и букви. Беше ми кеф! Имам братовчедки, три години по-големи от мен, движихме много заедно като малки, та покрай тях получавах информация какво умеят да правят по-големите. От там тръгна съзряването.
Винаги съм бил творческа личност, но и физическият труд не ми е чужд. Но трудът винаги съм го оприличавал като на ония френски учени през 17 в., които в една тъмна килийка, на една свещ, цяла нощ пишат, учат, изобретяват. Така усещам и своята работна среда – сгушено пространство на дейност. Обичам да работя по неща, да развивам нещо свое или себе си, да научавам. Това е моят тип работливост.
– Настоящата ти цел?
– Здравето е на първо място. Човешката цел е да ти е добре. Уча се да оценявам всичко. Добре е човек да си направи равносметка доколко ще го ощастливят целите, защото често някои хора губят години в грешни каузи. Най-важно е да посрещаме всеки следващ ден с лекота в гърдите и устрем към света около нас, а това е безценно. Всяка цел е отражение на състоянието на духа, а то идва преди всичко.
– Основната роля на училището, според теб?
– Училището е преди всичко отношение. Предмети, знания, детайли, в днешно време нещата се учат, информация има. Ролята на училището е да те научи как да учиш, как да се развиваш и да обичаш това, което правиш. В тази насока искам да благодаря на няколко личности, за жалост, няма да изброя всички, но… Всичко започна с г-жа Теодора Величкова, която ни даде летящ старт за ГПЧЕ още в 8 клас, когато по нещастно стечение на обстоятелствата и двамата ни главни учители имаха проблеми и не можеха да са с нашия клас. Извикаха нея, тя беше за първа година учител в гимназията. Получи се магическо! Тя дойде именно с това – човешко отношение и желание за преподаване, и нещата се получиха. Лични благодарности и на г-н Личев, който ме е подкрепял на всички изяви, свързани с немския. Помня как преди две години правихме едни папки за много важна олимпиада и той беше най-активният ни съветник. Ангажиран е с децата и хората, с които работи, много над изискуемото за преподавател, за което сме му благодарни. Разбира се, и към учителката ми по математика Венета Харизанова, с която още от 9-и клас се разбираме покрай моето влечение към математиката и която също е от тези хора, които ще запомня с отношение и с това, че са ми давали поле за изява. Макар и далеч от моята активна сфера на интереси, благодарност и към г-н Евгени Черепов – преподавател по български език и литература, който успя да открехне дори у един по-скоро литературофоб като мен любов да откривам човекопознанието и човеколюбието в литературата.
– Давид, може би твоето училище не е типичен пример, но често се чуват упреци към качеството на образованието в България. Къде е проблемът, според теб, и какво е решението му?
– Чисто държавническите проблеми няма нужда да коментираме – ниски заплати, незадоволяващ социален статут, неприязън, нежелание, нисък приоритет на образователната система и т. н. Тези неща са проблем не от вчера. Това, което виждам като актуален проблем, който допринася за занижаване на качеството на образованието, е войната между ученици и учители, липсата на педагогика, което пък води, без да отнемам вината и на родителите, до все по-дълбоката липса на общ език между учители и ученици. Това убива и унищожава целта на занятието. Да ходиш на училище се превръща в досадна безусловност.
Решението? То трябва да започне със силен външен стимул, понеже снежната топка отдавна се търкаля по склона и проблемът се задълбочава от само себе си с времето. Аз виждам решението в целенасоченото стимулиране, първо на преподавателската дейност, от там да започне и пренастройване на ученическия манталитет. Учителската професия трябва да бъде направена по-атрактивна, дали със субсидии, пари, или чисто културна актуализация на приоритетната листа. Трябва да е ясно, защо образованието е важно, и то не в този вид, който сега наричаме образование – задължителното ходене на училище. А образование заради самото образование и заради ползите от него. Така го виждам аз – силно разклащаш сегашното статукво стимул, най-вероятно чисто държавен, за да е ефективен навсякъде. Не знам дали само в пари да се изразява стимулацията, но съм сигурен, че за доста хора с потенциал и желание това е една от причините, която спира. Цялостният проблем не знам дали е решим, първо, чисто като психология ученици-учители, но сегашното положение може да бъде подобрено.
– А защо е важно доброто образование, според теб?
– Не е необходимо да говоря за възможностите за работа – да изкарваме по-добри пари, по-високо качество на труда и т. н., които са несъмнено хубави облаги. Образованието се числи към последното стъпало от пирамидата на Маслоу. То е, лично за мен, неизчерпаемото кладенче на себеусъвършенстване. Всеки може да достигне оптимума в доста други сфери на своя живот – пари, коли, но в един момент се насищаш, спират да са фактор за теб. Остава духовното самоусъвършенстване, което за мен няма край – то продължава през целия човешки живот. Образованието е крепяща опора, дава смисъл да знаеш, да изучаваш, да изследваш, да разширяваш хоризонта си. И далеч не е само учене в училище.
NBP.bg, Дима ТОНЕВА