Сашка ПАНАЙОТОВА: 30 години по-късно – Бавно и трудно напред в търсене на демокрацията

По повод 30 години от 10 ноември 1989 г. потърсихме равносметката за трите десетилетия чрез материалите на 22-ма изявени старозагорски журналисти. Всеки от тях сподели своята визия за: постиженията, пораженията, предизвикателствата.

Получихме пъзел, който се постарахме да сглобим в обща картина. Равносметката стана пълнокръвна като самия живот. В нея има – надежди и разочарования, успехи и поражения, плюсове и минуси, върхове и падове… Виж ОЩЕ ТУК>>

Няма да забравя усещането, което изпитах, когато разбрах, че Тодор Живков е паднал от власт. Бяхме на театър, мисля, че гледахме постановката „Сако от велур“ в Старозагорския драматичен театър. Очаквахме с нетърпение началото. Изведнъж хората започнаха да си шепнат и настана истинска суматоха. Попитахме какво става, а човекът до нас посочи с поглед нагоре и прошепна „Той падна“. Не смееше да изрече името на Първия. Бяхме едва 20-ина годишни и нямахме ясна преценка какво точно се случва, за разлика от по-възрастното поколение, което беше изпаднало в контрастни чувства – от тиха еуфория до пълно стъписване. Но всички усещаха, че се е случило нещо важно и съдбоносно, което ще промени бъдещето ни.

Заблуда или ново начало

Много хора днес не свързват началото на демократичните промени у нас с падането на Живков от власт, наричайки 10 ноември вътрешнопартиен преврат. Дори да е било така, промените след този ден станаха необратими. Нашето поколение получи историческия шанс да участва в първите многопартийни избори – отидох да гласувам гордо вдигнала глава, а от джобчето на костюма ми се подаваше нарочно подбрана синя кърпичка.

Промените развързаха ръцете на инициативните българи, които направиха първите си крачки в изграждането на собствен бизнес, въпреки зле съшитата масова приватизация. Вече можехме да говорим свободно, да критикуваме властта, а по-късно и да пътуваме до всяка европейска страна без виза и дори без паспорт, да учим по света и да работим професиите, които в тоталитарната държава бяха привилегия само за избрани хора. За да бъдеш приет в някои университетски специалности по Живково време, беше необходима препоръка от партийната организация. Не всеки можеше да учи това, което е избрал. Не защото му липсват качества, а заради липсата на правилния произход и съответната преценка за благонадеждност. Съществуваше една Партия и един път с една единствена възможност да гласуваш по време на избори.

Всички демократични промени се случиха стъпка по стъпка, благодарение на 10 ноември. За голямата част от младите хора днес е трудно да осъзнаят какво толкова се е променило през тези 30 години. Не го пише и в учебниците.

За мен сред най-големите успехи, които донесоха демократичните промени, е възможността да пътуваме свободно. Като ученичка много пъти съм сънувала, че отивам на екскурзия в съседна Румъния. Мечтите ми не стигаха по-надалече. Подобни пътувания сред българите бяха голяма рядкост дори в „разрешените“ за посещение братски страни от Източния блок и то след сложна организация и проучвания. Може би Желязната завеса беше онова, което най-много ни тежеше тогава. През изминалите 30 години успях да обиколя голяма част от европейските страни, да отида до САЩ, да снимам филм за живота и делото на Капитан Петко войвода в Рим, а детето ми да завърши един от най-престижните университети в света.

Бавно, но сигурно напред

Днес със сигурност голяма част от нашите сънародници не са доволни от постигнатото. 30 години след промените, започнали през далечната 1989 г., България се нарежда на едно от последните места в Европа по доходи. Самочувствието на българите е ниско, а желанието им за промяна остава все така силно. И макар че безработицата в страната ни намалява значително през последните години, все още у нас няма достатъчно чуждестранни инвестиции, а масовите заплати са малко над минималната. Проблемите в съдебната система, корупцията остават сред основните причини големите инвеститори да не припознават страната ни като място, където биха желали да развиват бизнеса си. Българите се умориха от смяната на различни лица на политическата сцена, говорещи им и правещи едно и също. Фактът, че страната ни се нарежда на 111-а позиция по отношение на свободата на словото, е достатъчно красноречив.

30 години по-късно пътят към демокрацията ни се струва все така труден, а скоростта, с която се движим по него – прекалено ниска. Посоката обаче отдавна е избрана, а основите вече са положени.

NBP.bg