По повод 30 години от 10 ноември 1989 г. потърсихме равносметката за трите десетилетия чрез материалите на 22-ма изявени старозагорски журналисти. Всеки от тях сподели своята визия за: постиженията, пораженията, предизвикателствата.
Получихме пъзел, който се постарахме да сглобим в обща картина. Равносметката стана пълнокръвна като самия живот. В нея има – надежди и разочарования, успехи и поражения, плюсове и минуси, върхове и падове… Виж ОЩЕ ТУК>>
Честно, не ми е ясно какво точно трябва да напиша, но пък каквото излезе. Спомням си първите ми интервюта с политически личности. След това минах в сферата на икономиката и кримито, но затова друг път.
През 1989 г. все още си бях учителка в Математическата. При нас като че ли не се усети еуфорията на новото време. Помня само, че се появиха синдикатите и това доведе до конфликти между някои колеги. Една колежка, например, обвини другите, че са се записали в КНСБ, защото им давали капачки за буркани. Това беше абсолютно невярно, щото и аз се бях записала там, ама капачки нямаше. Следях пресата в Стара Загора, после почнах да пиша, най-напред във вестник „Септември“ като един вид селкор за училищни мероприятия. После дойде вестник „Днес“, после „Живи пари“, „Бизнес поща“ и „Труд“, където минаха най-добрите години от журналистическата ми орисия.
Събирахме се сутрин в Клуба на журналиста, който беше на мястото на сегашния „Дръмс“. Най-редовни бяха Тодор Варджиев и Симеон Майналовски. Пиехме кафе и бистрехме политика, но наблягахме по-скоро на вицовете и веселите случки.
София, Народното събрание, февруариа 1996 г. На снимката: Росица Вюльовска с Андрей Луканов и Станимир Стоянов, по време на най-важното интервю от първото десетилетие на прехода (1989-1999 г.)
От онова време е останал споменът ми за интервюто ми с Андрей Луканов за „Бизнес поща“. Със Станимир Стоянов и фотографа Златко Златев тръгнахме към София. Отидохме в Народното събрание, имаше уговорка за интервю, Луканов се беше съгласил. Състоя се в кабинета на Нора Ананиева. Започнахме с въпросите, той отговаряше дълго и напоително (помня, че две страници на вестника излезе след дешифрирането). Абе, говореше му се на човека, де да знаел, че след няколко месеца ще бъде разстрелян. Ние със Станимир се кефехме, а Злати полудя. Снимаше го от различни ъгли. Катереше се на фотьойлите, залягаше на земята. Приключихме с въпросите и Луканов почна да ни разпитва за Стара Загора и за определени личности от ДЗУ.
Друга случка, за която се сещам, е интервюто ми с Жан Виденов. Бях изпратена в Чирпан и Станимир Стоянов искаше на всяка цена интервю с Жан Виденов, който имаше среща там. Отидохме, имаше и други колеги, обаче Виденов категорично отказа да отговаря на въпроси и влезе в сградата на Общината. Зачудих се какво да правя. На помощ ми се притече Трифон Митев, който тогава беше председател на БСП, дълго беше живял и работил в Чирпан. Минахме зад сградата и той ме вкара вътре през някакъв вход, който не се пазеше от охраната. Заведе ме в стаята на секретарката на кмета, Виденов беше в кабинета. Покрай мен подскачаше синът му, а жена му също чакаше. Най-накрая Виденов излезе от кабинета. Трифон му обясни коя съм и че искам да му задам няколко въпроса. Категорично отказа, но все пак каза няколко изречения, които ми вършеха работа. Прибрах се по-живо по-здраво от Чирпан с изпълнена задача.
През тези 30 години какво ли не видях в журналистическата си практика. Но то си е в реда на нещата. Проблемът сега е, че истинската журналистика изчезва. „Бяла лястовица“ е вече коректният репортер, който работи по журналистическите стандарти. Пък сега е и по-лесно, чичко „Гугъл“ всичко знае, не като едно време да се ровиш в библиотеката. Ама, такива са времената!
NBP.bg
