Теодор ПЕНЕВ
Наскоро дочух за интересен ирландски „обичай“. Когато един ирландец цени свой близък човек дотолкова, че да може с готовност да каже, че би умрял за него, той си татуира името му някъде по тялото си, редом с красива червена роза. Разбирам почудата на всеки читател по отношение на този случаен факт, и какво ли означава този текст изобщо. Отговор ще има.
Какво значи 3 март за вас, драги българи? Ние почитаме в този ден всички жертви на вековната борба на българския народ за свобода от османско иго. И без съмнение всеки от нас, или поне всеки българин, който е наясно с това, че България е неговият дом, е признателен днес. Признателен за подвига на Хаджи Димитър, признателен на Васил Кунчев Левски, признателен за кървавото писмо на Каблешков. Благодарен на своите герои е всеки българин днес. Но дали ще бъдем признателни и утре?
Нека задам много прост въпрос – какво ти, българино, би направил, ако видиш крадец в къщата си? Полицията пристига твърде бавно – вероятно всеки нормален човек би награбил най-близката летва, бухалка или каквото друго би могло да попадне в ръцете му, и би се заел да разкара натрапника от имуществото си. От дома, за който той – българинът, е работил цял живот, изплащал е кредит и държи да остави на децата си. Ясно е, че всеки нормален човек би защитил имуществото и семейството си от натрапници, каквото и да му коства това. Точно както са направили и героите, които почитаме на 3 март. Неслучайно Левски е скитал толкова много време и грешно казва Вазов, че Апостолът е бил бездомен. Напротив – Левски е бил у дома си! Както и Бенковски, и Ботев… Всички те са загинали, защитавайки своето бащино огнище от натрапници. Както и всеки български селяк, оставил костите си при Сливница, Люлебургаз и Дойран. България е била техен дом и тук са били техните семейства и любими хора.
Чувал съм често, че България е единствена на света, само ние сме…, само нашите планини и поля са…, само нашият войник е…, и така нататък. И други страни имат красиви планини и поля. И за други страни е лята кръв, та дори и повече от напоената с кърви българска земя. И други страни са печелили славни победи. Но с едно съм съгласен – друга България няма на света. И тук е и твоят дом, Българино. Не ти ли харесва – поправи го. Мръсен ли е – почисти го. Натрапници ли има – изгони ги. Така се прави с дома.
Тези думи няма да спрат потока от млади българи към Западна Европа. Те няма и да накарат масово младежите да поправят или почистват родината си, щом не им харесва. Не е и нужно – свободната воля на всеки човек е по-важна от няколко реда мастило. Но нека поне на Трети март, когато почитаме нашите герои, си спомним за дома. И за хилядите „кредити“, теглени за него, за всяка дъска, забивана с къртов труд от нашите предци, за любимите си хора, с които го споделяме.
Хората в нашия живот идват и си отиват. Любимият днес е непознат утре и прочее. Затова и изглежда безсмислено да татуираш роза, с чието и да е име по тялото си. Но домът и бащиното ти огнище винаги ще са там, зад теб. И дори домът да е порутен, а огнището угаснало, те пак ще са завинаги твои. Затова под розата на моите гърди ще пише: България.
Теодор Пенев е на 27 години, завършил е журналистика в СУ „Св. Климент Охридски“. Есето му е написано през 2015 година. Тогава Теодор е бил участник в Клуб „Млад журналист“ с ръководител Розалина Карамалакова към Центъра за подкрепа за личностно развитие – Стара Загора. Есето се публикува за първи път.
