Христо ЗАГОРСКИ
Христо Михайлов Загорски е роден на 13.08.1966 г. във Велинград. Завършил е езиковата гимназия „Ромен Ролан“ в Стара Загора през 1985 г. и Техническия университет в София, специалност „Технология на машиностроенето“. Управител на „Загорски – ХМ“ ЕООД.
Със съпругата си Невена имат две деца – Михаил и Андрея, и внучка Емма.
Старото куче лежеше на каменния плочник пред къщата в малкото средногорско село и блажено дремеше. Късният есенен следобед беше осигурил едни от най-приятните слънчеви лъчи по това време на годината. Дърветата все още предлагаха рехава сянка с последните останали по клоните листа, която приятно гъделичкаше влажния кучешки нос.
Кучето беше аляски маламут. Северна порода от така наречените примитиви, иначе казано, най-близко до прародителя, до вълка. Въпреки че снегът и студът бяха в гените му, по нищо не изглеждаше, че следобедното слънце и топлият плочник са му неприятни. На близката пейка лежеше неговият… водач на глутница. Стопанинът на стария маламут беше получил като подарък малкия пинчер 3 години преди него и естествено, йерархията трябваше да се спазва. Двете животни често предизвикваха усмивки у преминаващите, когато ги разхождаха в градския парк. Огромният маламут, приличащ на охранен вълк, и вървящият наперено до него малък пинчер наистина бяха интересна гледка. Трудно можеше да се обясни, че големият е Малкия, а малкият е Големия.
Стопанинът им обичаше да ги води на вилата си. Докато се занимаваше с двора и с реденето на каменни пътеки, двете кучета тичаха, гонеха се или, както в този слънчев следобед, се излежаваха и дремеха на слънце. Името на аляския маламут беше Араш. На персийски това означавало „могъщ, голям, велик“. Стопанинът на кучето нямаше представа дали е така, но тъй като нито един от приятелите му не знаеше персийски, всички приемаха този превод на доверие. Името напълно подхождаше на едрото силно куче. Водачът на глутницата, пинчерът, се казваше Хари. Децата го бяха кръстили така на Хари Потър. При едно внезапно пресичане на улицата Хари се беше сблъскал челно с един мерцедес. Кученцето не пострада тежко, но на челото му остана белег, точно като на известния филмов герой.
– Какво става, адаш? Съседът се беше облегнал на оградата и гледаше как двете кучета спяха, а стопанинът им мъкнеше поредната каменна плоча за пътеката.
– Ами какво, нали виждаш…, да се поизпотим малко, че да има място за бирата довечера. То още е рано, ама по икиндия мини да пием по ракия.
– Адаш, че ти си същински поет бе, човек! Как я сътвори тази рима!
– Е, без да искам, отвътре ми дойде. Щом е дума за ракия, скоро трябва да я пием…
– Браво, браво! Как само ги редиш.
– Ако говориш за плочите, става! Хайде, до после.
Реденето на камъни носеше спокойствие на стопанина на двете кучета. Преди години едни „майстори“ бяха казали, че камъните са тяхната страст, обаче за три месеца не наредиха и един квадрат, изпиха всичко, което имаше на вилата, и опразниха мазетата от маси, столове и каквото още намериха. Били разбрали, че трябва да разчистят. Върнаха каквото можаха, дори нагло заявиха, че няма да искат пари. Човекът ги изгони и започна да си реди сам камъните и плочите. Постепенно установи, че му доставя голямо удоволствие. Обичаше да гледа как стъпка по стъпка растат плочникът и пътеките. После започна да си зида и каменни стени.
Есенното слънце отиваше към залез, когато от близката гора се разнесе вой на чакал. Воят се повтори. После се потрети. Хората в селото бяха свикнали и не обръщаха много внимание. Започнаха да вият и други чакали. Понякога воят преминаваше в лай, спираше за малко и пак започваше.
Кучетата сякаш не го чуваха и продължаваха да дремят.
От отсрещния баир се присъединиха и други чакали.
– Какво им става днес, промърмори стопанинът на къщата. – Нещо много са се развълнували. – Пък и по принцип се обаждат по към привечер.
– Дали не са надушили някоя мърша или пък…, дявол ги знае. Човекът погледна двете си кучета. Пинчерът беше наострил уши. Маламутът очевидно спеше.
Воят се чуваше по-близо до крайните къщи. Кучетата в селото залаяха, сойките в близкото дърво закрякаха. Настана истинска олелия.
– Абе, каква е тази работа? Сборище ли си правят?
В този момент Араш отвори едно око. Надигна голямата си глава и недоволно изръмжа. Дразнеше се, че му развалят дрямката. Джавкането на чакалите не спираше. Лаят на селските кучета също.
Огромният маламут се изправи, седна на опашката си, пое дълбоко въздух като оперен певец и вирна муцуна към небето.
От гърлото му се изтръгна басово ръмжене, което постепенно премина във величествен страховит вой. Той се понесе над селото и близката гора, като че ли всички прадеди на Араш се бяха събрали да попитат нахалните навлеци какво, по дяволите, искат. Сякаш стените на къщата затрепериха. За малко кучето като че ли реши, че е достатъчно, но в този момент пое отново въздух и гръмотевичният му глас разтърси гората. С цялото си излъчване и сила то ясно заявяваше кой е господарят и къде е мястото на всички останали твари наоколо. Не се разбра колко време мина. Воят на кучето премина в затихващо ръмжене, докато накрая то отпусна муцуна към земята.
Всичко тънеше в оглушителна тишина. Не се чуваха нито чакалите, нито селските кучета, нито сойките. Природата беше като вцепенена.
– Какво беше това чудо бе, адаш? – съседът се беше появил на терасата на къщата си. – Котката се завря под печката и не ще да излезе!
– Ами какво, решиха да вдигнат врява, ама взеха, че събудиха горския и той ги разгони. Така става обикновено, Хайде, то се е видяло. Отивам да резна една краставица и да донеса мускатовата. Не се бави, че прежаднях.
– Идвам, ще взема и един домат от градината. Право да ти кажа, адаш, и на мен ми пресъхна устата. Страшен глас има твоя вълчо! Като Дейвид Ковърдейл на концерт. Косата ми настръхна.
Двамата съседи се разсмяха. Стопанинът отиде до голямото старо куче и ласкаво го почеса по пухкавите уши.
Араш се огледа, изсумтя пренебрежително и отново полегна на топлия плочник. Скоро заспа. Пинчерът също се прозя и вирна лапи. Какво толкова, Малкия беше свършил каквото трябва.
