Бъдете верни и отдадени на изкуството, призовава младите оперната прима Стефка МИНЕВА
Стефка Минева е родена в Стара Загора в семейството на оперните певци Миньо Минев и Йовка Бунарджиева. Завършва Вокалния факултет на Държавната консерватория, дебютните й роли са през 1972 г. в операта в Стара Загора. През 1976 г. получава Втора награда на Международния конкурс за млади оперни певци в София, а през 1977 г. Награда на публиката от Международния оперен и балетен конкурс в Остенде, Белгия. Същата година се присъединява към солистите на Софийската опера. През 1981 г. триумфира на певческия конкурс в Рио де Жанейро.
Репертоарът й включва всички големи мецосопранови партии от оперите на Верди, Белини, Доницети, Бизе, Росини, Пучини, Вагнер, Чайковски, Римски-Корсаков, както и роли в редица български творби, сред които Мария в „Ивайло“ от Марин Големинов, Сара в „Мария Дисислава“ от Парашкев Хаджиев, Зоя в „Цар Калоян“ от Панчо Владигеров, Инес в „Арко Ирис“ от Ал. Йосифов (написана специално за нея).
Има редица участия в Метрополитън опера в Ню Йорк, Миланската „Ла Скала“, Арена ди Верона и много други.
– Г-жо Минева, днес Вие самата сте учител на млади певци. Най-важните уроци, които им преподавате?
– Първо, да бъдат себе си. Да не надхвърлят възможностите си, да бъдат верни на изкуството. Човек трябва да обича това, което прави и да му бъде отдаден.
Като стъпя на сцената, аз ставам друга, забравям коя съм. Това казвам на моите ученици – забравяте, влизате в ролята на героите си, ще живеете с тяхната болка, любов, мъка. Това е много важно за изграждането на един образ. Разказвам им и случки от моя живот, колко труд трябва да положи човек, за да направи една партия.
Културата на Постижения и Постиженията на Културата
Публиката вижда готовия продукт, но не знае безсънните нощи и многото работа, понякога отчаяние, когато нещо не се получава.
– Талантът в оперното изкуство ражда ли се или се създава?
– Ражда се, да! Още като погледнеш едно дете, виждаш дали има огънче в него. По-различно е от останалите, по друг начин застава, комуникира. Като целунато от Бога е.
– А как се стига до световната сцена?
– С много работа. Пътят е дълъг.
Пеенето е като в спорта
Ако един ден не пееш, на другия ти е по-трудно. Иска лишения, не да ходиш по кафенета, ресторанти, други забавления да си позволяваш. Отказваш се от това, за да си пълноценен за работа на другия ден. Днес колегите не са толкова придирчиви, позволяват си и да пушат, което аз никога не съм правила, когато пеех. По-свободни са в разбиранията си…
Да стъпиш на световната сцена сега е много по-трудно. Съжалявам младите. Както казваше и Гена Димитрова – за мен много мъдра жена, „ако сега ме накарат да правя кариера, няма да мога“. Много по-трудно се стига до големите сцени. Ние бяхме щастливци на времето – явявахме се на конкурси, имаше много певчески и оперни изяви. Моята кариера тръгна от Международен конкурс за млади оперни певци, където присъстваха много импресарски къщи и имах щастието да бъда поканена. И сега има импресарски къщи, но те са много по-малко и работят с изявени артисти. Навремето и държавата ни подпомагаше, а сега децата се борят, всичко сами правят. За да се явиш на конкурс в голям театър, трябва сам да финансираш явяването си.
ОЩЕ ПО ТЕМАТА:
„Юбилейна поща: 50 години ФОБИ“
България има много таланти
но, за съжаление, не всички могат да се изявят. Жалко е, че не могат да ги чуят навън. Мъчат се да намерят път.
Умерен оптимист съм за бъдещето.
– Вие как се влюбихте в музиката, как днес може да приобщим децата и младите към изкуството, според Вас?
– Аз пропях в утробата на майка си. Майка ми е била бременна с мен в 4-5-ия месец, когато е пяла „Тоска“. Израснах сред колегите на баща ми. У нас отсядаха всички негови колеги от София, имахме голяма къща. Винаги съм била заобиколена от такава среда. Чувала съм разговори само за музика. Обичах на всеки спектакъл да стоя зад кулисите, да наблюдавам отблизо всички. Това може би ми помогна след това на сцената за изграждането като певица.
