В последните години присъствието на Габриела Георгиева на оперната сцена става все по-ярко и осезаемо. Тя не е просто един от многото добри български сопранови гласове, а е артист с подчертана музикална и интерпретаторска индивидуалност. Всеки неин спектакъл се превръща в събитие за публиката, защото тя умее да стигне до сърцата на своите слушатели и да изтръгне от тях емоции. С изключителна елегантност и естественост тя прави убедителен всеки образ, който трябва да изживее на сцената. Нейна запазена марка е пълното й раздаване, тя никога не се пести на сцената. Това пълнокръвно сценично присъствие дава своя естествен резултат в ярките образи, които тя изгради през последните три сезона – Норма от едноименната опера на Белини, Леонора от „Силата на съдбата“ на Верди и Яна от „Янините девет братя“ на Любомир Пипков. 12 години след дебюта си Габриела Георгиева се върна към още една своя емблематична роля – Джоконда. Това впечатляващо вокално и актьорско превъплъщение тя ще покаже и на публиката на Фестивала на оперното и балетното изкуство в Стара Загора на 6 декември.
– Каква е силата на пеенето, която Ви привлече към тази професия?
– Не ме привлече пеенето, аз просто на инат започнах да пея, за да докажа, че съм добра и че го мога. Никога не е стоял пред мене въпросът да ставам певица, просто ми казаха, че не мога да пея и аз реших да докажа обратното. Един приятел от компанията, в която се движех като тийнейджърка, ме покани за вокалистка в поп група и започнах да пея с тях. Но той реши, че трябва да пея по-високо и да качвам с октава горе, защото, според него, имам височини, и щяло да стане по-хубаво. Аз пък мислех, че това е кощунство и ще съсипя хубавата песен. Имахме леки несъответствия и се стигна до там, че ми се обясни, че аз не мога да се справя. А аз знаех, че мога. По това време работех в Музикалния театър като шивачка и бях на вярното място. Намерих хора, които да ме чуят и така започнах да пея. Този приятел не го видях никога повече. Пък и аз не на него, на себе си доказах, че мога, за да съм спокойна. После проф. Лиляна Жабленска ми сподели, че като ме чула за първи път, си помислила – „Това момиче защо не вземе да се откаже от пеенето“. Всъщност, явно съм била много зле. Това са били двата пъти. Вероятно и сега има такива, които си мислят, че трябва да се откажа.
– Имало ли е нещо друго в живота Ви, за което така категорично да се заинатите?
– При мен инатът е водещото. Аз само на инат работя. За пеенето мога да се заинатя за доста неща.
– Промени ли се представата Ви за пеенето от момента, в който започнахте да се занимавате с това до сега, когато вече сте утвърден артист?
– Както казах, нямах представа с какво се захващам. Не съм отраснала в музикално семейство. Учила съм пиано като дете, но не достатъчно упорито и на някакво ниво, което да ми дава солидна база като инструменталист. Просто впоследствие се оказа, че е нещо, което ми върши работа, за да си разчитам ролите. Никога не съм си давала сметка с какво се захващам. Попаднах в Музикалния театър и просто ми хареса тази изява на сцена, това пеене ми хареса. И понеже ми се стори най-сериозната възможност да докажа, че съм на добро ниво, пак за ината става дума, реших, че това е моето пеене. То се оказа нещо много хубаво, но и много трудно. Така, както на пръв поглед изглежда естествено и простичко – отваряш уста и запяваш, се оказа, че зад това стоят дълги години труд и мисъл. От моя опит сега мога категорично да кажа, че за това пеене не стига само талант. Важни са още много неща – трябва да си много умен, трябва да анализираш. Не е като цигулката или пианото – да можеш да го пипнеш и да знаеш къде точно се намира този клавиш. Пеенето е в нашето тяло. А всяко тяло е различен инструмент, само привидно изглеждаме еднакво, но вътре самата структура, кухините и т.н., всички тези неща са компоненти, които са част от нашия инструмент. Едни имат дълъг врат, но при тенорите вратовете са къси, защото те са високи гласове. Както флейта-пиколо – тя е късичка, но е най-писклива и най-пробивна, с най-висок звук.
– Вие можете ли да кажете, че познавате собствения си глас напълно?
