Проф. Петър Стоянович е роден на 25 юни 1967 г. в София в семейството на известния кинокритик, журналист и писател Иван Стоянович (1930-1999) и на популярната театрална и филмова актриса Ани Бакалова. Негов брат е сценаристът и автор на предавания Димитър Стоянович. Има син и дъщеря.
Петър Стоянович завършва VI ОУ „Граф Игнатиев“ и Немската езикова гимназия в София. Следва германистика в СУ „Св. Климент Охридски“, завършва обща история и история на Източна и Югоизточна Европа във Виенския университет. Доцент (2016 г.) и професор (2022 г.) в Института за исторически изследвания към БАН. Бил е преподавател в Софийския университет. Редовен преподавател във факултета „Хуманитарни науки“, катедра по журналистика, на Шуменския университет. Известен е и с политическата кариера, която го свързва със СДС, с „Движение Гергьовден“. Министър на културата, безпартиен, в редовното правителство на Пламен Орешарски (29 май 2013-8 август 2014).
Стара Загора присъства в биографията му като мястото, където отбива редовната си военна служба: в поделение 28140 – наследник на Осми артилерийски Тунджански полк на Н.В. цар Фердинанд І. Правнук е на старозагореца Иван Стоянович-Аджелето – националреволюционер, съединист, създател на родните телекомуникации, на първата българска телеграфна агенция, журналист, народен представител, дипломат и царски съветник.
Проф. Петър Стоянович като представител на Института за исторически изследвания при БАН на 3 октомври 2023 г. участва в премиерата на двата тома на „История на Стара Загора“, която се състоя в Културен център „Стара Загора“. Тогава той сподели отново за връзката си с града на липите и изтъкна, че Стара Загора е градът, в който семейството му е преживяло два века.
На 15 ноември на книжния пазар се появи неговата нова книга „Несвършващо време. Спомени“. „Докато чукне 50, мъжът мисли, че има само един орган. После започват да се обаждат и останалите. Колкото и да младее, човек се връща към спомените. И колкото по-навреме, по-добре, че да не му е нужен езиков памперс.
Предпочитам сам да си избера разказа за миналото, отколкото наивно да разчитам на наследниците или да пази Бог, на доброжелатели. Всъщност никой не се интересува от ближния искрено, но от прочетеното поне може да му остане едно приятно изживяване. Благодаря и на толкоз“, споделя авторът.
В новата си книга „Несвършващо време. Спомени“, проф. Петър Стоянович разказва историята на своя род, за София през 70-те, 80-те и 90-те години, за пътуванията и впечатленията си от Виена, където следва история, а по-късно защитава и докторат по философия. За първи път той разказва подробно за Иван Стоянович-Аджелето, и д-р Петър Стоянович, за „борбата с домашните легенди“, за родителите си – Иван Стоянович, кинокритик, журналист и писател, и актрисата Ани Бакалова, за личните си спомени от „благините на социализма“, както ги нарича с ирония.
Изданието е с твърди корици, близо 400 страници и включва над 150 интересни снимки, от личния архив на автора, БТА, БНФ и др. Някои от тях са непоказвани досега и се публикуват за първи път. Снимката на корицата е на Александър и Теодора Нишкови, оформлението на изданието и дизайнът на корицата са дело на Тодор Манолов.
„В един мемоар винаги има пикантерия, никога жълто. Трябва да присъстват епоха, рисунък. Характери! Винаги има десетина важни неща, които другите съвременници не са имали топки да изрекат или да признаят в прав текст. Разбира се, човек не може да е само задължен някому или само обективен спрямо фактите. Трябва да е по средата, ама същевременно да мирише на прясно изпечен хляб, та да му се дояде на читателя“, пише авторът в предговора.
Това са спомени без утежняване на паметта. Равносметка без тъжна развръзка. Знание далеч от скучния академизъм. Рядка възможност да се надникне зад гражданската маска на един млад човек от късния социализъм, та чак отвъд промените. Без претенция за изчерпателност Петър Стоянович ни води из дебрите на интересната си родова памет, по сокаците на детството и пубертета, през сълзи се смее на тогавашната действителност.
