Таня ИВАНОВА: Да си научим уроците, за да не започваме отначало

По повод 30 години от 10 ноември 1989 г. потърсихме равносметката за трите десетилетия чрез материалите на 22-ма изявени старозагорски журналисти. Всеки от тях сподели своята визия за: постиженията, пораженията, предизвикателствата.

Получихме пъзел, който се постарахме да сглобим в обща картина. Равносметката стана пълнокръвна като самия живот. В нея има – надежди и разочарования, успехи и поражения, плюсове и минуси, върхове и падове… Виж ОЩЕ ТУК>>

От 30 години всяка година по това време (понякога и по друго) се опитвам да оценя трезво какво спечелихме и какво загубихме от онзи 10 ноември досега. И все не намирам точните думи. Еуфорията от първите дни и месеци е достойна да се нарече „пиянството на един народ“, никога не бях виждала толкова радостни хора, толкова светещи лица. Още живеех в София и ходех по всички митинги. Който не е видял пълното с хора пространство от „Орлов мост“ до „Плиска“, трудно може да си го представи. Помня Кръглата маса, имах добри познати, които участваха в нея от различни позиции, имаше приятели на мои приятели, които също бяха между тях. На едни други маси обсъждахме ставащото там, понякога спорехме, понякога бяхме единодушни, но не бяхме безразлични. И омразата още не беше дошла. А на промените – или на възможността да има такива промени, се радваха всички. И леви, и десни. И надеждите бяха големи. Тогава никой не е мислил, че самоцелната конфронтация и неумението да намираме консенсус ще станат причина за много грешки. Дали от гордост или от самонадеяност не погледнахме какво правят другите страни от бившия соцлагер или просто заложихме на принципа „око да види, ръка да пипне“?

Няма да се опитвам да правя анализи – твърде много политолози, социолози и не знам още какви се упражняват по темата. Не мога да отрека отварянето на България в икономически и културен план, нито възможността да се пътува, учи и работи свободно, нито правото на частна собственост. Но мисля, че проблемът не е във формата на собствеността, а в начина на управление. Затова в много от приватизираните/продадените предприятия нещата не потръгнаха. Убого ми е да гледам рушащи се халета и сгради, счупените им прозорци са като избодени очи, плачещи очи. А там е имало производство! Ликвидационните съвети унищожиха селското стопанство – земята се разпарчетоса, изклаха се цели стада, без да има свинска чума или други болести. После дойдоха новите собственици, но нищо вече не е същото. Не знам защо в началото на прехода някои решиха, че при пазарната икономика няма плановост, някои мислеха си, че при демокрацията всеки прави каквото иска. Опиянението ли попречи на сменилите се няколко пъти управляващи да проумеят, че за България са печеливши земеделието и животновъдството, свързаната с тях хранително-вкусова промишленост, леката промишленост и туризмът?! Имаме всичко, за да направим великолепен и печеливш туристически бранд, можем да покажем и история, и етнография, защо не го оценяваме?

Не искам да пропусна образованието, в което реформите нямат край, нито здравната реформа, дето така и не се състоя, нито пенсионната система. И когато казвам това ме боли. Имаме великолепни учители, имаме прекрасни деца, които печелят олимпиади и конкурси по света, и в добавка – нарастващ брой на функционално неграмотните.

30 години след 10 ноември все повече хора не гласуват. Тази година няколко близки приятели, които никога не са имали колебания за това, ми казаха, че се замислят не за кого, а дали изобщо да гласуват, ясно съзнавайки, че трябва. Страшно е като погледнем каква избирателна активност имаше в онези години и каква е сега. Обичам да се връщам към една моя любима статия – „Българският народ днес“, писана е през 1921 година от Гео Милев. Никога не е излишно да се прочете „… обаче ония избрани синове на народа, които поемаха в ръцете си и върху съвестта си съдбините народни, имаха един върховен дълг: да организират жизнената енергия на народа, да я организират в творчество. Но: тук започва трагедията! Ръководителите на народа станаха „управници“ на народа! И не съдбините на народа бяха ръководно начало за тях, а тяхната лична амбиция, техният личен егоизъм“. Сякаш е писано вчера. Колко пъти вярвахме на месии, на нови и стари водачи, колко пъти залитахме в крайности, в очакване някой да ни помогне, някой да ни спаси? От какво не се опарихме и не си взехме урок. Сещам се за думите на Апостола: „Цели сме изгорели от парене, и пак не знаем да духаме!“.

Време е да си направим сериозни изводи. За да не се налага да започваме отначало.

NBP.bg