Ако родителите обичат класическата музика и в дома им тя се слуша, детето не може да не я заобича. Има много начини младите да се приобщят. Както ние правим тук в театъра, с „До Ре Ми…“, детските спектакли.
Виждам майки с пеленачета, дошли на спектакъл – много хубаво и похвално
Това са начините. Жалко, че в училище пеенето като предмет е така слабо засегнато, а класиката почти не е застъпена. Някога имаше часове два-три пъти седмично.
– Каква ученичка бяхте?
– Много ме наказваха – смеех се и разсмивах другите, пращаха ме при директорката Миронова. Завършила съм Първа гимназия. Тя беше много достолепна дама, с авторитет. Като ме изпъдят – обикалям коридорите. По литература бях много добра, по химия също – баща ми искаше да завърша фармация… По математика бях най зле, имах частен учител вкъщи и колкото и да ми обясняваше, не разбирах. И днес съм скарана с техниката. Като млада домакиня, купуват ми пералня – направих лют скандал. Едно копче да има и се паникьосвам.
– А искала ли сте да бъдете друга освен певица?
– Не! Никога! Казвала съм го и друг път, че
изядох първия си и последен шамар
от баща ми, когато заявих, че ще ставам певица. Работехме тайно с първата ми педагожка Пенка Гекова, на която страшно съм благодарна. Тя ме запали. Когато започнахме, нямах почти една октава глас. Казваше – не, ти ще станеш певица! Нейната упоритост, дори инат, се предадоха може би и на мен. И така отговорих на баща ми – не, ще стана певица!
Сцената е голяма магия. На нея човек става съвсем друг. Като влезеш в гримьорната, този аромат на грим, перука, костюм – всичко те пренася на сцената. Влизаш в друга епоха, живееш с героинята си, с партньорите. А най-накрая, когато падне завесата, няма по-хубаво от бурните аплаузи. Да си кажеш – „Да, свърших си работата“. Да оставим безсънната нощ, в която цялата партия се изпява наново…
– Кои са най-ярките Ви, незабравими спомени от 50-те години сценична дейност?
– Много са. Аз само едно мога да кажа – че всички, които играехме, освен партньори на сцената, бяхме и приятели в живота, което много помага. Затова, разбира се, ни помагаха нашите диригенти и режисьори, особено диригентите, от които съм научила страшно много и им благодаря, като Иван Маринов – той се отнасяше към мен като към дъщеря. Беше винаги много критичен по време на репетициите, но когато отидем на сцената, казваше – моето момиче, ако нещо си запомнила от това, което сме работили в час, направи го.
Ако не – аз те следвам
За един певец е много важно да знае, че има подкрепата на диригента. Другият диригент е Руслан Райчев. Не мога да отмина и Боби Хинчев, Недялко Недялков, имах възможност да се докосна и до голямото изкуство на диригенти като Асен Найденов и Атанас Маргаритов.
При нас повечето време преминаваше в шеги. Напускала съм сцената от смях. В „Севилският бръснар“, в Плевенската опера, бях студентка 4-ти курс. Митко Манолов дирижираше, бяхме аз, Нели Божкова, подмогнати от изявени певци като Стефан Еленков, Павел Куршумов, Павел Герджиков, който, понеже е голям зевзек на сцената, във второ действие, преди големия ансамбъл има мизансцен, и той се стряска. Застана в такава поза, че публиката започна да се смее. Ние на сцената – също. Обаче не можем да спрем. А трябва да започне един голям ансамбъл, с който завършва второ действие. Митко Манолов подава – никой не може да влезе, накрая той само ни каза – правете каквото искате, и така завърши.
Любомир Будуров също много обичаше да се шегува, като ме види, казваше – ето
пристига старозагорската маркиза
А Стоян Попов, на който, заедно с Гена Димитрова, дължа преместването ми в Софийската опера, все казваше – ела, дръпнато в очичките и в характера. Защото понякога доста серт отговарях, не гледайте, че съм така усмихната. Е, това е в кръга на шегата. Обичам да се шегувам. На сцената, когато не пея, се обръщам към хористите, с гръб към публиката и говоря каквото ми дойде. Те: Стефо, стига, ще ни изпъдят, спри, спри… Разбира се, публиката никога не го е разбирала. По този начин се разтоварваме.
– Вие сте почетен гражданин на Стара Загора. Какъв е родният град във Вашите очи?
