Артисти и кукли в магическо творческо единение
На сцената на Държавния куклен театър в Стара Загора един талантлив екип постави спектакъла „Алиса в страната на чудесата“ по Луис Карол и показа как това може да стане след повече от 150 години, когато един млад английски професор създава творбата. Драматизацията и режисурата са на Елица Петкова, сценографията – на Ивайло Николов и Ива Гикова, а музиката е на Пламен Петков. Има и специални участници в постановката, но ще стане дума по-долу.
Както авторът е дал простор на детското въображение на малката героиня, успоредно с това сценичният прочит го пресъздава с бързата смяна на „кадрите“. Нещо като кинематографичен ефект с вътрешната динамика на историята, която се разказва на сцената. Авторите на постановката са изкушени да свържат детското въображение, което няма граници, с новите технологии за визуален ефект, който търси реалност на сцената. Кукловодът вече не се крие зад паравана, който отдавна си е изиграл ролята и е захвърлен на тавана. В сценичната технология има от всичко по малко. В случая тайната е разкрита пред малките зрители, което ще рече, че артистите и куклите са в магическо творческо единение с бързата смяна на сценичните картини. Съвременното дете от бебе се вторачва в телевизора и е свикнало с това.
Актрисата Диляна Спасова изцяло се превъплъщава в своята героиня Алиса. И макар да е „зад кадър“ превъплъщаването й в малкото момиче посредством куклата, двете неща сякаш не могат едно без друго – живото и бутафорното. Артистичните възможности на актрисата правят куклата жизнена и достатъчно занимателна и подкрепят идеята на Луис Карол колко неизчерпаема е детската фантазия. Тук са и останалите негови герои. Заекът е създаден точно, както го е видял във фантазията си авторът – като важен господин с часовник в джобчето на жилетката. Той сякаш определя пътя на малкото момиче през Заешката дупка до Тунела.
Царицата на сърцата, владетелка на Страната на чудесата (Латинка Беровска) и градинарите с продълговати и плоски като карти за игра тела, придворни, царското семейство, гостите са на сцената. Играят на крокет с „живи“ таралежи и фламинга, на свой ред главата на Котарака остава без тялото си. Има още една Гъсеница, Котка на кръстопът, Заекът с часовника (пардон, казахме го вече). Тук ще прибавим имената на Калоян Георгиев, Кирил Антонов, Любен Чанев, Станислав Матев.
Създателите на спектакъла следват някои линии, типични за Викторианската епоха. В този стил са и костюмите на персонажите и на самата Алиса – трогателно бели, с бели три-четвърти чорапи и задължителните черни лачени обуща за момчета и за момичета.
Особено впечатление прави смяната на местата, свързани с героите и техните приключения. Тук са използвани части на аркада – бели дъгообразни елементи, с които пъргави викториански момчета „перефразират“ сценичното пространство в зависимост от това дали е градина или тунел. Според случая, тези архитектурни елементи се подреждат с кинематографична скорост като на игра от „белите чорапи и черните лачени обувки“. Тази аркада от елементи е част от играта и дава особена естетика на мястото на действието.
Има ли връзка всичко това с Алиса? На първо място е да се „внедриш“ в приказен, понякога съвсем абстрактен свят. Но в този, приеман като викториански свят, някои смятат, че тя се научава да го подкрепя, да бъде себе си.
Самият спектакъл се отличава като визия с приноса на силно ентусиазирани участници, които дават една след друга картини, което предава филмова особеност на спектакъла. В него е помислено за всичко – най-вече за динамичния ход на действието, както и успешното участие на Тодор Киряков в мултимедията и майсторът на анимацията Роксана Маркова с принос не само в динамичния ход на действието, но и с вкуса и естетическия завършек на спектакъла.
Новите творчески поколения в сценичното изкуство, без да натрапват динамиката на визуалното изкуство, подчинено на техниката, предават нова естетическа емоция на пулсиращия в цвят и във форма в рамка на друга картина. Използването на различни естетически средства и техники изгражда живия сценичен разказ с артистите и с куклите в полза и на двете страни, плътно свързани една с друга.
Артистът с куклата, артистът в картонен калъф (ролята на Царицата), момчетата от викторианската епоха, щракнати на снимка в ролята на преместване на времето и пространството в постановката. И, разбира се, с бели чорапи и черни лачени обувки.
Казано накратко, постановката е дело на хора, носещи артистичното в себе си, високо интелигентни и майстори – изобретатели на занимателни картини на сцената.
НБП, Донка ЙОТОВА
