Поканата на директорката на II ОУ „П. Р. Славейков“ Милена Желязкова да споделя спомените си като бивш ученик ме накараха да се замисля. За жизнения си път, безспорно формиран в онези времена от семейството и училищната среда.
Прекрачих прага на школото в топлата есен на 1961 година бос. Така си ходехме на село до първи студове. Острият взор на моя учител Златко Иванов не пропусна тази волна постъпка и бях строго смъмрен. Така авторитетът на градското школо се извиси в детските ми представи. И остана за цял живот. Постепенно, макар и трудно, спомените ми за селския бит избледняваха: „…в сумрака свеж попарен от сланата изпепеляха едрите звезди. Пролайват сънено овчарски псета, в черницата ни птичи хор цвърти… „*.
Златко Иванов бе строг учител, заел се да „направи от нас хора“ и ведно с учебните предмети, той не жалеше сили „и шамари“, за което сега съм му благодарен. Беше мъж на честта и твърдите порядки, завещани ни от времена, когато „…езикът единен на живите твари не бил раздвоен пред отровния зъб и смокове вардели пълни хамбари, Орисници връзвали възел на пъп… „.
Цялата среда в това училище будеше в нас любов към Родината. Към тази „…топла и честна земя на треви, планини и на птици. Дала пътища в синята вис на ятата понесли лъчите, залез сетен в окото на рис, тъмен плясък на клен в дълбините… „.
Спомням си редовните екскурзии до исторически места, музеи и паметници, срещи с ветерани от войни и трудови колективи, което караше в детските ни сърца да тлее пламъка на гордост, защото научавахме, че „…тлеел тук от Прометея пламък връз който се ковала таз карма, що плът споила в диамантен камък и дух със острието на кама… „.
Сега от хълма на натрупаните години знам. Човечеството търси своите титани в митовете и въображение. А те са нашите Учители. Онези… истинските. Които строго, но справедливо възпитаваха едно след друго поколение след поколение достойни синове и дъщери на тази земя. „Титаните живеят между нас макар на вид и в дрехи обичайни, понякога присмиваме се с глас преди да зърнем ореолите сияйни. А те са хора, също като други, за луди сочени, ругани зле. На битието в калните деруги неопитно преплитащи нозе… „.
Макар и разпилени от живота и съдбините, ние учениците от училището „П. Р. Славейков“, вече имахме своята вярна житейска основа. Умело съзиждана и направлявана от възрожденския дух на самия Дядо Славейков и неговите последователи – книжовниците учители. А животът за никого не е мил и драг в кривулиците на своите обрати. Защото „…живяхме времето си бурно в един задъхан, пъстър свят. Животът бе едно ноктюрно с коварен вкус, с лъжовен цвят… „. Вече имаме и нашите деца, и нашите внуци – ученици в същото това сякаш непоклатимо вечно училище. Училището на живота. И все по-често пред нас възникват въпроси: „…Кои сме ние в небосклона тъмен на хиляди безмерни векове? Божествени искри над кратер сънен, или пък хор от тъжни гласове?“.
Сега отново сме ученици, отново трябва заедно с учителите на нашето съвремие да ходим до Второ основно училище заради нашите деца и внуци. Да подкрепяме крехките им души, да даваме кураж на техните възпитатели и учители. Да им помагаме кой с каквото може. Защото в този труден „… и кръстопътен час, когато вековен ек пробужда ни за бран, дали ще бъдем племе прокълнато, или дихание на тътен от вулкан?“.
НБП
* Цитатите са подбрани откъси от петте стихосбирки на Райчо Гънчев
