Радослава РАШЕВА: Как да научим децата ДА МИСЛЯТ, НАРОДЕ????

По повод 30 години от 10 ноември 1989 г. потърсихме равносметката за трите десетилетия чрез материалите на 22-ма изявени старозагорски журналисти. Всеки от тях сподели своята визия за: постиженията, пораженията, предизвикателствата.

Получихме пъзел, който се постарахме да сглобим в обща картина. Равносметката стана пълнокръвна като самия живот. В нея има – надежди и разочарования, успехи и поражения, плюсове и минуси, върхове и падове… Виж ОЩЕ ТУК>>

10 ноември 1989 г. ме завари в 10-и клас. Не знам как е било за другите, но аз никога не съм се чувствала пряко потисната от режима (с изключение на определени ритуали – виж по-долу). Защото вкъщи никой не ми е налагал мнение по темата, с което да се чувствам подчинена на някого, а и случих на хора – да се разбира съученици и класове, които си бяха непокорни, особено в Руската гимназия. И германски кръстове рязахме с резци върху балатума по чиновете, и кофи крадяхме по бригадите, и ни мъмриха групово целия клас, и имахме всички до един последно предупреждение преди намалено поведение в бележниците. Някои от съучениците ми бяха чеда на активни борци, други – на водещи комунисти, но пред неволята заставахме всички като юмрук. Затуй бяхме и изолирани, в една псевдокласна стая, точно под капандурата на Обсерваторията (тогава руската и френската учеха в една сграда). Някак си бяхме подготвени за „прехода“. И някак естествено точно с този клас ходихме и по митингите в Стара Загора.

Разбира се, по-късно подразбрах, че понеже нашите не са членове на БКП, не можах да се издигна „в кариерата“ и не стигнах по-далеч от отряден председател в малките класове. Родителите ми го бяха спестили, пък аз се доказвах където мога на други фронтове (даже рецитирах всякакви компартийни стихотворения, ама нали бях на сцената…). По-късно подразбрах, че и майка ми останала полувисшист, недопусната да учи висше образование, защото дядо й бил кмет в неудобни години. А съвсем скоро разбрах, че мой много близък роднина, но не кръвен, не го назначили в полицията. Защото на моята баба, баща й бил … кулак. Голямо проучване ще е паднало!

Независимо от тези видимо щастливи детски и първи девически години, почувствах невероятно облекчение и странна радост, след като бай Тошо падна. Имах една приповдигнатост, усещане, че … най-доброто тепърва предстои.

Всъщност, малко по-късно, вече и по-голяма на акъл, за първи път си дадох сметка, че не бананите само по Нова година и лъскавите стоки в Корекома са били комунизмът. А усещането за нещата, което научих като студентка по история. И онова, което и днес ме кара да изпитвам странна неприязън към преданите на Партията – несправедливата подкрепа за хора, които нямат други качества, освен роднинска връзка с комунист, и уреждането на „свои“ (изпитах го лично при завършването на гимназията, когато явно въпреки пълните магазини, комунизмът още (б)е жив в сърцата…). Мразех и изпълненията „под строй“ (само аз си знам как изтърпях ритуалите – чавдарче и пионерче, но нали рецитирах от сцената…). Недоумявах и това, че бях покръстена тайно, нависоко и надалече от родния град, чак в Роженския манастир.

Така. Какво ни се случи в демокрацията? Позволявам си да говоря само за тези мои връстници, които са като мен – останахме в родината, не получихме „куфарчета“ и не сме роднини на правилните хора… Всеки стана някакъв, реципрочно на усилията, които вложи. Всичко си постигнахме сами, с качествата, които имаме. И – да, смятам, че сме добри хора. Държим на семействата, на приятелствата на живо, Вярваме, но и се усещаме като последните мохикани.

Извинявам се на аудиторията, че моето юбилейно есе е доста лично. Но то личното, понякога е като общото. Познавам десетки, които са като мен. А пък и до пътя ми в медиите съм била много, много страничен наблюдател, даже дълго време незаинтересован субект към политическите процеси… Днес, уж съм малко по-навътре в политическото движение – и в по-национален, и в по-регионален мащаб, но пък не ми се коментира. Както казва любимият ми тв екранен шаржови герой – искам, ама нямам желание… Мога само да издумам: Нагледахме се!

И все пак, с по една мисъл за РАВНОСМЕТКАТА:

– постижения – пиша това и не се притеснявам да го изкажа, вярвам, че ще бъде публикувано без цензура

– поражения – образованието, семейството, Вярата

– предизвикателства – как да научим децата ДА МИСЛЯТ, НАРОДЕ????

Може да стои малко хаотично, но какво да се прави, така сме си, ние от нашето поколение – за 46 години живот, 16 преди прехода, а останалите – след това.

NBP.bg