Майор Светослав ГОДИНОВ и редник Мария ГОДИНОВА са семейство от 2004 г. И двамата служат във Втора тунджанска механизирана бригада. Имат 9-годишен син – Константин.
Светослав Годинов е роден на 20 август 1977 г. в Стара Загора, израснал е в Харманли. Завършил е Висше военно общовойсково училище във Велико Търново (сега Национален военен университет), профил „Мотострелкови войски“. През 2001 г. започва работа в Средец, след година службата му преминава в Старозагорската бригада. Бил е командир на взвод, зам.-командир на рота, командир на механизирана рота, слушател във Военна академия „Г.С.Раковски“. От 2016 г. е началник на щаба на 38-ми механизиран батальон от състава на бригадата.
Участвал е в няколко мисии зад граница – Босна и Херцеговина (2006 г., като командир на взвод), Кабул (2011 г., като командир на рота), Кандахар (2013 г., командир на рота), както и в множество международни занятия и учения.
Съпругата му Мария Годинова е родена на 7 август 1978 г. в Харманли. Завършила е средното си образование в родния си град. В армията е от 2001 г., като и в момента е служител регистратура в батальона за логистично осигуряване от Втора тунджанска механизирана бригада.
– Майор Годинов, откъде идва фамилията Ви? Как се случи да изберете военната професия?
Светослав ГОДИНОВ: Дядо ми по бащина линия е от село Хухла, Ивайловград. „Годин“ означава добър, отзивчив, който помага на всеки. В рода ми сме такива, с каквото можем, помагаме.
Роден съм в Стара Загора, но родителите ми са живели в Харманли. Като са ме изписвали от Родилното отделение, по пътя за Харманли, след кв. „Кольо Ганчев“ минала военна колона и спрели автомобила, с който са ме превозвали. Дядо казал – Светослав ще е военен. Баща ми го разказа, след като ме приеха във Военното училище. Съдбата си знае работата! Имах желание да се посветя на тази професия!
Мария ГОДИНОВА: Често си задавам въпроса как щеше да протече животът ми, ако бях тръгнала по друг път. Домът, където живеех, е на ъгъл, може да минеш по лявата или по дясната улица. Избрала съм правилната! При мен стана случайно – среща с позната, която се подготвяше да кандидатства за работа в армията, беше 2000 г. Заинтригува ме. Тогава „кадрови войник“ беше новост. Не спрях да мисля, докато не постъпих през 2001 г. Първите кадрови войници бяха приети в Стара Загора през април, аз започнах работа през септември, на 23 години. Влязох с такова голямо желание в армията, че не исках да излизам в отпуск първите години… .
– Как се промени през годините кадровата служба? Сега отново се заговори за наборна войска, вашето мнение?
Мария ГОДИНОВА: Аз хванах времето и на наборните войници. Времената бяха различни – в щаба ония години имаше една пишеща машина, сега всеки е с компютър на бюрото си… Животът в армията си е един и същ, но работим с повече техника.
Светослав ГОДИНОВ: Аз съм „за“ наборната служба. Служил съм във времето, когато беше задължителна, имал съм допир с наборни войници, като командир на взвод трябваше да възпитаваме 18-годишни деца, до онзи ден играели на улицата, да ги превърнем в мъже. Има предимства – на разположение са 24 часа, можеш да разчиташ на тях във всеки момент, ако се наложи. Сега това е професия, ние сме на 8-часов работен ден, в извънработно време войниците не са в казармите. Пак сме на разположение, но с известяване, при различни ситуации.
Считам, че всеки гражданин на страната трябва да бъде обучен за реакции в различни ситуации. Всеки трябва да премине обучение – дали наборна служба, дали военно обучение, формата да я преценят експертите. Светът днес не е спокойно място, може да се наложи да защитаваме родината си, всеки трябва да има елементарни познания как да окаже първа медицинска помощ, как да се предпази, какви са характерните действия на терористи, как се действа при пожар, земетресение… Първите инстинкти за самосъхранение следва да се изграждат още в основното училище.
– А вие двамата къде се запознахте?
