По повод 30 години от 10 ноември 1989 г. потърсихме равносметката за трите десетилетия чрез материалите на 22-ма изявени старозагорски журналисти. Всеки от тях сподели своята визия за: постиженията, пораженията, предизвикателствата.
Получихме пъзел, който се постарахме да сглобим в обща картина. Равносметката стана пълнокръвна като самия живот. В нея има – надежди и разочарования, успехи и поражения, плюсове и минуси, върхове и падове… Виж ОЩЕ ТУК>>
Стоян Стратиев, в. „7+7“, 1993 г.
Имах съученик от детските години, с когото бяхме приятели във времето около 7-8 клас. После се загубихме, а след време чух, че покрай 10 ноември е емигрирал на Запад. Наскоро разбрах, че 30 години по-късно се е върнал да живее отново в България.
Срещнах го случайно в малко градче край Стара Загора, където си беше купил имот. Стана ми приятно, че ме позна – както и аз него. Значи – с нещо сме си останали същите. Заговорихме за това-онова. Зададох му неизбежния въпрос – как ти изглежда България днес? Много зле – беше краткият му отговор. Нормално, помислих си, все пак 30 години е живял в най-уредените европейски страни. По-странно ми прозвучаха другите му думи – че ако може, би върнал времето на комунизма, когато всичко е било много по-хубаво…
Шофирах по мокрия път обратно към Стара Загора и един въпрос не ми излизаше от главата. Аз преживях българския 10 ноември 30 пъти, а той нито веднъж. Защо тогава живелият три десетилетия в сърцето на благоденстваща Европа иска у нас отново да се върне комунизмът? А аз не. Аз, който изстрадах Петър Младеновите танкове, Лукановата зима, празните рафтове и купоните за салам и олио, 4-часовия режим на тока през зимата, Димитър Поповите призиви да не купуваме (когато и без това нямаше какво да се купи), Жан Виденовата хиперинфлация, масовата и Иван Костовата приватизация, пирамидите и фараоните, наглото източване на банковата система, Цар Симеоновите 800 дни, бетонирането на морето, Сергей Станишевите коалиции, смъртта на СДС, обръчите от фирми, фалита на КТБ, лятото на Орешарски, въртележката на ГЕРБ, моркова и тоягата на европейските фондове, времето на платените протести, на платените гласове, на „безплатното нахранване“ на журналистите, червено-синята мъгла и на размиването на цветовете…
Моите деца се родиха в онези объркани години. Те белязаха детството им с несигурност и борба за оцеляване, а мен с надеждата, че светът е голям и спасение все ще ни издебне отнякъде.
Аз преживях тези 30 години – въпреки всичко – с увереността, че България се движи в правилната посока – към Европа и свободния свят, отдалечавайки се бавно от инертното си комунистическо минало и ориенталските си маниери.
30 години по-късно не съм забравил, че в годините преди 10-и хората нямаха избор – не само по време на избори, но и в живота си. Но пък осъзнавам защо хората, чиято младост е минала в онези години, толкова ревностно защитават своето време и се гневят, когато го отричаме. Защото хората си остават хора, както и да ги мачка политическата система, в която съществуват – работят, борят се, намират начини да осъществят своите таланти, амбиции и постижения. Та нали и баща ми е сред строителите на прекрасната оперна сграда на Стара Загора… Мога ли да отрека всичко, което е постигнал?
10 ноември обаче донесе надеждата за истинска свобода на волята и за висок стандарт на живот. Берлинската стена падна, България стана член на ЕС и усещането, че само с лична карта можеш да пресечеш всяка граница на Европа повдигна носа на подбитото ни самочувствие.
Ние – някогашните момчета и момичета от изгубеното поколение на 60-те, родени при комунизма и съзрели в прехода, 30 години чакахме Демокрацията да се появи като Неволята и да поправи счупената ни каруца. А тя така и не дойде.
Преди 2 години един приятел, който направи малък успешен бизнес, си купи скъпа кола от престижна марка. Призна ми, че го е срам, защото никога не е излизал от България и ме помоли да му обясня как да се разходи до Гърция. Бях шокиран. Дадох си сметка, че Желязната завеса е паднала преди 28 години в Берлин, но не и в главите на поне 75% от българите, които и до днес – 10 ноември 2019 г., не са се осмелили да прекрачат границите на България.
Демократичните промени ми дадоха шанса да работя това, което винаги ми е идвало отвътре – да бъда журналист, да пътувам, да виждам как живеят, как разсъждават и накъде вървят хората по света. И така да имам собствена преценка – къде се намира моята страна и моят народ. Кое е добро и кое лошо от онова, което попиваме като „табула раза“ от западната цивилизация или от Изток…
Над 20 години работих за различни регионални и национални телевизии, вестници, радиоканали. След това не успях да остана в тази професия. Сигурно, защото 30 години по-късно България се оказа на 111-о място по свобода на словото. Онази свобода, която вярвахме, че ни е в кърпа вързана с падането на режима…
И ето – за три десетилетия българите се сдобиха с лъскави магазини, с молове, с бляскави бензиностанции, с модерни сгради. Отдъхват в нови паркове, разхождат се по красиви пешеходни зони, излежават се на гръцките плажове. Но отново посрещат 10 ноември с най-ниските доходи в Европа, с най-ниските пенсии, при все по-трудни условия за пенсиониране, с безумна система в здравеопазването, с недоверие в съдебната система и с подозрението, „че някъде там е заровено кучето“.
А статистиката безмилостно сочи, че изчезваме като народ…
Промените позволиха на децата ни да имат друга съдба – да учат в най-престижните световни училища и да реализират възможностите си във всяка точка на планетата. След пожертваното мое поколение вярвам, че тъкмо те ще бъдат онези зрели българи, които ще се завърнат един ден, необременени от тоталитарното ни мислене, и ще направят България такава, каквато я рисувахме във въображението си преди 30 години. Без да мечтаят за връщането на комунизма от детството на своите бащи и дядовци. И без да чакат Неволята да им поправи колата.
NBP.bg