– Спомням си Стара Загора от 1978 г., старите заралии – лекари, инженери, известни фамилии, хайлайфа на първия ред в Стария театър, с дългите рокли. Мириса на подово масло, с което мажеха пода, отстрани двете големи печки с горно горене… Аязмото – зимата как се спускахме с шейни. Днес Стара Загора е много променена, в положителна посока. Не са останали онези хора, които познавах, близки и на родителите ми, някои напуснали този свят, други са по София, Пловдив, Варна, но
пак е хубаво
Живея в кв. „Казански“, да благодарим на кмета Живко Тодоров за парка – прекрасен е! Толкова е приятно, деца тичат, като се пуснат вечер светлините е много красиво. Правите улици, липите когато цъфнат, ми напомнят за детството…
– Стефка Минева слуша ли друга музика, освен класическа?
– Всичко, без чалга. И хард рок. И се интересувам. Обичам много хубавата, стара италианска музика.
– Каква сте извън сцената, в живота?
– Много различна! Когато човек ме срещне на улицата поглежда учудено – Вие Стефка Минева ли сте?! Аз – да, цялата! Отгоре до долу! Там съм в кожата на моята героиня. Живея с нея, пренасям се в нейната епоха. А в живота – обичам много да се шегувам. Весел човек съм. Зодия Телец, от китайските – Бик, което се препокрива и често казвам:
само да не почна да гледам на червено
Емоционална съм. Всичко ме радва, и най-малкото. Обичам животните, имам кученце – болонка, което намерих на улицата. Привързана съм към всяко животинче.
Домакиня. Когато се омъжих, изобщо не можех да готвя. Спомням си, че първата ми гозба като млада съпруга беше винен кебап. Съпругът ми се връща от работа, поднасям го. Застройката – на бучици, но той беше много тактичен човек и въпреки тежкото преглъщане, каза – е, следващия път ще бъде по-добре. Така се научих. Специализирах се в сладкишите, то ми и личи.
Не бях най-добрата майка. Пътувах много, не можах да видя как израсна дъщеря ми. Още на 38-ия ден от раждането й, бях дошла в театъра да си подам медицинското, среща ме Митко Димитров – той също изигра голяма роля в кариерата ми, заедно с пианистката Елена Корабарова ме оформиха като певица.
Та, идвам на 38-ия ден, Митко Димитров ме вижда и: а, Стефанио, какво правиш? Никакво медицинско, върви
пусни два-три тона и моля те, довечера трябва да се спаси спектакълът
(„Вълшебната флейта“). Колежка излизаше за първи път в ролята на Памина, изпълнителката на трета дама се разболяла. Спектакълът – продаден. Позамислих се, отидох. И вместо да изкарам цялото майчинство, се върнах на работа. Дъщеря ми израсна в балетната зала, след това в София по същия начин. Нямаше кой да я гледа, с нас беше навсякъде. Завърши ВИТИЗ, но не пожела да работи по професията.
– А внучката, по кой път върви тя?
– О, София-Никол ми е слабостта! На 10 години е, върви по моите стъпки. Рано тази сутрин ми се обади, че отива на спектакъл – „Пътните знаци“. Преди седмица направи дебют на софийска камерна сцена, в детския спектакъл „Мечо Пух“. Игра малкото кенгуру. Пее и танцува, голяма еуфория и емоция. В детска школа е за мюзикъл, балет. Миналото лято Огнян Драганов й гласува доверие, включи я в спектакъла на „Набуко“ на стадион „Берое“, участва и в още един спектакъл – „Палячи“ в Цирк „Балкански“. Беше много доволна. Още не е дала заявка, но
виждам, че се ориентира по моя път
– Как се чувствате на този красив юбилей? Какво си пожелавате?
– Не и на 70! Както се шегувам – сега целият свят ще разбере на колко години съм. Всички оперни певци изглеждаме по-младички. Предполагам, че е от правилното дишане. Ние сме като йогите, непрекъснато пълним белия дроб с въздух. Навремето бях баскетболистка, играех в младежкия отбор на „Берое“. Преди това като дете исках да стана балерина. Към Операта в Стария театър голямата ни примабалерина Танка Славова водеше балетната школа, трябва да съм била 4-5 годишна, когато майка ми ме записа. Бях пълничка, ходех като пате. Балетът ми помогна много за сцената – за походка, пластичност. Съветвам майките да записват децата си, балетът придава женственост на фигурата за цял живот.
Пожелавам си единствено здраве! Немарлива съм към здравето си, все смятам, че съм на около 40 години, макар организмът да ми напомня. Но каквото Всевишният е казал! Имам красива и щастлива съдба. Ако трябва да започна отначало, пак така ще си изживея живота!
Дима ТОНЕВА
