Винаги се опитвам да пиша така, че на мен да ми е интересно; успея ли – интересно е и на другите
– Петьо, на 1 ноември – Деня на народните будители, отбелязваш 70-и юбилеен рожден ден. По този повод излезе най-новата ти книга… На колко години е авторът на „Свободен небосвод” с подзаглавие „Сърцето не е самотен ловец”?
– Оценявам закачката във въпроса, Ради, но няма да се „закача” на нея с обичайния бодряшки патос. Колкото и да ми е свободен небосводът и сърцето ми да не е самотен ловец, няма да кажа: чувствам се на 25, на 50, на 60… Чувствам се на 70, макар че цифрите са ми странни, съотнесени към мене.
Когато си на 70, по-важно е не да се „подмладяваш”, а да не се състаряваш, чувствайки се на 80, 90, пази боже, на 100 и повече
Краткият отговор: чувствам се на 70, млад.
– В предговора на книгата, чиято премиера предстои на 6 ноември от 18 часа в Регионална библиотека „Захарий Княжески” в родната Стара Загора, споделяш, че работата ти и животът ти заобикалят онзи Бермудски триъгълник, в който нещата изчезват. Това ли е ключът към непресъхващия стремеж „да правиш” света?
– Добре си „превела” възловото твърдение в предговора ми, но ще го приведа дословно: „Опитвам се целият ми живот и работа да са в някакъв анти Бермудски триъгълник, в който нещата не изчезват, а се раждат”. Свързано е най-вече с предишна моя симпатична измишльотина: „Има два вида хора. Едните мислят, че светът им е крив. Другите правят света”.
Никога не съм мислил, че светът ми е крив, за каквото и да е. И да – винаги съм се опитвал да правя света
Колкото – толкова, т.е. колкото мога. Дано текстовете в книгата ми го показват… Аз съм журналист, книжник.
– Казаното, написаното, публикуваното от теб вълнува читателите – всеки по своему, но безразлични няма. Как успяваш да поддържаш палитрата от този разностранен интерес (детайлите са видими дори в персоналните автографи към твоите приятели)?
– Казано дяволито, сигурно нямаш предвид, че дяволът е в детайлите, макар че щом правят продължение на „Дяволът носи „Прада”, защо пък не… Винаги се опитвам да пиша така, че на мен да ми е интересно. Успея ли – виждам, че е интересно и на другите. Но дълбоката, кореновата основа от студентските си години откривам в един простичък афоризъм на Анатолий Аграновски: „Добре пише не този, който пише добре, а този, който мисли добре”.
Обичам играта с думите, но като игра на мисълта, не понасям декоративната, натруфената журналистика, поезия, проза…
Самоцелното е безцелно. „Целулитът” изяжда мисълта, посланието, контакта с читателя..
– Въпросът е тривиален, но обикновено рождените дни са повод за равносметка. Каква е твоята досега? С кои от каузите, които си защитавал, най-много се гордееш? На кого искаш да благодариш?
– Видял съм минус 200, 2 и 200, но съм доволен от живота си. Щастлив съм без мерки и теглилки – щастието има цена, но няма ценоразпис. Може би равносметката ми е и в „Свободен небосвод”. Добре или зле, аз не мога да пиша безлично, всичко е лично. Как да не е равносметка?
Родея се и се гордея с всички каузи, които съм защитавал през годините
Особено във „вестника на сърцето ми” – „Национална бизнес поща”. Не само като автор. Може би две са особено значими за старозагорци, значи и за мене. Борбата срещу водния режим, която тръгна от Станимир Стоянов, и борбата за 8000 години Стара Загора, която тръгна от Христо Танев, Донка Йотова (светла им памет!) и пак Станимир Стоянов. Благодаря им!
Благодаря на съпругата си Тони – изключително добър, умен, търпелив, красив и съпричастен човек, на която никога няма да свалям звезди, те са в очите й! Благодаря на дъщеря си Леда, която в детските си години ми каза, че ме обича повече от всички световни микроби! Да ти напомня приказката за царската дъщеря и солта? Не само им благодаря, гордея се с тях.
Безброй са тези, на които съм благодарен – отишли си от нас и живи. Да не забравяме краткото посвещение в началото на книгата ми: „На Тони, на Леда, на родителите ми, на приятелите и колегите, на всички четящи хора”.
– За пореден път празнуваш рожден ден с кауза. Разкажи повече за това?
– Радвам се, че средствата от продажбата на „Свободен небосвод” на премиерата ще отидат
в подкрепа на проект „Младежко лидерство и развитие на гражданския активизъм чрез медийни инструменти”
Благодарен съм на всички партньори, подкрепящи инициативата и книгата. Самата тя ще бъде използвана като „медиен инструмент” в мастер класовете. Неназидателното внимание към младите е една от доминантите в „Свободен небосвод”.
– В „Свободен небосвод” има раздел с писма до дъщеря ти Леда. Не всички родители, особено тези от последните поколения, имат такава връзка с децата си. Как се създава този тесен контакт?
– С обич. Само обичаните са спасители, мразените – унищожават. И без Бермудски триъгълник… Но в споменатия раздел има писма и от Леда. И тя ти отговаря, Ради: „Скъпи тати, вчера, докато гледах „Мери Попинз се завръща”, се замислих за „Голконда” или „Валящите мъже” на Рене Магрит – изображение, с което много често представяха Хайдегеровия колективен, обезличен човек das man в учебниците ни по философия. Замислих се, че всъщност das man или валящите мъже много приличат на невероятната Мери Попинз… Просто някой е забравил да им даде чадър, с който да летят. Всъщност чадърът (или можем да го наречем вдъхновението) е единственото, което дели тези двама герои… Благодаря ти, че цял живот си ме учил, вдъхновявал и подтиквал да развивам моето въображение! Така никога няма да изгубя или забравя детството си.
