Нищо от това, което съм купил и управлявал през годините, не е затворено, не е нарязано на скрап, не е спряло да работи, казва още председателят на Надзорния съвет на холдингова компания „Тивамекс и Ко“, която е основен акционер в различни фирми към нея
Тинко Василев е роден на 14 април 1957 г. в Стара Загора. Председател е на Надзорния съвет на холдингова компания „Тивамекс и Ко“, която е основен акционер в различни фирми към нея, занимаващи се със земеделие, строителство, хотелиерство и др.
Завършил е „Механизация и електрификация на промишлеността“ в Минно-геоложкия университет в София. Магистър по „Маркетинг и мениджмънт“ на УНСС. Като млад инженер по разпределение започва работа в „Слънце-БТ“-Стара Загора, където през 1993 става изпълнителен директор.
От 1996 г. е в частния бизнес.
След като завърших висшето си образование и се дипломирах, започнах работа по разпределение в цигарената фабрика „Слънце“ в Стара Загора като монтьор, казваха му секционен майстор. Имаше голям глад за специалисти там. Тютюневата индустрия не се смяташе за престижна по онова време. Работех наравно с всички в самото производство. После ме направиха елмонтьор, после станах механик на цех. Цеховете бяха от по 120 души. Въпреки партийната организация и въпреки тази характеристика,
аз продължих постепенно да се издигам. Станах началник на цеха, главен инженер, зам.-директор по техническите въпроси, а след това и директор
през 1993 г. Минал съм по абсолютно всички стъпала. Предприятието беше почти спряло, когато ме назначиха за директор. Първата ни задача беше да увеличим рязко продажбите на вътрешния пазар. Започнахме да произвеждаме много марки цигари, които си бяха собственост на „Булгартабак“, но не са били произвеждани до момента. При встъпването ми в длъжност всички складове на „Слънце“ бяха препълнени с цигари. Почти една година предприятието работело и тъпчело по складовете продукция поради липса на пазари. Вече почти си беше изразходвало вътрешните резерви, плащаше си заплатите на работниците и толкова. В хазната нямаше никакви пари. Започнахме да търсим пазари.
Тогава отделиха всички предприятия от системата на „Булгартабак“ като самостоятелни юридически лица, финансово независими. Ние продължихме да се събираме с колегите и да контактуваме, но по неформален начин.
Тази финансова и юридическа независимост на мен ми даде възможност да развия предприятието. Можехме да взимаме решения самостоятелно
Някои фабрики се развиха, други не можаха. Ние успяхме. Най-напред възстановихме така наречените канали за дистрибуция. Това беше много важна стъпка. Доста време прекарах по пътищата в различни краища на страната. Успях да си създам дистрибуторска мрежа. Тези хора, ангажирани финансово и емоционално с нас, продаваха нашите цигари на съответните пазарни региони. Успях да изпреваря останалите конкурентни предприятия, събрах около себе си сериозен екип от дистрибутори. Постепенно продадохме наличните количества, събрахме някакви пари и започнахме да гледаме към външните пазари. Върнахме се на традиционните в страните от бившия Съветски съюз. Продавахме от Монголия през Таджикистан, Узбекистан, в Русия, Иран, Ирак. Те познаваха нашите марки. Фабриката беше в апогея си. Работеше се на непрекъснат цикъл. Започнахме на втората година да правим разширение, взехме нови работници. Когато започвах в „Слънце“, там работеха 800 души, преди да си тръгна от директорския пост бяха 1600-1700. Възстановихме отглеждането на тютюн. Инвестирахме средства в производството му, защото то беше западнало в региона. Създадохме на фермери възможности да го отглеждат. Плащахме авансово, за да могат да си купят семена. Направихме цех за промишлена преработка.
Създадохме прословутата за времето си марка „Невада“. Тя беше моя рожба
Намери добър пример у нас и навън и беше като ракета-носител за фирмата.
На директорския пост се задържах три години, докато не ме изгониха. Причините бяха икономически и политически. Икономическата беше, че станах много независим. Предприятието беше във възход, в добро финансово състояние, разширявахме се, но бяхме твърде независими, имахме силна дистрибуция. Времето беше такова, навсякъде се връщаха старите политически кадри. Трябваше наши другари да бъдат сложени по приятелска линия на съответните места.
