По повод 30 години от 10 ноември 1989 г. потърсихме равносметката за трите десетилетия чрез материалите на 22-ма изявени старозагорски журналисти. Всеки от тях сподели своята визия за: постиженията, пораженията, предизвикателствата.
Получихме пъзел, който се постарахме да сглобим в обща картина. Равносметката стана пълнокръвна като самия живот. В нея има – надежди и разочарования, успехи и поражения, плюсове и минуси, върхове и падове… Виж ОЩЕ ТУК>>
На 10 ноември 1989 година сутринта приключи моят курс на обучение във Военната академия „Г. С. Раковски“. Задържаха ни за деня, докато стане ясен резултатът от заседанието на ЦК на БКП. След обед вече се знаеше, че новият Генерален секретар е Петър Младенов.
В ранната вечер се прибрах в Стара Загора – над града избухваха гръмове и цветни ракети – Първият партиен и държавен ръководител вече е освободен от своите постове и е без власт, това беше поводът за празничните салюти.
После стана бързо – благодарности и скоро след това – обвинения във всички човешки и политически грехове и престъпления. Последваха затвор, съд за Тодор Живков. Дори, както се изрази един от новите ръководители на БКП – да се изличи името му от историята…
Но получих и първия урок по демокрация, точно от малката ми дъщеря, десетинагодишна тогава. Застанала пред телевизора, възропта – защо тези, дето му ръкопляскаха са така злобни срещу него!
Тя усети лицемерието, с което заченахме демокрацията си. И то продължава – лъжем се, грубо или по-фино, че демокрацията ни е във възход и още малко да си повярваме, че тя е наше изобретение. Продължава лицемерието, което подмени и подменя още ценностната ни система. Превръща не в свободен пазар, а в пазарлък под масата живота ни.
Така е през изминалите 30 години!
Наясно съм с тъмнините на онези 45 години. Но и днес нямам розови очила, за да се прехласвам пред празните фойерверки на тези 30 години.
Не е носталгия да напомня, че в Стара Загора имаше икономика с върхове до световните постижения, а днес се „молим Богу“ за инвеститори. Колко живот имат още заветните „Марици“, които най-вече крепят района – след тях какво?
Държавата се оттегли от сферите на нашия живот, от които трябваше да се оттегли, но напусна и живота ни с всичките си правителства досега. Добрите нюанси тук или там, по едно или друго време не променят това, че здравето стана недостижима за някои стока. Че образованието е унизено и унизително, въпреки златните проблясъци на възпитаниците на Теодосий от Казанлък и на Любен Любенов, например. Или отделни амбициозни млади хора, които мерят сили със свои връстници в САЩ и Великобритания – хвала им на тях! А с многото покрай тях – какво?
Държавността се сведе до телената ограда по южната ни граница, грубо казано. И всичко край нас е най-вече с финикийска стойност – каквото и да си говорим, става дума за пари, казваше някой.
Отгоре на това, не достигат българи в България. Не достигат жители в страната, каквито и да са те. Вече не достигат и грамотните… И аз искам „Фолксваген“ да дойде в България, даже да е в Стара Загора, но имаме ли достатъчно хора за работа, специалисти…
Не съм черноглед. Има и постижения, мога да изброявам. Все пак, през тези 30 години сме живели, живи сме и живеем. Но лошотиите са повече.
Не живеем, както се говореше по митингите и би следвало да живеем. Не станахме Швейцария на Балканите. Нито се оправихме за 800 дни… Затова – 30 години стигат.
Може ли да сменим това? Нямаше да пиша тези редове, ако нямах и мъничката надежда, че може и че няма начин да не може!
Защото расте едно поколение от малките, в което вярвам. Защото виждам и лекари, и полицаи, и бизнесмени и доста други, които наистина се борят с живота – „както могат“, с труд, независимо от задушаващото лицемерие, с което наченахме демокрацията си… Защото и аз, и хора около мен сме готови и се опитваме да пообърнем нещата към по-добро.
NBP.bg