Светослав ГОДИНОВ: Аз започнах служба в Средец, Бургаско. Една година по-късно закриха полка и трябваше да се преместя. Пращат се документи, лично дело с картон…
Мария ГОДИНОВА: Колежки го бяха харесали по снимката, решиха, че е подходящ за младо момиче като мен. Казаха – ето, идва един харманлиец. Ние и двамата сме от там, но не се познавахме. Въпреки че градчето е малко. Той дойде млад лейтенант и пламна искра…
– Детето Ви? Има ли интерес към военната професия?
Мария ГОДИНОВА: Константин е третокласник, слънчево, прекрасно дете. Рано му е, времето ще покаже. Засега има много голямо влечение към математика и английски, часовете за него са удоволствие …
Светослав ГОДИНОВ: Като малък е идвал в батальона, разглеждал е техниката и въоръжението, беше му интересно. Сега продължава да нарежда нинджи, прави стратегии и води битки с тях, но не се интересува от оръжия, автомати. Сам ще избере пътя, по който да върви. Ако тръгне по моя път, ще му е трудно, ще го сравняват с мен… Бих искал сам да извоюва уважение и име в обществото.
– Разкажете за професията си…
Мария ГОДИНОВА: Тя е много трудна. Характерна черта на българина е да мисли, че на другия му е по-лесно. През годините аз лично съм минавала през моменти, в които ми се е искало да напусна, но пресмятайки плюсовете и минусите, съм оставала. В армията е имало на няколко пъти големи отливи на хора, но ние сме тук, продължаваме. Армията ни е дала много. Например, спокойствие.
Светослав ГОДИНОВ: Трудностите в армията са от различен характер. Задачите, които изпълняваме, с годините се увеличават. В момента, както казва и министърът на отбраната Красимир Каракачанов, има недостиг на военнослужещи. Малко или много това оказва влияние, но въпреки трудностите, успяваме да се справим.
М-р Годинов със знаме от мисията в Кабул и знаме-подарък от Румънската армия. Зад него на стената има плакети от Кабул и от участие в мисията в Кандахар
– Г-н майор, Вие сте с голям опит, кога и къде са били най-големи изпитанията?
Светослав ГОДИНОВ: Като се върна назад във времето, със започване на службата ми като лейтенант. Да се изправиш пред 100 войници, за които трябва да се грижиш – за здравето, сигурността, като баща си им … , да не стават инциденти. Не е лесно и всяко участие в мисия – да подготвиш личния състав, да ги върнеш живи и здрави. Това е отговорност. На всяко занятие, учение, където участваме с материална част, оръжие и техника, има риск. Първото, най-важното, е да запазим здравето на подчинените си. За радост, през време на моята служба не е имало смъртни случаи, което не пожелавам на никого.
Мария ГОДИНОВА: Имаме колега – Димитър Димитров, който почина. Служихме в под. 26110 – младо момче, сержант, помня го как се усмихва на стълбите. Загина в Ирак. Имаше мечти, приятелка, говореше за дом. Беше ни колега, работили сме заедно, и в един момент го няма. Не е лесно, загубата оставя следи.
Семейство Годинови със сина им Константин, сн. семеен архив
– А как се справяте в ежедневието? Вие, Мария, която сте и майка?
Мария ГОДИНОВА: Съпругът ми е ходил на няколко мисии, живеем самостоятелно. И двамата сме сами в града, тук ни доведе работата ни. Нямаме баби и дядовци, разчитаме единствено на приятели и колеги. Оставала съм сама с детето, не е лесно, но благодаря на приятелите, които са били до нас във всеки труден момент. Благодаря и на командирите, разбира се, които са били съпричастни. При проблем с детето никога никой не ми е казвал не можеш да отсъстваш, както би се случило, ако съм в частния бизнес, например. Винаги са влизали в положение.
Като семейство сме имали доста трудности. Някои родители, опитвайки се да улесняват децата си, ги изнежват. Нас трудностите са ни сплотили. Естествено, имали сме и много щастливи моменти… Ние сме едно щастливо семейство, удовлетворени хора.