Така винаги ще съм малко повече Мери Попинз, отколкото das man
Така винаги ще се досещам да си нарисувам чадър и ще мога да летя”.
– Не за първи път става дума, но сигурно не е случайно, че си роден в Деня на народните будители. Смяташ ли, че тази символика има значение, засилва ли професионалните и човешките ти качества и кои от тях поставяш на челно място?
– Разбира се, че е случайно. От детството си имам друга представа за закономерностите. Откъде-накъде Бог = Субстанция = Природа, великата единна триада на Спиноза, ще ме „заплюе” за такава поличба! Аз имам достатъчно високо самосъзнание, или самоосъзнаване, но то не стига до самовлюбеност. Още по-малко знакова. Аз не съм знак, аз съм човек.
Ако някой е роден на 25 декември, трябва ли да се изживява като Христос?
Не се изживявам като будител, а като… буден. Което още повече ме кара да почитам Деня на народните будители и да ценя будителите.
Не търся никаква символика в обстоятелството, че съм роден на 1 ноември. След като не я търся, няма как да засилва професионалните и човешките ми качества. Кое от тях поставям на челно място? Всичките в съвкупност – добри и недотам – защото не ме правят звездочел, но пазят челото ми чисто. Но за да не скършвам съвсем очакванията от въпроса ти (шега, естествено!), изключително ценя професионалното и човешкото си качество да се радвам от сърце, ама много от сърце, на добрите постижения на другите.
– Сподели нещо, което не знаем за теб, или нещо, което досега не са те питали, а имаш желание да кажеш?
– Като малък исках да пиша като Стендал. Не стана. По-добре – никой не трябва да иска да пише като някого. Като малък исках да стана археолог. Не станах, но продължавам да обичам археологията, историята.
Като малък исках да стана астроном. Не станах, но продължавам да обичам звездите
Като малък исках да стана сабльор. Станах. Е, не като Сидяк, Назлимов, Кровопусков, братята Етрополски, Силаги, но на пътеката радостта ми не беше по-малка от тяхната, когато печелеха световните и олимпийските си титли и медали…
– Сподели всичко, което искаш да кажеш за „Свободен небосвод” – от процеса на подбора на избраните публицистика, стихотворения, разкази, писма, до посланията на книгата, графичното изпълнение на изданието…
– Голяма работа са кратките предговори. Много неща има в тях. „Заглавието „СВОБОДЕН НЕБОСВОД” идва от мое стихотворение, в което видях, че СВОБОДЕН е анаграма на НЕБОСВОД. Харесва ми за анти Бермудския триъгълник. За подзаглавието „СЪРЦЕТО НЕ Е САМОТЕН ЛОВЕЦ” благодаря на Карсън Маккълърс! Малко са в световната литература така силните дебютни романи като нейния „Сърцето е самотен ловец” (1940). Блестящо развива темата за духовната изолация и самотата на личността. Със сигурност не така блестящо, но всичко, което съм написал, е за духовната общност и несамотата на личността. Затова – сърцето НЕ е самотен ловец”.
Такъв беше подборът – избраното, което представя най-добре тази… сърцевинност.
Посланието също го има в предговора: не мислете, че светът ви е крив, правете света.
Графичното изпълнение?
Благодаря на Вальо Дончевски, че ми даде картината си „Дъжд III” за корицата!
Благодаря на Наско Жеков за снимките! Благодаря на Илко Груев за изключителния перфекционизъм при цялостната работа върху книгата! Благодаря на Петър Желязков и на екипа на „Печатницата” ЕООД, начело с Елка Бонева! Благодаря на Катя Венкова от издателство „Захарий Стоянов” за съпричастността!
– Сигурно животът те среща с много интересни хора. Общуването с кои от тях те е обогатило в най-висока степен?
– С много… много интересни хора! Общуването с всички тях ме е обогатило „в най-висока степен”. Не се наемам да посочвам имена. Още една вестникарска страница да ми отделите, пак ще пропусна неволно някое значимо и свидно. Може да не е издържано журналистически, но е издържано етически.
За компенсация – една уговорка. Аз се уча от всекиго.
Най-новият ми учител е едногодишната Калина, внучка на Краси, съдружника на Тони
Тази постоянно усмихната сладуранка ме учи на безпределен оптимизъм. Отблагодарявам й се със стихчета експромт по нейни снимки и клипчета. Ето последното: „КАЛИНА ГОНИ ВИРУС С ПАЛАЧИНКИ. Някакъв вирус ме е накачил, / не че съм се закачала с него. / Невидим, но нахален птеродактил, / подредил се е в мен като лего. / С хищни зъби ми докара температура, / не е висока, но на мама й докривява. / Косите й клюмват – тъжни масури, / а слънчевото лице направо посивява. / Мамо, миличка, не тъгувай, / дай насам тавичката с топлите палачинки. / Точно така – вкусно лекувай, / в едната ръка една, в другата две – станаха тринки”.
– Какво си пожелаваш, какво искаш да ти се случи в следващите десетилетия – в личен, в професионален, в творчески план?
– Охо, благодаря ти за пожеланието, Ради – „в следващИТЕ десетилетиЯ”!
Не искам да ми върви, искам да продължавам да вървя
Марк Твен казва: „За повечето от нас миналото е съжаление, бъдещето – експеримент. Така губим настоящето си”. Не съжалявам за миналото. Нямам намерение да експериментирам с бъдещето. Надявам се да не (се) изгубя (в) настоящето си.
NBP.bg, Радослава РАШЕВА
