Излезе от печат сатиричната книга на старозагорската поетеса Стефанка Мирчева – „Диоптри срещу носогледство“. Интересът на авторката към сатирично-хумористичния жанр и творческите й постижения в тази малко позабравена литература, настроена безпощадно към недъзите на обществото, я утвърждава като ярко, забележително и язвително перо.
В случая Стефанка Мирчева, внучка на големия български поет Иван Мирчев, прави безпощаден надлъжен и напречен разрез на онова, което наричаме обществено-политически живот с всичките му измерения – житейски, морални, екзистенциални и прочие – тъжни, гадни, смешни.
Поемите, стиховете в книгата са комплектувани в пет цикъла: „Реалити-изцепки с глупаци и отрепки“, „В житейското соло – с майтапи на голо“, „Срамотии, смешки, драми – шок-комплект от епиграми“, „За герои самохвални – басни със поуки жални“, „Дръж се, ангелский Парнас, иде куцият Пегас“.
Още в първото стихотворение ставаме свидетели на една показателна опозиция: физкултурници – поети и учени, където преимуществото е на първите за сметка на „финансови крушета по интелектуалните полета“.
„Върви, народе възродени,
към светла бъднина върви!“
Пред вас, книжовници сплотени
– поклон и… Бог да ни прости!“
Още от първото сатирично оплакване на интелектуалеца и артиста авторката дръпва напред линията на онова, което се нарича „разместване на пластовете, когато „времената днеска са просто една творческа гротеска“. В този план прозвучават редовете от „Добрият човек“:
„Добри човече, има да се пържиш,
приклещен в твойта овча доброта,
докато някой ден не се отвържеш
и не оголиш зъби пред света“.
Сатирично-хумористичната саркастична книга на Стефанка Мирчева напомня безпощадна тояга, с която авторката удря днешната бездарна бюрокрация и фалшива аристокрация. Сякаш с камшик замахва върху превитите гърбини в един предизборен водевил с партийна бира и кебапчета и „фолк певици с ония ми ти знойни цици“.
Сатирикът изважда на светло редица опасни за обществения ред и жизнения просперитет явления, които излизат като нечиста пяна от задкулисието на политическия живот в страната, от което той се обезсмисля. Дереджето на сегашния българин е окаяно. Затова и всяка метафора тук е ясна и конкретна:
„В данъчното викат: „Дай!“
Сметките текат без край.
Токът, парното, водата
давят се в една заплата“.
Книгата на Стефанка Мирчева е сатиричен трилър, който чертае едно ежедневие, в което трудно се оцелява, в което често губиш посоката на живота, където всичко е объркано и непознато дотогава. Демокрацията парадоксално отвори пътя на порока, а завърза ръцете и устата на учителя.
„Ей го ученическото войнство
с толкова чувствително
достойнство:
в клас с таблети, с флашки, с джиесеми,
с нарко- и ракиени проблеми, с драми от аборти, с махмурлук…
Педагозите са длъжни, все напук
на гнева си, да остават кротки.
Мрънкайки, да не показват нокти“.
Езикът на сатирата тук е специфичен. Авторката употребява лексикални особености, интонации, нагласи, артистизъм, характерни за градските интелектуални среди. Точно градският хумор като култура, ката речева рефлексия се проявява в цикъла „В житейското соло – с майтапи на голо“. Тук подигравката с човешките недъзи, примитивност в мисленето, поведението са на авторовия прицел.
Фарсът, скудоумието са чести гости от другата страна на барикадата. Тук идват и нейните особено сполучливи басни („Набожната свиня“, „Оплешивелият лъв“, „Еднооката бълха“). Те винаги носят важно морално начало като при човеците.
Стихотворната игра на Стефанка Мирчева е виртуозна в малките поеми от цикъла „Дръж се, ангелский Парнас – иде куцият Пегас!“. Всичко в тази поезия върви с ритъма на майсторството, на културата, на владеенето на стихотворната форма без усилие и превзетост.
На добър час на новата й книга!
НБП, Донка ЙОТОВА