– В общи линии да, но аз съм човек, който не се ограничава да слага рамки. Смятам, че винаги можеш да се надскочиш. В някои ситуации се изненадвам от себе си. Например, много години си мислех, че гласът ми е много остър и се изненадвах, когато някой ми кажеше, че в него има мекота. Защото аз го чувам по друг начин. И това е една от спецификите – ние самите чуваме по различен начин собствения си глас. Понякога се изненадвам от неща, които съм направила по време на записи. Приятно се изненадвам.
– Какво Ви взема и какво Ви дава пеенето?
– Аз не смятам, че професията ми нещо ми е взела. Пеенето ми дава паралелна реалност, която много малко хора имат. Дава възможност да изживееш друг живот, нещо, което е много интересно и по някакъв начин те провокира да покажеш неща, които в реалния живот може би се срамуваш или притесняваш, или не си достатъчно смел да покажеш, а пък на сцената аз лично ставам друг човек. В живота съм доста плаха и кротка, на сцената е съвсем различно.
– Как се борите със сценичната треска?
– Отдавна съм минала периода, в който се тревожех, че имам сценична треска. Сега се притеснявам, ако я нямам. Случвало ми се е един – два пъти да съм спокойна, излизайки на сцената и съм си казвала „Господи, какви ли глупости ще натворя сега“, защото това не е естествено за мен. Смятам, че всички колеги имат сценична треска, нищо, че не всички си признават. Може би не всички осъзнават, че това е някакъв механизъм, който им помага да влязат в този образ, в конкретното произведение. Аз не се страхувам от сценичната треска. Преди няколко години бях кавър в „Аида“ в Метрополитън с Дилира Заджик – голямото мецосопрано. Тя 20 години е пяла Амнерис в тази постановка. И така, говорейки си с нея, я питах „Добре, имате ли сценична треска след толкова години …“. И тя каза – „О, моето момиче, имам. Който каже, че няма, той лъже“. Така, че аз смятам, че е нормално да имаш сценична треска. Аз лично я овладявам с молитва. Вярваща съм, православна. Кръстена съм в църква, но вярвам, че Бог е навсякъде около нас, в нас и нямам нужда да ходя всеки път в църквата да запаля свещ, за да се помоля. И това нещо още от дете го правя. Просто в една много тежка здравословна ситуация на баща ми бях провокирана. Имам моя молитва, която си казвам, нещо, което си е мое. И преди да изляза на сцената винаги се моля. Всъщност това ме успокоява. И непосредствено преди излизането всеки в театъра ме е виждал, че се кръстя доста пъти. Това е моят начин.
– Коя от Вашите героини се припокрива с това, което сте в реалния Ви живот?
– Най-близка ми е кралица Елизабет от „Дон Карлос“. Това е моята героиня. Защото е жена, която е способна да обича, но в името на по-висша цел, в името на дълга, независимо към родина, Бог, приятели може да се откаже от любовта. Ако говоря за себе си, аз мога да се откажа от моя интерес. Аз мога да вървя срещу себе си, срещу собствените си чувства, ако смятам, че това е верният път и така трябва бъде. Болезнено чувствителна съм на тема справедливост. Това съм аз в реалния живот. Въпреки че, към най-близките си хора съм Турандот – безпощадна. На първо място към себе си и към близките си хора до болка мога да бъда лоша, груба, да ги нараня. Защото смятам, че са ми близки и мога да им кажа нещата в най-грубия вид и да ме разберат.
– Когато започвате нова партия кой е импулсът, който Ви води?
– Просто трябва да я усетя, да настръхна, да ме разплаче, да ми подейства на емоциите, да ме развълнува тази музика, текстът да ме провокира. За мен най-вълнуващото нещо, което пея е една фраза от „Аида“ – „О, Родино, колко ми струваш“, и другата такава фраза е от финалния дует от „Дон Карлос“, където тези двама влюбени разбират, че няма шанс любовта им да се случи в този живот и си казват „ще се видим там някъде…“.
– Според Вас, има ли операта власт над съвременния човек?