В далечната 1996 г. бях изритан на улицата и оставен сам на себе си. Дотогава бях работил само в „Слънце“ и мислех, че за мен животът е свършил. Много труден момент беше. Имах приятели, близки в „Слънце“. Целият ми живот беше там. Опитваха се да ме смачкат с проверки, жалби, доноси. Разместваха се пластовете. Беше тежък период…
Тук искам да кажа, че
успехът и израстването ми в „Слънце“ се дължаха в голяма степен на тогавашния директор Станчо Станчев
Той видя диаманта в мен, извади го и го изчисти. Още в началото разбрал, че има заряд в мен. Наблюдавал ме през цялото време и ме е пращал умишлено на различни позиции във фабриката, за да види как се справям. Сега, от дистанцията на годините, оценявам високо това доверие. Професионално сондирал мнения от всички възможни източници на информация – работници, началници. Той ми даде сигнал, че аз съм неговият човек. Беше бунтар. Партиен член, но го бяха местили от разни партийни постове заради непокорния му характер. В цигарената фабрика го пратили за наказание. Беше културен човек, непримирим. Той ми даде първия тласък в живота. Никога по никакъв начин никой в цялата ми кариера не се е застъпвал за мен по партийна линия. Благодарен съм му от сърце!
След като ме изгониха от „Слънце“, започнах да се чудя какво да правя. Бях близък приятел с Венцислав Върбанов. По-голям съм на възраст от него, но когато се върнах от София, в Стара Загора попаднахме в една компания. Те учеха в Тракийския университет. Сближихме се много, ергенувахме заедно. Останахме си приятели в годините и до днес. Когато Венцислав стана министър в правителството на Иван Костов, ми се обади по телефона и ми каза: „Ставай, стягай се, че имаме работа“.
Така станах индустриалец и нагазих в дълбоките води на аграрния бизнес
По времето на Иван Костов започнаха приватизациите и ние се насочихме към различни компании, които могат да работят и да се развиват. „Хрансервиз инженеринг“ беше първата компания, която купихме. В нейния състав имаше фуражни заводи, завод за премикси, зърнобази. В годините разпродадохме съпътстващите дейности, които не ни вършеха работа, и остана заводът за премикси във Велико Търново. Той и до ден днешен работи добре и стои добре на пазара, напълно е автоматизиран и отлично структуриран. Обзаведен е с швейцарска техника от най-високо качество. В момента базата ми е на територията на „Агротех комплекс“, също едно от предприятията, които бяха приватизирани.
С натрупването на опит започнах да проглеждам и да разширявам дейността си. Решихме с моя екип да инвестираме в хотелиерството. Бях купил Държавното горско стопанство в Пампорово. В капитала на това дружество имаше почивна станция. Направихме пълно преустройство и заработи като хотел. Казва се хотел „Елина“. Закупих го през далечната 1998 година.
Нищо от това, което съм купил през годините и управлявал, не е затворено, нищо не е нарязано на скрап, нищо не е спряло да работи
Напротив, всичко се развива и до ден днешен продължава да се разраства. При мен работят хора, които са тук от 1998 г., не само мениджъри, но и работници. Някои започват да се пенсионират вече. Всички, които наблюдаваха целия дълъг процес на приватизация, са ми казвали: „Ти си единственият, който купи нещо и не го затвори“.
На морето построихме хотел – „Тива дел мар“. Всъщност той беше причината да започна да се занимавам и със строителство. Наехме строителна фирма за изграждането на хотела, която фалира на средата на строителството. Към този момент нямахме никаква техника, нито пък аз разбирах нещо от строителство. Наложи се да стана технически ръководител на обекта. Започнахме да търсим денонощно хора, да събираме екип. Комплексът е огромен – 18 000 кв.м, 11 етажа. Под земята сложна архитектура и трудна за изпълнение. Намерихме подизпълнители. Все пак инженерната специалност ми помогна тогава. Познавайки основните правила на чертежите, можех да ги чета. Познавайки основните правила на механиката и статиката, можех да разбера кое е греда, кое е конзола, кое как трябва да се прави.
Така по принуда влязохме в строителния бранш, а в момента сме една от най-големите строителни фирми в региона. През 2008 г. бяхме обявени за Строител на годината. През 2018 г. сме инвеститор на годината за цялата Старозагорска област. От 2004 г. сме на пазара.
Занимаваме се с високо строителство, промишлени и жилищни сгради, културни центрове, хотели
В момента строим три жилищни блока едновременно в северната част на Стара Загора. Имаме и още две чакащи сгради. Взехме голям парцел в центъра и там ще строим. Имаме работа за години напред.
Моята основна цел е да се трудя и да създавам нещо, защото имам вътрешна необходимост да го правя.
Изготви: Екип на „Предприемчивите“
Цялата история на Тинко Василев четете в първата книга от поредицата „ПРЕДПРИЕМЧИВИТЕ: КОД УСПЕХ“, която излезе от печат през месец декември 2022 г.
