За мисията на будителите с двама съвременни учители
Мария Манушкина и Динко Цвятков са учители в СУ „Иван Вазов“. Тя – по български език и литература, но работи и с втората си професия като психолог в медицински център, той – по математика. Преди няколко месеца презентацията на негови ученици беше класирана сред най-добрите в Европа. Запознали се като студенти и продължили заедно и като колеги. Днес синът им Николай е вече десетокласник, а дъщерята Галина е седмокласничка. Казват, че са си научили урока – най-трудно е да бъдеш учител на собствените си деца, за тях трябва да си преди всичко родител.
Динко винаги е искал да стане учител, в името на това се е отказал от така мечтаната за много хора професия ръководител въздушно движение. Мария пък мечтаела да работи с деца. А когато сбъднеш мечтата си, е по-лесно да се справяш с изпитанията. И двамата попадат в категорията на любимите учители, но не защото никога не правят забележки или пишат само отлични оценки. Просто умеят да поднасят всичко по нестандартен начин, да провокират и оценяват креативното мислене.
Мария и Динко с двете им деца
„Математиката не е просто пресмятане, с нея децата могат да се забавляват, но е важно да оценят приложната й страна. Обичам една фраза от „Цар Лъв“ – да погледнеш отвъд това, което виждаш. Това се опитваме да правим – да им дадем свободата да мислят, да им дадем крила, а не да ги мачкаме. Имаме много наши ученици на добри позиции и у нас, и в чужбина. В един дълъг период нашата професия девалвира, с „помощта“ на всички управленци от Иван Костов насам образованието беше съсипано. И като се видя, че без него нищо не може да върви, се заговори за професионално образование, за дуално образование. А това си го имаше у нас. Сега с колеги ентусиасти се мъчим да поразчупим нещата, да има и в гимназиите професионални паралелки, например по графичен дизайн“, казва Динко.
В образованието останаха идеалисти, надявам се да си останат, защото ако си тръгнат, ще стане наистина много опасно за бъдещето на децата, включва се в разговора Мария. Смесвайки опита от двете си професии, тя смята, че много често учителите са и заместващи родители, на които децата се облягат, които помагат в трудни ситуации. „Това говори за дефицит в семейството, а обществото е огледало на семейството. Много често децата са добре осигурени финансово, но не и емоционално. Опитваме се да помогнем, да спечелим доверието им, а това е най-трудното. Ние сме многодетни родители, така се и шегуваме в клас, казвам им, че в училище съм тяхната майка. Ние не просто учим децата, ние управляваме съдби. Но когато нямаме подкрепа е много трудно. Ето, и сега с издирването на деца, които не ходят на училище, пак всичко се прехвърля към нас, а проблемът е социален“, обяснява Мария.
Според нея, празникът Хелоуин е интересен за малките, защото за тях това е карнавал, а по-големите вече имат отношение към празниците, лична позиция. Поколението, което расте, не следва християнските ценности, а те са свързани със семейството, нямат навик да влизат в храма без причина, казва тя. И в 11 клас, когато преподава „Занемелите камбани“ на Елин Пелин провокира учениците с въпроса кога за последен път са влезли без причина в храм. За да разбере с радост после, че ги е подтикнала да отидат, да се заинтересуват от тайнствата. Динко пък е категоричен – Хелоуин е комерсиален празник, дължащ се на навлизането на западния модел на живот и култура, за което много често помагат и електронните медии.
И двамата държат да се споменават по-често имената на будителите, не само по празника, все повече деца да ги знаят, да търсят хора, които и сега се занимават с будителска дейност. Канят свои успели възпитаници, да разкажат на учениците им за мечтите и стремежите си. И когато децата кажат – той говори като вас, разбират, че това, което правят, има смисъл. Едно от нещата, на които се радват, е, че се променя идеята децата да учат езици, за да емигрират в чужбина. Те вече разбират, че езикът е ценност, но не е основното, не трябва да е самоцел. Насърчават българското, но не крайното, учат ги на толерантност към етносите, към различните. Макар да обичат всичките си ученици, Мария и Динко признават, че имат афинитет към т. нар. калпазани. Може би защото са различни и нестандартни, но с голям потенциал, да насочиш такова дете и да виждаш развитието му е истинско удовлетворение. „Ние правим нещата така, както ги чувстваме. Живеем в прекрасна страна – с традиции, с история, каквато големи държави се мъчат да напишат, но не могат. Това ни кара да сме горди и искаме нашите деца и ученици да знаят, че са наследници на славни хора, че са екстра качество, а не втора ръка. За мен това е мисия – да ги научиш да знаят, да мислят, да могат. Предметът, който преподаваш остава настрани, трябва да бъдат на първо място хора, а след това всичко останало“, обобщава Динко. А Мария само добавя, че резултатите идват с годините.
НБП, Таня ИВАНОВА