Премиерата на книгата „Несвършващо време. Спомени“ ще се проведе на 22 ноември (сряда) 2023 г. от 18:30 ч. в Литературен клуб „Перото“. Водещ на събитието ще бъде Димитър Стоянович, а сред специалните гости на вечерта очаквайте Георги Лозанов, Георги Милков и Мартина Вачкова.
Ето и откъс от книгата:
„Мемоарите винаги са били любимият ми жанр. Там няма изкуствени претенции, излишна научност, псевдохудожествен напън. Обективност, добър стил, четимост, любопитство – нищо повече. Преди време мемоарите на Казанова се продадоха за около 7 млн. евро. Далеч съм от подобни илюзии. Бих бил щастлив няколкостотин души да се утешат и възрадват с моите. Няколкостотин? Дано… Тъй като книгата ще види бял свят в България – красива страна с малък, но много особен народ, – обидените от нея ще са поне толкова, колкото почитателите.
В началото мемоаристите са склонни да правят основна грешка: самоцензурират се, сякаш пишат не черновата, а текст за печат. Забравят да се успокоят, че всичко, което хвърлят в компютъра, си е само за тях. Засега. Или завинаги. Отчасти. Или цялостно.
За разлика от родилката, писачът в този жанр има привилегията да избере мъжко-женско, нервак или тулуп, бабанка или чироз да е новороденото. Като във вица с месаря, който станал акушер, но още при първото раждане, верен на навика, очаквателно попитал родилката: 3 кила и 400, госпожо. Така ли да го оставим?
В един мемоар винаги има пикантерия, никога жълто. Трябва да присъстват епоха, рисунък. Характери! Винаги има десетина важни неща, които другите съвременници не са имали топки да изрекат или да признаят в прав текст. Разбира се, човек не може да е само задължен някому или само обективен спрямо фактите. Трябва да е по средата, ама същевременно да мирише на прясно изпечен хляб, та да му се дояде на читателя.
Докато пише историята на живота си, мемоаристът не дължи никому нищо освен вярност към истината. Е, ако е била тъмнолилава, винаги може да се представи в по-убити люлякови тонове, отдавайки го на избеляване от слънцето. Или ако е черна, да е пак в ясно доловим виолет. Без тази истина, която понякога ще е убийствена и за самия автор, написаното няма смисъл.
Фамилната ми история също странно се свързва с мемоарната литература. Прадядо ми Иван е водил дневник на дългогодишната си дейност като съединист, създател на българските телекомуникации, участник във войните, дипломат, царски съветник и личен пратеник. И кой знае още колко неща… Непосредствено след Девети, когато обществото колабира, синът му несправедливо е съден от т.нар. Народен съд, пребит в милицията, а имуществото ни отнето, Аджелето демонстративно изгаря в камината в салона мемоарите си с цялата история на държавата. Лист по лист (неслучайно в хода на подготовката на Съединението съратниците на Иван Стоянович му дават прякора Аджеле (от турски acele – припрян, нервозен, деен).
Семейните разкази обясняват постъпката му с протест и отвращение към новата система. Не съм сигурен, че не е имало и обикновен страх. И до днес не знам кой точно е видял целите мемоари и акта на последващото им изгаряне. Баща ми беше най-активният разказвач на историята, но той нямаше циничния ми устрем към демитологизация. Десетилетия по-късно, в началото на Прехода, по щастлива случайност, типична за архивистиката, от държавните фондове изскочиха скътани части от тези мемоари, запазени единствено защото са били писани на гърба на чернови от официални документи в битността му на главен директор на пощите и съобщенията. От начина, по който бяха подредени времево, човек наистина оставаше с впечатлението за нещо по-мащабно, от което са били част. Както и да е, „изгорените мемоари“ са мантра и принадлежността към тази историческа загуба е трайна вибрация в семейното възпитание.
Първата стъпка в борбата със спомените ми обхваща широк спектър. Започва с най-интимния и чист период, обхващащ семейната среда, детството и съзряването – най-значимото огледало за бъдещата личност. Минава през принудителното ошлайфане, да не кажа – рендосване, в гимназията и казармата. И завършва със студентските години – трудно разделимо двуединство от постепенна загуба на илюзии и ашладисване на нови копнежи.
Напълно наясно съм, че не е достатъчно да си знаеш цената, а трябва да отчиташ и търсенето. Затова благодаря, че именно „Несвършващо време“ е в ръцете ви“, Петър Стоянович.
NBP.bg
