По повод 30 години от 10 ноември 1989 г. потърсихме равносметката за трите десетилетия чрез материалите на 22-ма изявени старозагорски журналисти. Всеки от тях сподели своята визия за: постиженията, пораженията, предизвикателствата.
Получихме пъзел, който се постарахме да сглобим в обща картина. Равносметката стана пълнокръвна като самия живот. В нея има – надежди и разочарования, успехи и поражения, плюсове и минуси, върхове и падове… Виж ОЩЕ ТУК>>
Искам държава с по-малко лотария, включително Национална!
Първата половина на 90-те години на миналия век: член на Националния съвет на БСП, зам.-председател на ОбС на БСП – Стара Загора, главен редактор на в. „Днес“, ръководител на групата общински съветници на БСП в Старозагорския общински съвет и колумнист на „Национална бизнес поща“
В няколко странички е неуместно да се опитваш да направиш феноменологичен анализ на 30-годишен период. Тези редове са публицистичен поглед към темата. Нямат амбицията да са стрела в ахилесова пета, дано да са поне трън в петата.
Най-напред ще дам максимално кратък отговор по темата. Постижения: ДЕМОКРАЦИЯ. Поражения: НЕДОСТАТЪЧНО демокрация. Предизвикателства: ПОВЕЧЕ демокрация…
Тези 30 години са „моите“ години, по-интересни са ми от предишните. Но нямам намерение да чепкам и четкам постиженията. Достатъчно ясни са.
Интересно е да откриеш проблема, поражението в постижението. По-широката, по-голямата амплитуда е присъща на демокрацията в сравнение с тоталитарното общество. Само че у нас се губи хармоничната мяра. Богати – бедни; учени – недотам учени, да не кажа неграмотни; работещи много – недотам работещи, да не кажа бездействащи… Амплитудата става много разкрачена, а това е предпоставка за скъсване, счупване и тогава – ядец!
Само нашенското субкулинарно счупване на пилешкия ядец, на вилката е забавно. Но това е в домашно-фолклорното риалити с предизвестен край от типа „и да паднем, и да бием, все ще се напием“. В социалното „риалити“ чупенето на ядеца има само негативен резултат, у когото и да остане лопатката. Примери – с лопата да ги ринеш. Няма значение дали ядецът е от „щастлива“ кокошка или от нещастен бройлер.
Впрочем един от тъжните феномени на българския преход е, че той народи доста бройлери във всяка една сфера: бизнес, политика, образование, култура, правителствени организации, неправителствени организации… Не достигат ярките личности. Как без тях да има продуктивна демокрация?
Хленчим, че Западът еничарски ни взема най-добрите деца. Е, не се връщат после в родината да колят родата, напротив – изпращат й солидни пари от чужбина. Само че тези пари не са част от брутния вътрешен продукт, поне не пряко… Добре, че напоследък има и примери на завръщане, макар все още редки като бели лястовици. Нямам нищо против шоуто „България търси талант“. Но въпросът е как да направим така, че талантите да търсят България, да искат да живеят и да работят в нея? Говоря за българските таланти, не за… английските пенсионери – добре дошли и те!
Тук съвсем естествено опряхме в друг проблем-поражение-предизвикателство: с английски пенсионерски прираст и с буйната ромска раждаемост няма да решим актуалния демографски проблем на България!
В златната среда на прехода: Петър Драгиев, гл. редактор на „Национална бизнес поща“ с Ваньо Стоилов, отговорен редактор на „24 часа – местен“, и Любчо Иванов, отговорен редактор на „Тракия Труд“
Като стана дума за бебета – мнозина са френетично категорични, че след 10 ноември 1989 г. е изхвърлено с мръсната вода и бебето. За бебето не знам, но голяма част от мръсната вода не е изхвърлена. Например – принципът „наши“ и „ваши“. И ако в частния бизнес, особено когато собственикът не е мениджър, има добри кадрови пробиви (иначе бизнесът става зян!), то в многолюдните държавни структури от всички сфери назначенията на „наши“ продължават. Продължават и назначенията на удобни послушковци за обслужването на отъпкани корупционни схеми. Това гарантира най-много тъпчене на място, а само при сутрешната гимнастика и при Висоцки бягането на място е общоукрепяващо (но, забележете – и примиряващо; в оригинал – „Бег на месте общепримиряющий!“).
И все пак не родните управленски дефицити, не планетарните недостатъци на глобализацията, не апокалиптичният стрес с кулите близнаци от 2001 г., не световната криза от 2008 г., не заливането на Европа с бежанци и псевдобежанци по сбърканогостоприемния алгоритъм на Меркел, не драматичният водевил с Брекзит, не титаничните усилия на Макрон да зачеркне спомена, че Франция е имала лидери като генерал Де Гол… Не това, не „външното“, не „голямото добрутро“ е причина за най-голямото поражение на нашия преход. Причината и поражението са в самите нас.
В съзнанието на твърде много хора в България успехът е равен на късмета. Вихреното търкане на билетчета с печалби е само едно от проявленията на тази осакатяваща нагласа. Египетските пирамиди на Националната лотария сякаш са по-високи от Вихрен, Мусала и връх Ботев. Суперлесното търкане изяжда… триенето. Триенето, разбирано като преодоляване на препятствието, като труд, като борба. Да изберем трудното, а не лесното – това е най-голямото предизвикателство и за следващите 30 години. Тук се сещам за друга песен на Висоцки – „Аз не обичам“ (1969): „Аз мразя счупени крила да виждам, /изпитвам жал, но само към Христа./Насилието както ненавиждам,/така и ненавиждам слабостта“.
А на изминалите 30 аз не съм нито съдия, нито страничен наблюдател, нито съучастник – какъв криминален привкус има тази дума:))) Аз съм участник. Имам моя дял (може да е невидим, но аз си го знам) в постиженията, в пораженията, значи и в предизвикателствата. Надявам се още едно-две десетилетия да бъда полезен не само на себе си, на семейството, на приятелите, но и на страната си, дори на държавата.
NBP.bg
