– Г-н Райчевски, разговаряме на 14 септември, когато за 15-и път стартират традиционните Национални културни празници АЛБЕНА. Вие сте един от участващите творци. Какви са очакванията Ви от срещите с хората?
– Очаквам да чуя отзвук от това, което показваме. Представяме наши книги. Много е важна срещата ни с читателите. Дори и с тези, които не са запознати с изданията, защото ние говорим по проблемни теми и
в тези разговори усещаме пулса на обществото
Нашата задача, нашето желание да видим как се възприемат посланията ни, как се оценяват. Защото ние, пишещите братя, пишем за хората и трябва да успеем да отговорим на техните потребности.
Аз проучвам в момента историята на българите, които са били прокудени от български земи, останали зад граница след Берлинския конгрес. В тези срещи
представям поредица от книги под рубриката „Бежанци“
на издателство „Захарий Стоянов“. На тази проява ще представя две книги, излезли през тази година. Едната е „Календар и обредност в Странджа и Източна Тракия“, другата е „Бежанците от Македония и техните братства в България“ – тя излезе буквално преди ден-два.
Досега излязоха 4 книги от поредицата „Бежанци“ – „Етническото прочистване на българите в Източна и Западна Тракия и Мала Азия (1903-1913-1923)“, „Разоренията на македонските българи 1878-1903“, „Бежанство и преселвания на добруджанските и таврийските българи 1913-1944“, и сега най-новата книга „Бежанците от Македония и техните братства в България“. В района, в който сме днес, в Разград, има такава общност –
бежанци от Македония, чиито потомци живеят тук
Много съм любопитен да чуя в разговор с тях какви сведения имат за своите предци, знаят ли тяхната предистория, знаят ли тяхната драма. Бежанските вълни, които идват от Македония в България, и конкретно тук в Североизточна България, са няколко. Започват след Берлинския конгрес, засилват се при Илинденско-преображенското въстание, след това по време Междусъюзническата война и особено след Ньойския мирен договор. Последните големи вълни от Македония са през 1920-1925 г. След това има бежанска вълна, която не съм отразил в тази книга, но се готви
като следващо издание на издателство „Захарий Стоянов“
– за бежанците след Втората световна война. Тема, която е много малко позната, поради ред конюнктурни съображения.
– Вие работите по темата за бежанците. Но, когато днес се каже „бежанци“, масовото съзнание на хората е насочено в друга посока. Какво мислите за този актуален въпрос?
– Благодаря за въпроса. Когато започнахме тази поредица,
проблемът с т. нар. бежански вълни към Европа не съществуваше
Всъщност това е случайно съвпадение, но то дава възможност да направим разликата. Когато ние, българите, говорим за бежанци, разбираме наши сънародници, изгонени принудително от родните им места, където са живели преди това. Това са места, които по ред причини са останали извън границата на българската държава – в Беломорието, Източна Тракия, Македония и Мала Азия. Тези бежанци бягат принудително, насилствено, разорени, ограбени, без имущество, много от тях са ранени, други избити. Идват в България, за да търсят убежище.
България приема около 250 хил. български бежанци само до 1920 г.
Това е голям брой, спрямо тогавашната численост на населението. Още повече, нека си представим, че това са разорени хора, без имоти, без имущество… Една бедна България, която преживява две национални катастрофи, успява да ги приюти, да им създаде условия за работа, да им предостави жилища, да ги осигури.
Съвременният българин, поради облъчването с проблема „бежанци“, т.е. пришълци към Европа от различни краища, доби друга представа.
Съвременното поколение не знае за българския бежански проблем
Първо не го изучава в училище, второ – беше тема, за която дълги години не се говореше. Такава беше политиката – да не се дразнят, предизвикват или сърдят съседи.
Когато си отидоха поколенията, и когато днес се чуе думата „бежанци“, повечето хора разбират онези мигранти, които пристигат. Има голяма разлика между бежанците, които са бягали, преследвани с огън и меч, за да оцелеят в родината си, от мигрантите, които днес виждаме. Сигурно и сред тях има такива, които се опитват да минат границата на България и да влязат в Европа с действително основание. Но те са много малко. Ние ясно трябва да разграничим и обществото трябва да е наясно с това – едно е да приемеш страдащ човек, нуждаещ се от помощ, както като народ сме правили много пъти.
Друго е да се отнесеш с предоверие към мигранти
към хора, които нямат установена самоличност, с неясни цели.
– Често у нас днес се чува, че има криза на ценностите. Вие представяте книгата „Календар и обредност в Странджа и Източна Тракия“. Вниманието към изконните български традиции може ли да бъде един от ключовете за борба с тази криза?
– Това, което може да се научи от традициите, от обредите, от обичаите, е, че
те не са само занимание, не са само веселба
Това е един регламент на поведение. Това е морал, опит, добит от поколения. В тези обичаи, обреди, има и толерантност, и трезвост, и примери как се посреща странник, как му се помага, но как се иска от него и отговорност.
Когато ние в България поставихме за първи път въпроса, че сме доста притеснени от лавините, които застават на нашите граници, ни упрекнаха в нетолерантност и негостоприемство. Но
българите са дали доста доказателства за гостоприемство и толерантност
към страдалци, към бежанци, към преследвани. На само защото са приели свои сънародници, гонени от територии, останали под чужда власт. А и защото първи са приели арменските бежанци, бежанци от гражданската война в Русия, евреи от Европа при гоненията. Това е правено, защото българинът е спазвал своите изконни традиции.
Ако се зачетете в тези стари текстовете, които се изричат по празници, там ще видите великолепни примери на хуманност, на любов към човека, на справедливост. При това, казани с близко до човека слово.
– Г-н Райчевски, Вие сте бил 3 мандата народен представител… Предстоят избори. Какъв президент е нужен на България?
– На България е нужен президент
открит към хората, решителен, да говори в очите
да не се ослушва какво ще му кажат от една или друга страна и да води България наистина към просперитет. Президентът е държавен глава, той олицетворява държавността. Той не е изпълнителната власт. От него не би трябвало да се очаква да решава проблемите, които цялото общество трябва да реши. Но той трябва да бъде знамето, да бъде моралът, да има доверието на хората, да бъде уважаван от тях. Да не е изменял на принципите си, да има
ясна позиция в интерес на българското общество, на българския народ
– Като бивш депутат от СДС, как оценявате кандидатпрезидентската двойка, издигната от Реформаторския блок?
– В момента не съм в активната политика. Имам си своите предпочитания. Но това, което бих споделил е, че прекаленото боричкане, прекалените пазарлъци малко не ми допадат.
НБП, Радослава РАШЕВА