– Много ми се иска да има власт, защото сега малко си говорим, повече пишем, и си чатим, нямаме личния контакт. Емоциите отиват на заден план. Иска ми се операта да провокира точно тази емоция. Защото операта е нещо красиво, музиката е начин да те възвиси, да те пречисти. Иска ми се, ако може операта това да постигне, да покаже на хората, че има и други неща в живота, не са само технологиите. Имаме и емоции и не е лошо да ги споделяме, но не в социалните мрежи, а помежду си.
– Ако с това, което правите, пращате някакво послание към зрителите в залата, какво искате да е то?
– Аз искам да им „бръкна“ в сърцето, аз се целя в емоциите, в чувствата им, не в разума, не в анализа, защото никога не съм твърдяла, че съм перфектна или, че съм много добра. Всеки може да допусне грешчица. Но, ако докосна сърцето на хората, и те излязат облагородени, доволни, щастливи, заредени с хубава емоция, на мен това ми стига, аз това искам.
– А кой е Вашият миг на щастие на сцената?
– Когато застанеш в един хубав театър с големи артисти до себе си и когато видиш, че си равностоен, тогава се чувстваш доволен, щастлив, удовлетворен от работата си. Два пъти ми се е случвало да изпитам това чувство на щастие. Единият път беше в Цюрих, когато ме извикаха по спешност да спася един спектакъл на „Набуко“ с Лео Нучи и диригент Нело Санти. И накрая на поклоните Лео Нучи ме изведе пред всички – беше изключително изживяване. И другият път е във Виенска Щатсопера – пях „Бал с маски“ с Роберто Аланя. Но всъщност, може би, най-хубавият момент, който съм изживяла, беше в Цюрих. Тогава не само спасих спектакъла на „Набуко“, но ми дадоха и останалите четири спектакъла. И на едно от представленията в хора имаше няколко българи. И точно преди дуета с Набуко, женският хор се беше наредил на един балкон зад гърба ми, аз вече бях седнала на трона, малко преди да започне действието. При мен дойдоха двама колеги от хора и ми казаха, че са изключително впечатлени от моето пеене и за първи път чуват изпълнителка на Абигаиле, която да пее, а да не крещи. Бяха много развълнувани и ми посочиха балкона, всички хористки явно следяха разговора и като се обърнах почнаха да ми махат и да ми пращат целувки.
– Коя, според Вас, е ролята, която най-пълноценно Ви показва като певица?
– Съвсем скоро си припомних коя е ролята, която най-добре ме характеризира като певица, като вокално майсторство, като актьорска игра, като техника. Това е Джоконда на Понкиели. И може би Норма също. Норма е ролята, която много ми даде и много ме провокира. Това беше първата и единствена белкантова роля, която съм изпяла до момента. Тя по някакъв начин ми преподреди гласа, такова усещане имах след Норма. Станах по-сигурна вокално във воденето на моя глас. Тя ми пасна като ръкавица. Сякаш е написана за моя тип глас с тези бързи пасажи, с пъргавината на гласа, с драматичните моменти, с лиричните. Аз имам в моя глас драматизъм, защото имам тромпетност в гласа. Всъщност много често бъркаме и се заблуждаваме, че драматичността на гласа е в широкия и по-тъмен звук, а всъщност драматичността на гласа е в тромпетността, в метала, който пробива оркестъра. Аз имам този метал, който се носи и който прехвърля оркестъра. И затова, въпреки че не съм тежък глас, мога да си позволя да пея драматични роли като Турандот, Абигаиле, лейди Макбет. Джоконда също е такъв тип роля. В Джоконда всичко е много диво на моменти – там има едни страшни скокове на октави, много големи интервали, които са изключително трудни. Всъщност там се проявява моят глас най-добре, защото ролята ми дава възможността да изхвърля тази дива емоция, която имам. В Норма всичко е много по-шлифовано, по-рафинирано. А в Джоконда тези страшни скокове отговарят на моя глас. В Норма всичко върви в една линия, пак има такива скокове, но са в една белкантова линия. Докато при Джоконда всичко е много по-веристично и може да се излее много повече емоция в първичния й вид. Много е впечатляваща тази роля и смятам, че тя най-добре ме описва като актриса и като певица.
Специално за Фестивала на оперното и балетно изкуство интервюто направи Миглена СТОЙЧЕВА
Снимки: Румяна ТОНЕВА и личен архив
