Две дати в последните дни връщат спомените ми към д-р Евгений Желев. 20 октомври – денят, в който преди две години ни напусна нелепо и без време, и 16 октомври – денят, в който преди 20 години спечели на първи тур местните избори. Не знам защо – дори тъгата е светла, когато човек се върне толкова години назад и се опита да подреди спомените за него. А и предстоящите избори сякаш предразполагат.
През 1999 година беше време, в което настроенията на хората бяха доста поляризирани, никой не предполагаше, че формулата „независим кандидат, подкрепен от…“ ще се окаже толкова печеливша, че да спечели на първи тур. Помня колко трудно се роди слоганът на кампанията му – „Обещавам реализъм!“. Сипеха се обещания (нищо не се е променило за 20 години), всичко изглеждаше примамливо, хваща вниманието на избирателя. Той заложи на реализма и каза, че не трябва да се обещават неща, които не знаеш как ще реализираш. Казваше, че
кметът представлява най-голямата партия – на гражданите, че не трябва да става заложник на партийни интереси
и отстояваше това си разбиране в годините.
За двата си мандата д-р Евгений Желев се превърна в емблема за града, и днес, дори и опонентите му признават, че е еталон за кмет в новото време. А първият мандат беше много труден – нямаше еврофондове, нямаше проекти, от общинския бюджет се плащаха заплати и в образованието, и в здравеопазването, и социалните помощи. Мечтите на Доктора и хората от екипа му, остойностени и сумирани, сигурно са представлявали бюджета на общината за няколко години. И всички си даваха сметка, че със собствени средства (силно ограничени) и кредити трудно ще стане, камо ли пък бързо. Но постепенно, с желание за градеж, с далновиден поглед напред в годините, с куража да се поема отговорност и да се рискува,
с решителност и твърдост, идеите ставаха реалност
С ген. Делчо Делчев
Така малко след изборите през 1999 година, преди Коледа, новоизбраният кмет покани общинските съветници и представители на бизнеса и институциите на концерт в изгорялата сграда на Операта. Искаше общността да разбере колко е важно за града тази сграда да стане отново това, за което е строена. И стана, мерак му беше да е готова до края на втория мандат, но се забави. Важното е, че стана. Пак така на Благовещение покани хората в някогашните Хали, вече имаше широко обсъждане и решение сградата да стане Художествена галерия. Дошлите видяха огромно празно хале, циментов под, колони и повредени стени. И изведнъж на монитора се появи клип, показващ в какво ще се превърне това неуютно помещение. Сега Стара Загора е единственият град, създал такава база в новото време. Пребазира се библиотеката, постепенно се завърши сградата на музея, започната по времето на Антон Андронов, макар да беше открита по-късно.
Д-р Желев нарече този интегриран център на града „Квадратът на духа“
защото там са събрани основните културни институти на Стара Загора. Някъде там ще бъде поставен паметен знак за него, по решение на Общинския съвет. И това нямаше да се случи, ако той не успяваше да създава каузи, да убеждава хората, да им вярва и да ги обединява. А най-голямата му кауза беше Стара Загора, с всички малки и големи проблеми, с всички малки и големи победи, с цялата любов към старозагорци. Обичаше да си спомня как преди години, при едно посещение в Щатите, му се наложило да обяснява къде е България, а след това – и къде е Стара Загора. Много просто го обяснил – това е един град на края на света, защото там започва Раят!
Няма нужда да припомняме всичко, което е направено при управлението на д-р Желев, то се вижда и помни. Три големи и много сериозни проблема белязаха двата му мандата – сагата с унищожаване на ракетите през 2002 година, обгазяванията през 2004-а и пожарите през лятото на 2007 година. Те бяха изпитание и за ръководството на общината, и за хората, имаше и конфликтни моменти.
В тези битки той беше винаги на страната на хората
противопоставяйки се на държавни органи и институции, но връщайки се назад осъзнаваме, че победител е общността, хората, обединени от кауза. Тогава Доктора показа как каузата обединява всички – без разлика в политическите възгледи, професията, възрастта. Именно умението да обединява различни по убеждения хора е запазена марка за него – и като човек, и като кмет. В администрацията имаше представители на различни политически сили, имало е моменти и на противопоставяне, не налагаше мнението си, умееше да чува и чуждото и да обединява хората около едно, мнение, което може и да не е неговото. Не приемаше оправданието „Това не може да стане!“.
С него беше удоволствие и да се сдърпаш за нещо, и да поспориш
– това не можеше да развали отношенията му с никого. Остана си такъв и като народен представител, и като министър. Казваше, че когато предложиш действено решение, няма проблем нито с Общинския съвет, нито с институциите, нито с общността. Умееше да взема бързи, навременни, правилни и точни решения и да увлича хората за тяхното реализиране. Преживя разочарования, обвинения, обиди, предателства, но печелеше приятелства, обич, уважение, признание. Нямаше загубени приятели, само добавяше нови и понякога сам се чудеше как успява да събира толкова различни, понякога и трудно понасящи се хора.
Казват, че кметът е стопанин на града. Д-р Желев беше точно това –
грижовен, щедър и ведър стопанин, който обичаше да се разхожда, да оглежда, да дава идеи
да проверява как върви работата на поредния обект. Вървеше по улицата с онази негова широка и слънчева усмивка, поздравяваха го, той се спираше и си говореше с всички. Умееше не само да говори с хората, а и да чува какво му казват. И да се вслушва, да обсъжда. Дори когато вече не живееше в Стара Загора (беше сигурен, че и на 120 години ще остане заралия) – докато мине 200 метра, по улицата, поне 20 души, основно непознати го спираха. Беше човек на честта, на достойнството. Без значение на какъв пост –
беше железен, трудностите не го събаряха, сякаш го правеха по-силен
И понеже пак сме пред избори, се сещам за стотици малки и големи уроци за управлението и за местното самоуправление, научени от д-р Желев. Част от тях намериха място в книгата „Живи спомени“, документирала разказите на 9 старозагорски кметове, която излезе преди 4 години. За други се сетихме, след като книгата излезе, а и непрекъснато ми идват спомени. Обичаше да припомня думите на един добър приятел – Осман Табак, кмет на турския град Текирдаг: „Не може да искаш всички да са доволни. Да застелиш улицата със злато, някой ще каже, че му блести“. Казваше, че в кметската работа не бива да се вкарва много политика, защото няма леви и десни тротоари, дупките са дупки и трябва да бъдат запълнени. И още: „Управлението е изкуство. Донякъде. Целта, според мен, е
не толкова да управляваш, а да се опиташ да направляваш процесите в общността
Да създадеш и посочиш перспективи. Да привлечеш съмишленици и да направиш хората от екипа си съратници. Другото е суета“.
И един от най-важните уроци: „Важното е при едно управление да не отричаш това, което е било преди теб. Защото човек няма как да започне на гола поляна. Този град е с хилядолетна история, всеки е оставил нещо след себе си, всеки е правил нещо, според силите и възможностите си и обстоятелствата, при които е управлявал“.
Това трябва да запомнят всички, устремили се по един или друг начин към управлението. Няма ли приемственост – нищо няма да се случи. Чест прави на Живко Тодоров, че отчита реалностите и не забравя направеното от Доктора и другите преди него.
А той ни гледа отгоре, усмихва се под мустак
(този израз сякаш е измислен за него) и понеже там се събраха вече доста съмишленици и съратници – сигурно са направили някакво управление и обсъждат какво правим ние тук.
Поклон, Докторе! Градът, който ти наричаше Рай, те помни и винаги ще бъдеш тук.
NBP.bg, Таня ИВАНОВА
