Искам и капки любов в кафето
сн. Държавна опера-Стара Загора
Снежана Дескова е родена на 24.12.1938 г. в Стара Загора. През 1958 г. завършва балетен клас при з.а. Валя Вербева в Държавното хореографско училище-София и започва работа като солистка в балета на Старозагорската опера, с богата палитра от изградени образи на сцената. Снежана Дескова специализира в Будапеща, Унгария. По време на изпълнителската си кариера работи с именити балетмайстори – Нина Кираджиева, Асен Манолов, Теодорина Стойчева, Маргарита Арнаудова, Асен Гаврилов, с главния балет-майстор на Берлинската телевизия Герхард Пецолд, с В.М. Чабукиани, постановчик и педагог, хореограф на балетите „Дон Кихот“ и „Лауренсия“, чиито версии се играят до днес в целия свят, и др. Има гастроли в Италия, участва в премиерни спектакли в оперите на Пловдив, Плевен и Бургас.
Вече 44 години Снежана Дескова отдава знанията и таланта си на децата от Стара Загора в създадената от нея балетна школа при НЧ „Родина“.
Снежана Дескова е носител на престижни награди – два пъти носител на наградата „Стара Загора“, на ордени „Кирил и Методий“ – сребърен и златен, на званието „Заслужил артист“. Номинирана за званието „Почетен гражданин на Стара Загора“ за 2019 г.
***
– Г-жо Дескова, според Вас, какви трябва да са стратегическите теми, свързани с развитието на Стара Загора, които да влязат в дебата по време на предстоящата кампания за местни избори?
– Мога да кажа какво най-много ми липсва от миналото, защото моите 80 години са прекалено много живот. Когато бях в разцвета на силите си като балерина, в Стара Загора имаше клуб на дейците на културата, беше точно зад Операта. Там се събирахме всички – оперни служители, художници, артисти, всички от областта на културата.
Липсва ми това – да седна някъде и не само за балет да говоря, а за култура въобще
Има много хубави неща, които се направиха в нашия град. Но честно си признавам тази къпалня пред Общината не я приемам. Това място е лицето на града, площад, който трябва да остане открито пространство. То е за сериозни събития, чествания, за концерти, дори и забавни, не казвам, че трябва да свири симфонична музика.
Да, категорично съм съгласна, че децата трябва да се веселят. И аз съм се спирала да им се порадвам. Но не му е мястото там. Още повече с тези колелета между колоните на общинската сграда. Има велоалеи.
Като стана дума за тях, ходих преди няколко вечери в новия парк „Артилерийски“. Там улицата е толкова тясна, няма пространство. Велоалеите се свързват с къщите. Тези хора там не раждат ли деца? Къде ще вървят детските колички… А и все пак това е главната улица на нашия град, ларгото… От центъра отиваш към голям парк, красива градина. Откъде да минат пешеходците?
Същото се отнася и за бул. „Митрополит Методий Кусев“, няма как човек да тръгне спокойно… Това ми липсва на мен, както му казваха – Движението … Няма място, където да срещнеш някой познат, да си кажеш две думи, без да се оглеждаш.
Нашият град се слави с правите улици и липите. Липите къде са? Липата трябва да е в целия град. Навремето за 24 май градът ухаеше. Няма друг град като нашия, това е парфюмът на Стара Загора. Да, дърветата умират, нормално е. Секат ги, защото са опасни за хората, но нищо не се засажда на тяхно място.
Смятам, че не е достатъчно залесяването в нашия град
Болно ми е също, че Градската градина е в недобър вид. Иска ми се да остана с впечатлението, че не й е дошъл редът.
Ето и за това място тук (сочи пространството на Старият съвет – б.а.). Най-добре е да стане, както и го бяха замисли – градина. Центърът е само сгради, и то огромни сгради. На нашия град му липсва зеленина. Много е хубаво да направят и паметник, какъвто и да е, но да е исторически, имаме достатъчно богата история. И една градина – с цветя, дървета. Да седнеш под дърво и да гледаш красота.
Ето, градинката на Алана е чудесна. И паметникът там е много красив.
– Друго важно в областта на културата, което искате да се случи?
– Другото е
похвала. И тя е за Община Стара Загора. Толкова много направиха за Операта
И разбира се, за балета. Когато се пенсионирах, много ми тежеше. Сякаш всичко спря изведнъж. Но сега, нашите опера и балет са на изключително високо ниво.
– Казвате в един разговор за „Национална бизнес поща“, че сте щастлива, че сте се родила в Стара Загора. Защо е така?
– Много си обичам България и нашия град. Най-хубавите ми години са минали тук. Въпреки че съм завършила в София, никога не съм я харесвала… Там е блъсканица, хвърляница, намръщени физиономии. Може ли да ходиш като кон с капаци. И аз бързам, но искам, когато седна на едно кафе – да ми се усмихнат хората, капки любов да ми сложат в напитката…
Докато бях на сцената, често ходих в Софийската опера. Моята учителка казваше – да, от теб вземат, но ти трябва да поддържаш формата си непрекъснато. А съм играла много тежки спектакли. Веднъж случих там на конкурс. Вече бях с опит, утвърдена балерина, но от централни роли да идеш в ансамбъл… Бях първата от нашия випуск, която изигра централна роля в Стара Загора. Как след това ще отида другаде?
Този град ми е дал много
Щастлива съм от много неща.
– Какво Ви кара да продължавате да работите с малките старозагорчета, които във Вашата балетна школа получават не само умения за танца, но най-вече ги учите за живота?
– За 80 години любовта ми към танца не е спряла и продължава. Тялото не дава, но душата иска. Като си правя равносметка, много съм щастлива – дотук много добре съм си избрала живота. Не че не съм имала спадове. Но аз съм Козирог. Блъскаш го, хвърляш го, той продължава като кон с капаци, с рогата напред и нищо не го интересува. Когато започна нещо да върша, понякога виждам, че е безнадеждно. Но много си ценя труда. Казвам си –
дотук толкова вложих, ще го карам до края, пък каквото стане
Всичко това ме кара да продължавам и с децата. Да накараш едно дете да иска да става балерина, не е никак лесно. Още повече, че това е малко дете, даже не можеш да кажеш какви качества има.
Освен това, аз давам уроци за живота на децата, но и за родителите. Има такива, които не са много в час с поведението между хора. Идва, пуска детето, няма добър вечер, добър ден. Уча на ред децата, но и родителите се научават. Разбира се, благодарна съм им. Много са търпеливи. Чакат ме почти всеки път, на мен все не ми стига времето за работа. Просто искам да науча децата да знаят повече, 3 пъти в седмицата нищо не е. Ние 9 години го учим, че пак нищо не е. Моята учителка в училището казваше – вие сега сте научили гладко да четете и пишете, и тук-таме сте прочели някакви разказчета, нищо повече. Като влезете в театъра, чак тогава ще започнете да четете романите.
– Вас кой Ви запали за балета?
– Дядо ми беше селски учител. През лятото бях на село. Там имаше сцена, със зрителна зала, изнасяха се концерти, особено за 24 май. Непрекъснато съм искала да играя на сцената. Едва са ме удържали, много напориста съм била. И в онези бедни години, след войната, баба ми е правила роклички от разтегателна хартия. И облечена така – на сцената, а тя пее зад кулисите. Оттам започна всичко.
Тази селска сцена ми е останала в душата
Бог ми е дал професия, която съм упражнявала с много любов. Страхувах се, че ще рухна като сляза от сцената, но стана толкова незабелязано, сякаш не усетих.
NBP.bg, Радослава РАШЕВА