Светослав ГОДИНОВ: Задавал съм си въпрос, ако не бях в армията, как щеше да ми се развие животът. Завърших микропроцесорна техника и технологии в Правец, която на времето беше много актуална, а и сега също. Но избрах военната професия и благодарение на армията съм постигнал доста. Имам страхотно семейство, хубав дом, дете, възможност да пътуваме по света. Постигнали сме го сами.
– Престижът на професията ви днес?
Светослав ГОДИНОВ: В последните години професията ни не е на онова високо място, което заслужава. Ние сме институция, която съхранява ценностите на страната. Нашият продукт не е материален, ние не произвеждаме хляб, сирене, автомобили. Нашият продукт е сигурност, но е най-важен, защото няма ли сигурност, няма да има и производство. Ние сме в основата. Друго – при пожари, бедствия, аварии – пак ние сме на първа линия.
Но сякаш обществото е настроено срещу нас. Често с помощта на медии – стане катастрофа, инцидент, ако е военен – ще кажат – бивш военен застреля жена си, акцентира се върху професията. Това ни е обидно.
Мария получава букет за ЧРД от съпруга й. По това време той е в Афганистан и поръчва букета от там
– Какво е 3 март за Вас? Къде ще сте на тазгодишния празник?
Светослав ГОДИНОВ: На 3 март винаги си спомнял зарята в Харманли. Едно малко градче, в което в детството ми имаше мотострелкови полк, всяка година на 3 март заря, тържествено, празнично настроение. В момента, в който се закриха казармите в южните гарнизони в малките градчета, и не само, тези градове обезлюдяха. Национален празник без участие на формирование от Българската армия като почетен караул не е истински.
Винаги съм участвал в празненствата за 3 март. Може би единствено съм пропускал, когато бях в Академията. Трайно в съзнанието ми остава зарята. Много българи се качват на Шипка, но считам, че не е нужно всички да сме там. Нашето семейство, винаги когато пътува в района, се качва на Паметника на свободата, говорим, припомняме събитията, разказваме на сина си.
Мария ГОДИНОВА: То е като това дали палиш свещи в църквата или го носиш в сърцето си. Дали на 3 март ще си на Шипка, или на Самарското знаме, въпросът е патриотизмът да е в сърцето ти. Всяка сутрин, когато издигаме националния флаг и слушаме химна, настръхвам. 3 март не е поредният почивен ден, в който можем да бъдем с близки на маса. За мен е дата, в която отбелязваме възкресението на народа ни – мъченици за вяра, чиято култура е била подложена на унищожение и смятам, че трябва да отдадем почит пред паметта на загиналите. Благодарение на тях днес можем да бъдем свободни християни..
Светослав ГОДИНОВ: Имаме традиция в семейството – всяка година на 3 март развяваме голям флаг на балкона – знамето ни е 4 на 2 метра, най-голямото в блока. На 2 март тази година ще сме зрители на зарята, дано е хубаво времето, да се получи хубав празник. Не като една година, в която валеше силно и само ние, военните, бяхме на площада. На 3 март участваме в празненствата на Бранителите на Стара Загора, имаме задължения.
– Според Вас, българите патриоти ли сме?
Светослав ГОДИНОВ: Патриотизъм не е да кажеш аз съм българин, да закачиш знаме на огледалото си, на автомобила си. Патриотизмът е родолюбие, да се грижим за страната си, да помагаме в израстването на обществото, да пазим националните ценности, изграденото. А не – аз съм българин, патриот, на 3 март да излезеш, а вечерта като се прибереш, да започнеш да чупиш засадени дръвчета, да обръщаш кофи, да драскаш, правиш зулуми. На Бранителите на Стара Загора на 3 март идват много хора, става хубаво тържество, но какво остава след като всички си тръгват?! Чаши от кафе, фасове, кутии от цигари, бутилки…Това не е патриотизъм.
Не знам къде е разковничето, може би във възпитанието в начална възраст. В училище виждам как учителите имат страх да се скарат на децата. Миналата седмица малкият се прибра разстроен – по история учат за Константинопол, децата го подигравали, че е кръстен на град. Вкъщи се опитваме от няколко дни да говорим, че този град е кръстен на негово име. Трябва говорене на децата!
НБП, Дима ТОНЕВА
