В „Сплав човешка“ Ваньо Стоилов настоява за „намерени очи“, вместо „откраднати очи“
Премиерата на „Сплав човешка“ в Стара Загора е на 23 март, четвъртък, 2023 г. от 18 ч. в Регионалната библиотека „Захарий Княжески“. Книгата ще представи проф. Искра Баева.
Години наред кореспондентът на в. „24 часа“ в Стара Загора Ваньо Стоилов е сред най-активните и атрактивни пера в българския печат. Доказват го и предните му десетилетия във в. „Работническо дело“ и в. „Дума“. Находчив репортер, вездесъщ виртуоз на кратката бележка или проблемната кореспонденция, Ваньо е истинска вихрушка в очерка, в разгърнатия репортажен разказ, в който събитията не мачкат, а разкриват характерите. Майстор на документалната публицистика, на впечатляващи, често поразяващи човешки истории – това е неговото най-силно амплоа, неговият… вихрогон! Потвърждава го и новата му книга „Сплав човешка“, която излезе в края на миналата година.
Авторът разкрива стотици съдби, драматично дамгосани в „необявената гражданска война у нас, която се вихри от 1918 г. насам“.
Натъкваме се на книга в книгата
Веднага след въведението, очертало разтърсващата „лавина на българското братоубийство“ и категоричната потребност от национално помирение и единение, първата половина на книгата е посветена на една от най-драматичните страници в българската история – разстрела в Ястребино през 1943 година, като сред жертвите са и шест деца. Тук Стоилов повече от убедително полемизира с бившата учителка Надежда Любенова от Пловдив, публикувала през 2021 г. своята книга „Кой уби ястребинчетата“. Той разнищва нелепото твърдение на пловдивската авторка – „Според Любенова, малчуганите от Ястребино, докато играели, случайно открили скривалище на партизаните край селото и, за да не бъдат издадени, те погубили децата“.
Но истинската заслуга на Стоилов в Ястребинската тема
е в продължилото години журналистическо разследване на събития, причини, мотиви, следствия – всичко, пречупено през човешките съдби. Десетки, стотици разговори със съвременници и потомци, стоическо ровене в Централния държавен архив в София, във Военния архив във Велико Търново, в държавните архиви в Русе, Търговище и Шумен, уникална преписка с наследниците на подпоручик Константин Йорданов, заповядал разстрела в Ястребино, присъдите на Народния съд… През какво ли не преминава Ваньо Стоилов, за да създаде документална повест, побрала драмата и на жертвите, и на палачите от българската войска.
„Уви, не е само драмата в Ястребино“, споделя авторът в началото на втората част от книгата –
„Истории, писани с кръв“
Истории „по темата за необявената гражданска война, която се вихри у нас повече от век“. Достатъчно „говорещи“ са дори само заглавията на разказите в този раздел: „Жандармерист спасява живота на партизанско бебе, не му дават да го осинови“, „Затворник с Горуня си тръгна от този свят със съжалението, че не свалили Тодор Живков през 1965 година“, „Васил Узунов от Чирпан тормозел властта с писма от килията“, „Огорчен, Тодор Кавалджиев избра съдбата на политически отшелник“, „През март 1989 г. 12 земеделци пишат на Тодор Живков, искат политическа свобода“, „На 10 ноември 1989 г. Тодор Живков пада, „политиките“ искат да излязат на светло“.
Другите три части на книгата са „Възродителният процес – два погледа“, „Войската отвъд марша „Велик е нашият войник“ и „Човешки работи“.
От първата до последната страница на „Сплав човешка“ Ваньо Стоилов отстоява идеята за националното помирение (не примирение!) –
не като надут лозунг, не като насилен компромис, а като осъзната жизнена необходимост…
Сигурно ще има и читатели, които ще примират в сляп възторг от тази книга. Сигурно ще има и читатели, които ще примират в сляпо негодувание. Но „Сплав човешка“ не е написана в ключ „Осанна!“ или в ключ „Разпни го!“. Написана е в ключ „Разбери“. Основният стремеж на Ваньо Стоилов е не да бъде интересен, а да бъде обективен и… разбран. Бягайки от това да се прави на историк, той постига историческа плътност в своето повествование. Бягайки от това да се прави на психолог, той постига психологическа плътност. Борейки се за това да бъде разбран, той постига етическа плътност. Неподправено искрена е тя и
когато се радва на житейските примери на нелесно единение
Изкушавам се да цитирам един пасаж от разказа „Туркиня пристана на милиционер възродител напук на всички клишета“: „Във филма на Радослав Спасов по сценарий на Нери Терзиева – светла й памет, беше добра приятелка, „Откраднати очи“ любовта между мюсюлманката и българския войник възродител беше невъзможна. Животът понякога обаче пише и други сценарии. Например за възможната, макар и изстрадана, любов между туркиня от Черноочене и милиционер възродител от Стара Загора. Ако един ден някой трябва да напише сценарий за филм по тази истинска история на Райме /Катя/ и Деян Петкови, вероятно ще го нарече „Намерени очи“. Или пък „Усмихнати очи“, макар че в историята има и много сълзи“.
През октомври 2018 г. излезе първата книга на Ваньо Стоилов „Милиони стъпала към Бога“ (второ издание, 2019 г.). Заглавието й идва от разказа за слепия звънар Дечко Гарбатулов, който от лятото на 1966 г. бие камбаните на храм-паметника „Рождество Христово“ в град Шипка. Бай Дечко изчислил, че за 46 години (до 2012-а) стъпалата, които изкачва до площадката с камбаните, са 7 милиона. След това е техният звън – „Музиката на Дечко Гарбатулов“!
По много естествен начин
образът на стъпалата и камбаните от първата книга се докосва до дълбокото внушение на втората
Точно като етическа плътност „Сплав човешка“ ни подсеща за романа на Хемингуей „За кого бие камбаната“ (1940), посветен на Испанската гражданска война. Неговото заглавие пък идва от символната сила на изповедните стихове на английския поет и проповедник Джон Дън (1572-1631): „Човекът не е Остров, вътре в себе си затворен; / Човекът има връзка с Континента, той е част от всичко друго;… /… всяка човешка смърт ме намалява, / аз съм част от цялото човечество; / затова недей да питаш за кого бие камбаната: / камбаната бие за теб“.
Просто е, без да е лесно. Калпавите книги ни крадат очите, добрите ни помагат да проглеждаме за истината. Дори и днес, когато в. „Труд“ (11 март 2023 г.) публикува на страницата си за вицове: „В България няма расизъм – тук всички се мразим…“.
Петър ДРАГИЕВ
